The rigteousness of One


The Righteousness of One: An Evaluation of Early Patristic Soteriology in Light of the New Perspective on Paul

by Jordan Cooper

ревю: Радостин Марчев

Кратка интересна книжка представляваща критика на новата перспектива върху Павел от гледна точка на патристичната сотериология.
От една страна разглеждането на автора за оправданието (и в по-широк смисъл за спасението) при Лутер според мен е вярно – то е доста по-широко и по нюансирано отколкото може да се предположи от прочита на по-късната протестантска схоластика от 17 век и със сигурност по-близо патристичното виждане.
От друга аз оставам с впечатлението, че тезата на Krister Stendahl за липса на доказателства за обременена съвест при Павел както в описанията на неговото обръщение от Лука така и в посланията на самият апостол определено е егзегетично защитима. Това не означава, че Павел не се интересува от личното спасение на отделния човек, но означава, че не можем да пренесем върху него и върху писанията му личната опитност на Лутер отчаяно търсещ мир с Бога (която е достатъчно добре автобиографично документирана от самият реформатор) – факт много ясно изразен например от Д. Дън.

Трето, без да съм специалист и признавайки възможността да греша, на мен ми се струва, че докато авторът обвинява новата перспектива, че работи с карикатура на Лутер, самият той работи повече или по-малко с карикатура на новата перспектива. Аз никак не съм сигурен например, че последната вижда оправданието като свързано единствено с взаимното приемане на евреи и езичници и по никакъв начин с личното оправдание на отделната личност. Това, че аспекта на междуетническото единение заема голяма част от техните писания е очевидно – по причина (както те самите изтъкват), че този важен аспект е бил често и продължително пренебрегван. Но доколкото мога да преценя те съвсем не спират дотук. По подобен начин, макар да твърди, че разбирането на Лутер за вменената правда е доста по-нюансирано от критиката на новата перспектива (в което може и да е прав) последната като цяло оперира в доста по-широкия контекст на реформацията, вкл. съвременното представяне на учението, за което това, казаното ми се струва до голяма степен вярно. Лутер съвсем не е единственият, който работи с тази концепция и настояването, че той е единствената, или дори основната, мишена на новата перспектива по този въпрос ми изглежда пресилена.

Накрая, прочита на патристичния материал ми се струва доста слаб. Авторът избира няколко източника, които му се струва, че подкрепят неговата собствена теза и ги използва като доказателство за нея. Той обаче оставя настрана поне половината останали източници от същия период. За някои от тях той признава, че съдържат противни твърдения. За други казва, че изобщо не разглеждат въпроса. Ако това е така каква тежест имат изложените от него твърдения в общия патристичен контекст? Нещо повече – моето впечатление е, че дори в избраните от автора източници информацията е толкова оскъдна, че трябва да сме предпазливи да твърдим с убеденост изводите, които той предлага – ние просто не разполагаме с достатъчно данни за окончателна преценка.

За мен също така остава непонятно защо авторът спира до посочените ранни източници и не продължава по-нататък. Избистрянето и ясното формулиране на доктрината е дълъг процес на развитие. Да се опитваме да формулираме ясно учение за Троицата от същите тези автори пренебрегвайки никейките и следникейските отци например би могло да бъде доста подвеждащо в светлината на на зрялото тринитарно учение. С други думи, според мен, сегмента, който авторът избира е крайно недостатъчен, за да подкрепи изводите, които той смята, че следват. За тази цел е необходимо доста по-широко изследване. Разбира се, всяко изследване си поставя граница и това е напълно разбираемо и оправдано. Но тази граница може да оказва немалко влияние върху значимостта и валидността на изводите, до които то достига или поне върху тяхното приложение в по-широк контекст. В случая ми се струва, че е точно така.

 

Мисията – на Павел, на Бога и на Църквата


МИСИЯТА – НА ПАВЕЛ, НА БОГА И НА ЦЪРКВАТА

от Радостин Марчев

публикувана във в. „Зорница“

Юли 2014

Текстът представлява опит за кратко запознаване с някои идеи от т. нар. Нова перспектива и по-конкретно нейната интерпретация от един от най-значимите й представители – проф. Н.Т. Райт. Цитираните идеи се изказват многократно в неговите съчинения.

Въпросът „Каква е била мисията на ап. Павел?” изглежда подвеждащо лесен. На него му е била поверена задачата да бъде апостол, да проповядва Благовестието и да основава църкви. Все пак всяко от тези три твърдения съдържа допълнителен въпрос: Какво означава да бъдеш апостол? Що е благовестие? И защо съществува Църквата?

Разбира се, за мнозина отговорите на тези въпроси също са очевидни. Благовестието (често дефинирано според I Кор. 15:1-4) е посланието за лично спасение, което ни дава увереност за вечен живот. А Църквата съществува, за да проповядва тази добра вест.

Това без съмнение е вярно. Може да се окаже обаче, че макар и верни, тези отговори са твърде ограничени и дори подвеждащо непълни. По своята същност изразът „мисията на Павел / на църквата“ е съкратен начин за по-цялостната формулировка „мисията на Бога, която Той осъществява чрез Павел и църквата”. Това означава, че единственият начин, по който можем правилно да видим смисъла на мисията на Павел е, като я поставим в контекста на мисията на самия Бог.

От това произлизат поне четири значими наблюдения.

