ВЪПЛЪЩЕНИЕ И СПАСЕНИЕ
от Радостин Марчев
(Текста е публикуван във в. „Зорница“, Декември 2013)
Всеки, който се е занимавал с история на доктрината знае, че огромната част от споровете през първите няколко века на Църквата са свързани с христологията – личността на Исус Христос. По-конкретно една значителна част от тях са свързани с въпроса, какво означава, че Бог е станал човек. Още в самото начало Църквата отхвърлила като напълно неприемлива възможността Исус само да е изглеждал като човек и да е страдал само привидно – виждане, което става известно като докетизъм. Неговото тяло, телесни нужди, смърт и възкресение били съвсем истински.
Но с това въпросът съвсем не бил решен окончателно. Защото, признавайки действителността на тялото на Христос, християните бързо осъзнали, че човек все пак не се състои само от тяло. Така някои (напр. Аполинарий от Лаодикея, 4 в.) достигнали до извода, че в човешкото тяло на Господа обитавало предвечното Слово, заемайки мястото на човешката душа и ум. Църквата обаче отхвърлила и това виждане настоявайки, че каквото и да е мястото на второто лице на Троицата в същността на Богочовека Христос то последният притежава истински, човешки ум и душа.
Третият сблъсък се състоял през 6-7 в. когато било отхвърлено виждането, че Христос притежава само една воля (монотелизъм). Колкото и объркващо да звучало християните изразили своята вяра в наличието на две воли в Христос свързани с двете различни природи – божествената и човешката. В същото време Църквата ясно подчертала, че Христос не се състои от две различни личности, а само от една, „в две природи (които съществуват) без да се сливат, без да се изменят, без да се разделят и разлъчват една от друга. Различието между природите по никакъв начин не изчезва от този съюз, а обратното, различните свойства на природата се запазват непокътнати. (Двете природи) се обединяват в една личност и една ипостас. Те не са разделени и разлъчени в две личности, а (образуват) единия Син, Единородния, Бог, Слово, Господ Исус Христос.” (Халкедонски символ на вярата, 451).
На нас днес това може да ни изглежда като не особено здравословен стремеж да се надникне в неща, за които едновременно няма как да сме съвсем сигурни и като напълно ненужна и абстрактна „дисекция” на вярата в Богочовека Христос. Това би било груба грешка. Въпросът стоящ зад тези продължили с векове и често ожесточени спорове бил всъщност най-важният – въпросът за нашето спасение.
Новозаветни текстове като Римляни 5 и 1 Коринтяни 15 представят Христос като „последният Адам,” и „вторият човек” (1 Кор. 15:45, 47) заел в края на времето мястото на „глава” на цялата човешка раса и успял в това, в което Адам се провалил. Така както непокорството на първият човек донесло на всички негови потомци грях и смърт покорството на втория носи спасение, вечен живот и изцеление на човешката природа за всички, които са „в Него” чрез вяра. Но за извърши Христос това било необходимо Той да бъде истински, цялостен човек, притежаващ всичко свойствено на човека – тяло, ум, душа, воля. В противен случай Той не би могъл да ни спаси. Именно това разсъждение било основополагащо за ранната Църква и причината тя толкова ожесточено да спори за неща, които на нас ни се струват незначителни детайли. Две изречения многократно повтаряни през вековете и достигнали до нас красиво описват това: „Каквото не е прието то не е изцелено.” и „Той стана както нас, за да ни направи като Себе Си.”
Евангелските християни са свикнали да свързват спасението изключително с Кръста. И това е добра и правилна посока, в която можем да гледаме. Но спасението е много по-широко в своето измерение от Кръста – то включва също така и живота на покорство на Христос, и Неговото възкресение, и последващото освещение, и Въплъщението. Ставайки изцяло човек Бог свързва Своята божествена природа с нашето човешко естество, за да може, вземайки това, което е наше да ни даде това, което е Негово. Както красиво се изразява Калвин: “Ставайки Човешки Син като нас Той ни е направил Божии синове със Себе Си; слизайки на земята, Той е приготвил нашето възлизане на небето; вземайки нашата смъртност, Той ни е предал Своето безсмъртие; приемайки нашата слабост, Той ни е укрепил чрез Своята сила; вземайки бедността ни върху Себе Си, Той ни е дал Своето богатство; вземайки тежестта на нашите беззакония върху Себе Си Той ни е облякъл със Своята правда” (Институти 4.17.2.). Древната църква нарекла това „прекрасната размяна.” Това е Рождество, което ние празнуваме.
Rado's blog 