Първородния грях и грехопадението – 8

от Оливър Крисп

Заключение

Някои може да се притесняват, че подобно изложение изглежда почти изцяло философско-богословско и без детайлна библейска екзегетика. Това е добра причина за притеснение когато става дума за християнско богословие. Но то не е удачно за разсъжденията, които аз представих тук. Аз не представям в детайли библейските основания за едно конкретно учение за първородния грях, макар да смятам, че учението, което изложих може да бъде подкрепено с Писанието и дадох някои насоки за това свързани с Римляни 5.

Първородния грях и грехопадението – 7

от Олиър Крисп

Един втори проблем е дали умереното реформирано виждане изисква съществуването на исторически Адам и Ева. По-горе аз вече казах, че такова изкисване не съществува. Всъщност учението се въздържа от твърдения за това дали хората са произлезли от една праисторическа двойка (моногенизъм) или от някаква по-голяма популация. То е в съгласие с виждането, че е съществувала една единствена историческа двойка, Адам и Ева, чието потомство сме ние, но това не е задължително за учението. Възможно е ние да сме произлезли от една общност наброяваща около 10 000 древни хуманоиди, от които да са се развили ранните хора както смятат учените работещи в тази област. Това виждане също е в съгласие с това учение. Моите споменавания на Адам и Ева не включват изискване за историческа първа двойка в праисторическа градина, макар че това виждане е в съгласие тези твърдения. В Хрониките на Нарния децата от нашия свят, които преминават в приказната реалност често са наричани от Аслан „синове адамови“ или „евини дъщери“, макар че изразът е очевидно метафоричен. Те не са буквално деца на Адам и Ева, а по-скоро принадлежат към расата на тази митична двойка. По подобен начин някой днес може да бъде наречен дете на Албион или да бъде свързан с добрия стар чичо Сам. Ние обаче не смятаме, че това трябва да се приема буквално. Това са метафорични изрази. По подобен начин използването на „Адам“ и „Ева“ в контекста на умереното реформирано учение за първородния грях не показва задължително вяра в една историческа двойка, от която е произлязла човешката раса (макар че и не изключва тази възможност).

Първородния грях и грехопадението – 6

от Оливър Крисп

Някои възражения срещу умереното реформирано учение за първородния грях

С това приключва нашето обяснение на догматичните твърдения съставляващи умереното реформирано виждане за първородния грях. Сега сме в състояние да обърнем внимание на някои възражения срещу това учение.

Първото притеснение е свързано с това как споменатото учение се явява подобрение на традиционното реформирано учение, което включва първородната вина.

Първородния грях и грехопадението – 3

от Оливър Крисп

Достигаме до нашето трето твърдение, че падналите хора не са виновни за това, че са родени в това морално порочно състояние. С това наум нека да се върнем към по-ранните ни примери на майката-наркоманка и предшественика роб. Ясно е, че детето на един пристрастен човек не е морално отговорно за това, че се е родило в такова състояние. По подобен начин детето на една двойка роби не е отговорно за това, че се е родило роб. В нито един от тези случаи детето не може да бъде държано отговорно за нещастното състояние, в което сe е родилo. Как биха могли? Вината предполага някакъв вид действие от страна на агента, на който то е приписвано и детето родено с първородния грях не може да е действало по начин, който предполага виновност.

Първородния грях и грехопадението – 2

от Оливър Крисп

Това ни води към второто догматично твърдение, което казва, че първородния грях е наследствена поквара на природата, едно състояние, което всяко човешко същество притежава от началото на своето съществуване. Както е известно реформираните християни имат доста мрачно мнение за падналите хора. T от популярния акроним TULIP обобщаващ петте точки на калвинизма произлизащ от мненията на Синода в Дорт обозначава „пълната поквара“. Идеята не е, че падналите човешки същества са толкова паднали колкото е възможно да бъдат, а по-скоро, че те са в плен на греха, който засяга всяка област от човешкия живот. Можем да изразим това по следния начин: реформираното богословие традиционно учи, че падналите човешки същества са морално покварени и че самият първороден грях е една морална поквара, с която сме родени и чийто резултати ни засягат цялостно. Съществува и едно разделение между първородния грях (морално поквареното състояние, в което сме родени) и действителния грях. Действителния грях се отнася до греховете, които ние извършваме като морални агенти. Аз греша понеже съм грешник, роден с първородния грях. Но греховете, които аз върша като грешник са действителни грехове, за които нося морална отговорност.

Богословски метод – завършен

от Оливър Крипс

1. Светото Писание

2. Изповедите на вярата

3. Християнските богослови

4. Разум и опит

Оливър Крипс е британски боголсов, който в момента е професор по систематично богословие в   Fuller Theological Seminary Пасадена, Калифорния. До 2011 Крипс чете богословие в Bristol University Англия. Специализирал в аналитичното богословие, философското богословие и историческото богословие. Историческите му съчинения се фокусират основно върху американските реформирани боголсови от 18 и 19 век, включително Джонатан Едуардс и Уилям Шед. Освен това пише в областта на христологията и харматологията.

