За гей парада, християните и обърканите въпроси


ЗА ГЕЙ ПАРАДА, ХРИСТИЯНИТЕ И ОБЪРКАНИТЕ ВЪПРОСИ

от Радостин Марчев

Както всяка година истерията около поредния гей-парад предизвиква в мен доста объркване и противоречиви чувства. Не защото се колебая в позицията си – като християнин аз съм твърдо против подобно парадиране, натрапването на хомосексуализма в общественото пространство или осиновяването на деца от еднополови двойки.

За някои това може би е достатътчно. На мен пък ми изглкежда, че това е едва началото и то начало, от което края никак се не види. Защото от тази моя позиция, съчетана с това, което виждам, чувам и чета, избуяват въпроси, на които не мога да дам отговор.

На първо място даваме ли си сметка именно като християни, че не прегръщането на хомосексуализма като начин на живот (формулирам го по този начин понеже допсукам, че може да съществува и изцяло генетично обусловен хомосексуализъм) е толкова пагубно per se? Всъщност той е само резултат от загърбването на Бога, което de facto е същността на проблема, който може да се изрази по можество начини – омразата, невъздържаният език, липсата на семейна обич, изневярата, егоизмът и клюкарството са плодове, които израстват от същия горчив корен. Някак си обаче (незнайно за мен защо) голяма част от християните са склонни да гледат на тях по доста по-мек начин в сравнение с поддаването на хомосексуални наклонности. Може би защото тези неща се срещат в изобилие и сред нас, „праведниците”.

На второ място на мен ми се струва (дано да бъркам),  че в някои реакции далавям едно несъзнателно отричане на същността на Христовото въплъщение. Библейското откровение казва, че целият свят избира да обърне гръб на своя Създател и да следва собствения си път демонстрирайки по този начин напълно показно пред лицето на Бога нещо много по-многообразно, отблъскващо и масово от най-скандалния гей-парад, който можем да си представим. Реакцията? Бог слиза на земята, става един от нас и търси нашето приятелство и възстановяване на отношенията помежду ни. В началото на служението Си Той, Който нямаше грях се кръсти с кръщението на Йоан за прощение на грехове, на кръста пое върху Себе Си беззакнията ни, а между тези две събития беше обвиняван като „приятел на грешници.” Бог не викаше срещу нашия „парад” отдалеч – Той се идентифицира с нас, стана един от нас. Имаме ли право да сметнем своята християнска отговорност за изпълнена ако единствено сочим греха от безопасно разстояние страхувайки се да не се изцапаме? Не сме ли призовани да търсим активно приятелството точно на тези хора?

Бих отишъл дори малко по-далеч: споделянето на благата вест, разбира се, е част от нашата задача, както и отговорността ни да не наричаме черното бяло. Но какво става когато един човек, в нашият случай един гей, не приеме свидетелството ни? Виждал съм как при подобен случай християни се дистанцират и (макар че съм се опитвал) никога не съм успявал да заглуша въпроса какво е това – любов или лицемерие? Дали се стараем да се сприятелим с даден човек единствено, за да можем да му кажем, че е грешник и че Христос го обича и ако той си запуши ушите го захвърляме като парцал и се прехвърляме към следващия „обект”? Можем ли, след като някой не се е съгласил с нас, да продължим да му предлагаме своето приятелство? И по-важното, не дали теоретично казваме „да”, а дали го правим на практика? Дали зад привидното благочестие понякога не наднича нещо твърде дяволско?

На трето място как изказваме несъгласието си? Тази година ми се струва, че нещата като цяло бяха по-въздържани, но е имало случаи – изказвания, публични протести, статии – при които почти единствената разлика между скинарите и християните е била, че първите размахват бухалки, а вторите библии. Ако всеки човек е създаден по Божий образ и подбие той заслужава уважение и почит, дори да е използвал свободната си воля да каже „Не” на своя Създател. Всеки е разбирал на собствения си гръб, че понякога думата удря по-болезнено от камък. Това е едно от нещата, което прави подобен тип дебати толкова тежки, емоциаонално наситени и трудни. И макар да вярвам, че като християни сме призовани да говорим по темата ние трябва да бъдем тези, които първи си дават сметка колко раними са тези, кото стоят от отсрещната страна и да действаме и говорим съобразявайки се с това. Още един аспект на любовта, сложно преплетена с истината….

Последно, аз продължавам, вече от доста време, да си задавам въпроси за средствата, с които се утвърждават християнските ценности. Съчетанието на призива държавата (или общината) да забрани провеждането на гей-парада с контра-парада на бургазлии (и тяхната скорошна петиция за законово огразничаване на монокините по плажовете) за мен е доста многозначително. От една страна мисля, че ще сме по-добре както без моникини така и без гей-парад. От друга не мога да не призная истината в това, което наскоро написа Андрей Неделчев:

„Лично аз не бих се разголил на плажа или на каквото и да било друго публично място. Не ми харесва и да гледам други разголени хора. За секс на плажа (или в паркове и т.н.) пък да не говорим. Но реакцията на бургазлии повдига в мен цял куп въпроси:

Как точно гледката на голо тяло или пък на любеща се двойка би покварила едно дете? В този смисъл, какво общо има голотата с морала? Нима онези африкански племена където жените никога не закриват гърдите си са неморални? А къде точно е границата между морална облеченост и неморална голота? Морално ли е, например, един мъж да ходи с прилепнали бански гащета, които не биха прикрили ерекцията му? Или пък жена да носи цял бански, който обаче по никакъв начин не прикрива изящните й форми?

Нима онези, които предлагат законови санкции за прояви на неприличие, смятат, че по този начин ще се поощри морала в българското общество? Имаме ли изобщо в историята на човечеството успешни примери за силово налагане на нравственост?

Как точно ще се налага съобразяване с подобни законови норми за приличие? Ще бъде ли санкциониран съпруг, който (повече или по-малко дискретно) е погалил съпругата си по гърдите или по седалището на публично място? Ще бъдат ли санкционирани студентки, за това че се возят в градския транспорт по потничета без сутиен? А ще се приема ли за бански тясната лентичка, която прикрива единствено върха на гърдите?”

Към това аз бих добавил също и опасението си докъде биха стигнали християните в налагането на подобни закони и както и в наказанията за тяхното неизпълнение ако имаха необходимата власт. Отново препратка към историята…..

Съзнавам, че всичко това е съвсем разхвърляно. Ако някой интерпретира написаното като някакво обвинение значи не съм бил разбран – това са въпроси, които самият аз си задавам без да претендирам, че съм достигнал до отговорите. Убеден съм, че християните има какво да кажат по темата и трябва да говорят по нея. Това, което не съм съвсем сигурен е как това трябва да бъде направено. Защото, убеден съм също, някои начини са по-добри от други. А има и такива, от които трябва да се пазим като от огън.

Още по темата

1. Homosexualit– q ideas (на английски)

2. Tim Keller on how to treat homosexuals (английски)

3. Хомосексуализма и християнската сексуална етика от Стенли Гренц