Християнското политическо залитане

от Радостин Марчев

Никога не съм бил привърженик на изолирането на християните от обществения живот – във всяко отношение вкл. и по политическа активност. При това моето мнение е, че подобно участие нито може нито трябва да бъде различно от именно християнско. Ако вярата оказва влияние върху начина, по който изповядващите я виждат света и формират морални съждения тя просто не може да бъде сведена до нещо, което можем да практикуваме в личния си живот, но оставяме настрана когато пристъпваме в общественото пространство. Това не е нито нормално нито възможно и не трябва да бъде очаквано. Това, което ме притеснява обаче са някои аспекти на силното политизиране на голяма част от християнската общност – тенденция, която вероятно се засилва през последните години в световен мащаб и със сигурност в българската християнска (и особено протестантска) общност.

Политическо събитие ли е Рождество?

от Радостин Марчев

Точно преди нова година публикувах превод на статията на д-р Майкъл Бърд Истинското значение на Рождество: вярвайте в Бога, съпротивете се на империята, отпечатана в The Washington Post. Под нея се появиха няколко интересни коментари, които ме провокираха да обясня малко по-подробно връзката, която виждам между събитието чествано на християнския празник Рождество и световната политика. Нямам представа дали д-р Бърд би се съгласил с това – написаното тук е изцяло мое мнение.

Исус не се интересува от американския двупартиен разлом

от Майкъл Бърд

Наскоро бях в хотелска стая в Америка и докато превключвах каналите на американския политически цирк попаднах на две програми представящи религиозни водачи ревностно говорещи за президента Тръмп и Америка.

Като австралийски свещеник аз естествено се интересувам от перспективите на религиозните ми съратници. Особено бях впечатлен от начина, по който двамата говорители в паралелните програми използваха силно религиозен език, призоваваха Бога, цитираха Библията и споменаха цял пантеон от религиозни теми. Но техните политически убеждения не може да бъдат по-противоположни. Преживяването беше сюреалистично: подобно на това да живея едновременно в две алтернативни реалности и да виждам как християнството бива превърнато в оръжие както от дясната така и от лявата американска политика.

Политически визии и илюзии – консерватизъм

Консерватизмът сам по себе си не представлява самостоятелна идеология. Неговата основна характеристика, както сочи и името му, е свързана с придържане към традицията – към нещо, което се е показало добро и полезно във времето и което е носело успех и добро. Така консерватизмът е подозрителен към новите грандиозни планове – т.е. изразено с християнски термини той познава човешката склонност към грях. Поради това той е склонен да цени доброто, което вече е постигнато и утвърдено. Това не означава, че нови неща не трябва да се правят. Но обичайно те трябва да се изпробват на местно ниво и в малък мащаб и едва ако са успешни, след това да се прилагат по-широко. Консерватизмът по този начин е естествено подозрителен към социалното инженерство или към грандиозни планове за разрушаване на всичко старо и започване на чисто с по-добри планове и разбирания (разбирай революции). Исторически примери като събитията в Русия от 1917 са показали докъде може да доведе това.

Политически визии и илюзии – либерализъм

В момента чета книгата на Дейвид Койзиц „Политически виждания и илюзии: обзор и християнска критика на съвременните идеологии“ (David T. Koyzis. Political Visions & Illusions: A Survey & Christian Critique of Contemporary Ideologies. IVP Academic, 2009). Книгата е много интересна, особено за лаици в областта, като накратко представя произхода, основните виждания и историческото развитие на 5 големи политически идеологии (думата предпочитана от автора) – либерализъм, консерватизъм, национализъм, демокрация и социализъм. Една от основните му тези (която аз напълно споделям) е, че в основата си всяка от тях е религиозна по своя характер понеже всяка съдържа виждания свързани с природата на реалността, индивидите и обществото и общото благо, които в края на краищата рефлектират в твърдения за „грях и спасение“ (макар и изказани на един нерелигиозен език). 

По изборите (не в Свищов)

от Радостин Марчев

„На сводните избори генералът каза да гласувате за Пенча Телото“ (Алеко Константинов)

До ден днешен изпитвам твърде смесени чувства докато препрочитам политическите фейлетони на Алеко Константинов. От една страна е смехът от умело разказаната история, от друга – удивлението, с което авторът почти гениално улавя някои от най-вътрешните движения на родната ни душевност родила феномена „бай-Ганьо,” а от трета съжаление поради факта, че след толкова време в изборния фарс у нас не се забелязва особено голяма разлика – факт, който днешното поколение българи осезаемо изпитва на собствен гръб.

Политическата изява прилича на хамелеон, който преживява безброй превъплъщения, всяко от които намира своето място в някои от неизброимите ниши на обществения живот. През последните години аз с все по-засилен интерес наблюдавам този специфичен сегмент, в който политиката се пресича с религията – или ако трябва да съм по-конкретен християнството и то евангелското християнство. И макар че на фона на мащаба и магнитуда на религиозните емоции предизвикани от, например, битката между Тръмп и Клинтън в Америка нашата действителност бледнее има няколко неща, върху които, смятам, си заслужава да се замислим.

Политика

ИСТИНАТА НА БЛАГОВЕСТИЕТО И ХРИСТИЯНСКИЯТ ЖИВОТ – 3

 от Н Т Райт

От времето на Просвещението западното християнство редовно се е сблъсквало със собствената си приватизация. Следвайки след-реформаторските европейски войни, в които религиозната обвързаност е играла значима роля просвещението предлага един мирен път, макар и на определена цена: направете религията въпрос на лично мнение и ние ще решим световните проблеми независимо от Бога. Фактът, че един от най-великите паметници на френската революция е убил толкова много хора, за да направи това ясно би трябвало да накара човек да се поколебае преди да приеме просвещенската реторика за чиста монета. Човек трябва също така да отбележи, че следпросвещенска Европа и Америка са били въвлечени в не по-малко войни отколкото по-рано, дори без официални религиозни причини (всъщност доста често и двете страни са изповядвали една и съща религия). Това, разбира се, показва, че религията през цялото време е била просто едно извинение, просто още един повърхностен шум поставян пред споровете свързани със съвсем други неща; и изглежда съвсем вероятно просвещенската реторика за опасността от религиозни войни всъщност да е просто едно извинение, една официална причина да се заточи религията „на тавана,” там където не може да причини вреда, оставяйки силните, политиците, империалистите и индустриалците да моделират света както на тях им харесва. Но реториката настоява на своето и е изпозлвана от представиели на дясното крило във Великобритания всеки път когато религиозен представител се изказва по политически въпрос и от левичари в САЩ всеки път когато фундаменталисти говорят за семейните ценности. Дръж своята религия в областта на личната си духовност, казват те, а ние ще продължим да осветяваме света с други светила.