1. Кулминацията на Божията мисия настъпва с влизането на Исус Христос в света. В лицето на младия и беден еврейски дърводелец, яздещ на магаре към Ерусалим и към Кръста, Бог идва при Своя народ, за да го освободи от потисниците (вкл. от греха и смъртта), за да установи Своето царство „както на небето, така и на земята” и да обнови целия свят.

Ясен знак за това намираме в Евангелието на Йоан. Прологът от 1 глава съзнателно наподобява езика на Битие 1-2 гл. Същото виждаме и в края на книгата. Човекът е създаден на шестия ден от творческата седмица, а когато на Разпети петък Исус застава пред Пилат, прокураторът казва: „Ето човека!” (Йоан 19:5). На седмия ден Бог си почива, а Исус почива – в гроба. Но в първия ден на новата седмица Той е възкръснал, обявявайки по този начин настъпването на Божието ново творение. Съвсем не е случайно, че Мария Магдалена, идваща при гроба, Го взема за „градинар” (Йоан 20:15, ср. с Бит. 2:8). И както Бог вдъхва в ноздрите на направения от пръст човек жизнено дихание, за да стане той жива душа, така и Исус, изпращайки в света Своите ученици, духва върху тях и казва: „Приемете Светия Дух” (20:21-22).

2. Най-явният израз на това „ново творение” (I Кор. 5:17) е създаването на един „нов народ” (I Петър 2:10), който да живее по различен начин. Това означава, че спасението никога не може да бъде единствено чисто индивидуално изживяване – то винаги има своите колективни измерения.

Това се вижда особено ясно в Посланието към галатяните, където четем за отказа на Петър да яде с християните езичници и за бурната реакция на Павел, според когото това разрушава самото Благовестие. Вярно е, че никой не може да вярва и да има връзка с Бога вместо мен. Но също толкова вярно е, че Божията мисия е чрез това, Той да ни постави в нови отношения помежду ни, превръщайки ни в братя и сестри не само на думи, но на дело и в действителност.

3. Повярвалите в Христос са спасени не просто от света, но и заради света – т.е. за да живеят в него по един нов начин. Църквата трябва да бъде инструмент за спасение на нови хора, но смисълът е по-широк от това. Църквата трябва да бъде Христово тяло (I Кор. 12 гл., Ефес. 1:22-23) и ново творение, чрез което Бог показва Своята любов и изпълнява мисията Си за обновлението на света.

Това не означава, че Църквата ще донесе Божието царство (единствено завърналият се отново Христос може да направи това), но означава, че тя все пак работи за Божието царство. Част от видимите измерения тук са участието на християните в области като премахването на робството, борбата срещу трафика на хора и порнографията, движението на хосписите, работата в домове за сираци и т.н. Християните трябва да виждат света не само като място, откъдето се надяват да избягат колкото се може по-скоро в небето и докато все още са тук, да се държат възможно по-настрана, за да не се омърсят, а по-скоро като предоставена им от Бога възможност да работят за Неговото царство.

4. Последно, макар и не съвсем ясно и еднозначно, Новият Завет ни дава основания да смятаме, че Божията спасителна мисия няма да се ограничи единствено с хората, повярвали в Неговия Син, а ще се разпростре и върху цялото физическо творение (вж. напр. Римл. 8:18-23). Ако това е така, то третото ни наблюдение по-горе придобива нова тежест и нови измерения.

Не е никак трудно да открием всяко от тези наблюдения в посланията на Павел. И в такъв случай апостолът явно е виждал своята мисия в контекста на Божията мисия и по този начин значително по-широко, отколкото ние често сме склонни да я дефинираме.

Което пък естествено ни води към въпроса дали не сме направили нашата собствена мисия твърде малка.

Оправданието като юридическа декларация и участие в завета -1


ОПРАВДАНИЕТО КАТО ЮРИДИЧЕСКА ДЕКЛАРАЦИЯ И УЧАСТИЕ В ЗАВЕТА: VIA MEDIA МЕЖДУ РЕФОРМИРАНАТА И РЕВИЗИОНИСТКАТА ПАРАДИГМА ВЪРХУ ПАВЕЛ

от Майкъл Бърд

index

Д-р Майкъл Бърд (Ph.D University of Queensland) е преподавател по Новозаветно богословие в  Crossway College in Brisbane, Australia. Той е автор на няколко книги включително  Jesus and the Origins of the Gentile Mission (2006), The Saving Righteousness of God (2007), A Bird’s-Eye View of Paul (2008), Colossians and Philemon (2009), Crossing Over Sea and Land: Jewish Missionary Activity in the Second Temple Period (2009), и Are You the One Who is to Come? The Historical Jesus and the Messianic Question (2009).

Резюме: Появата на новата перспектива върху Павел е довела до възобновяване на дебата относно виждането на Павел за оправданието. Спорът е относно това дали да бъдеш „праведен” означава един легален статус пред Бога или едно легализиране на заветните отношения. Това изследване твърди, че и дата елемента са необходими за едно цялостно разбиране на Павел. Защитниците на новата перспектива се опитват да сложат цялия език за „праведността” под чадър на „завета” докато привържениците на реформирания възглед говорят за праведноста от социалният контекст на отношенията евреи-езичници в църквите на Павел. Аз твърдя, че според Павел оправданието създава едни нови хора, с нов статус, в нов завет, като предвкусване на новия век. Има още