Оливър Крипс има бакалавърска и магистърска степен по богословие от University of Aberdeen.  Пез 2003 защитава докторат от University of London върху философското богословие на Джонатан Едуардс като негов научен ръководите в Пол Хелм.

Съчиненията на д-р Крипс включват:

• Revisioning Christology : Theology in the Reformed Tradition by Oliver Crisp; Farnham: Ashgate, 2011. ISBN 978-1-4094-3005-6
• Retrieving Doctrine : Essays in Reformed Theology by Oliver Crisp; Downers Grove, Ill: IVP Academic, 2010. ISBN 978-0-8308-3928-5
• God Incarnate : Explorations in Christology by Oliver Crisp; New York: T & T Clark, 2009. ISBN 978-0-567-03348-2
• A Reader in Contemporary Philosophical Theology edited by Oliver Crisp; New York: T & T Clark, 2009. ISBN 978-0-567-03146-4
• Analytic Theology : New Essays in the Philosophy of Theology, edited by Oliver Crisp and Michael Rea; New York: Oxford University Press, 2009. ISBN 978-0-19-960042-7
• Divinity and Humanity : The Incarnation Reconsidered by Oliver Crisp. Cambridge: Cambridge University Press, 2007. ISBN 978-0-521-69535-0
• An American Augustinian : Sin and Salvation in the Dogmatic Theology of William G. T. Shedd by Oliver Crisp; Eugene, OR: Wipf & Stock, 2007. ISBN 978-1-84227-526-9
• Jonathan Edwards and the metaphysics of sin by Oliver Crisp; Burlington, VT: Ashgate Pub, 2005. ISBN 978-0-7546-3896-4

Богословски метод – 3

ХРИСТИЯНСКИТЕ БОГОСЛОВИ

от Оливър Крипс

Това ни довежда до ученията на докторите и богословите на Църквата. Без съмнение има богослови, чийто учения имат непреходна значимост и които са оставили на християнството едно дело, което предлага важни средства, чрез които да разглеждаме, поправяме и променяме съвременното богословско късогледство. Разбира се, богословите от миналото имат своите собствени грешки. Все пак ние често можем да видим в тяхното богословие прашинките много по-ясно от гредите в нашето собствено. Поради тази причина ние трябва да слушаме мислителите от миналото. Богословските предшественици често ни помагат да коригираме грешки, които не сме в състояние да открием без тях.

Богословски метод – 2

ИЗПОВЕДИТЕ

от Оливър Крипс

Второ, изповедите на вселенските събори на църквата имат специално място в християнското мислене. Те действат като един вид херменевтичен мост между Писанието и църквата[1]. Под това аз имам в предвид, че изповедите на вселенските събори ни помагат да разберем какво Писанието казва или не казва за някое определено учение. Ако използваме друга метафора те предлагат една догматична рамка за последващо богословско разсъждение по въпросите, с които се занимават. Джон Уебстър наскоро писа за изповедите и изповедалните формули както за действия на изповядване на благовестието, чрез които „църквата се обвързва с благовестието[2].” Със сигурност има какво да се каже за това наблюдение, макар че трябва да сме внимателни когато използваме богословски заредени думи като „обвързване[3].”

Богословски метод – 1

БОГОСЛОВСКИ МЕТОД

от Оливър Крипс

“Аз не търся да разбера за да мога да вярвам, а вярвам, за да мога да разбера. Защото вярвам, че “ако не повярвам няма да разбера.” (Исая 7:9)

св. Анселм от Кентърбъри, Прослогион 1

Всяко богословие включва диалог. То е един разговор, в който съвременните богослови влизат в диалог един с друг, с техните интелектуални предшественици, изповедите на християнството и светото Писание. Как човек претегля тези различни източници на авторитет и дали изобщо смята всичките за източници на авторитет е въпроса на дебат. Това е един въпрос свързан с богословският метод, за който обикновено се смята, че спада към въведението в систематичното богословие…Така ние трябва да започнем с претеглянето на различните източници на авторитет и тяхното влияние за формиране на ортодоксално богословие….

Богословски метод – 4

РАЗУМ И ОПИТ

от Оливър Крипс

Някои богослови, особено от уеслианската традиция, говорят за четворен авторитет на Писанието, традицията, разумът и опита. Това със сигурност е полезен начин да се мисли за природата на богословският авторитет стига да имаме в предвид някои уговорки за върховенството на Писанието и за производната и херменевтическа роля на традицията[1]. Но разумът също играе роля в богословието дори в мисленето на тези богослови, които, подобно на Лутер, твърдят, че имат твърде ниско мнение за ролята на разума (казват, че Лутер наричал разума „блудницата на дявола”). Дори Лутер изразява своето богословие под формата на твърдения и аргументи представени по определен логически начин опитвайки се да избегне заблудите и останалите опасности в своите разсъждения докато прави това. На мен ми се струва, че това е начинът, по който философията може да играе една полезна роля в богословието.