Броня


БРОНЯ

(Молитва на св. Патрик)

Днес аз ставам чрез Твоята могъща сила

indexПризоваването на Троицата

Чрез вярата в троичността

Чрез изповядване единството на Твореца на творението.

Днес ставам чрез силата на Храстовото рождение с Неговото кръщение,

Чрез силата на Неговото разпятие с погребението Му

Чрез силата на Неговото възкресение с Неговото възнесение,

Чрез силата на Неговото слизане за погубителен съд.

Днес ставам

Чрез силата на любовта на херувима

В покорство на ангелите

В служба на архангелите,

С надеждата за награда при възкресението,

С молитвата на патриарсите,

С предсказанията на пророците

С проповедта на апостолите

С вярата на изповедниците,

С невинността на светите девици

С делата на праведните мъже.

Днес ставам

Чрез силата на небето;

Светлината на слънцето, сиянието на луната,

Блясъкът на огъня, скоростта на светкавицата,

Бързината на крилете,

Дълбините на морето

Здравината на земята,

Твърдостта на скалата.

Днес ставам

Чрез Божията сила, която ме насочва:

Божията сила да ме държи,

Божията мъдрост да ме води,

Божието око да гледа пред мен,

Божието ухо да ме слуша,

Божието слово да ми говори,

Божията ръка да ме пази,

Божият път да лежи пред мен,

Божият щит да ме защитава,

Божието войнство да ме спаси,

От дяволски примки,

От порочни изкушения

От всеки, който ми желае злото,

Близо и далеч

Сам или в множество.

Днес аз призовавам

Всички тези сили между мен и тези злини,

Срещу всяка жестока безмилостна сила, която се противи на тялото и душата ми,

Срещу чародействата на лъжливите пророци,

Срещу черните закони на езичеството,

Срещу лъжливите закони на еретиците,

Срещу изкуството на идолопоклонството,

Срещу заклинанията на жените и нападенията на магьосниците,

Срещу всяко покваряващо тялото и душата познание.

Христос да ме пази днес

от отрова и огън,

от удавяне, от нараняване,

така че да получа изобилна награда.

Христос с мен, Христос пред мен, Христос зад мен,

Христос в мен, Христос до мен, Христос над мен,

Христос отдясно ми, Христос отляво ми,

Христос когато лягам,

Христос когато сядам,

Христос когато ставам,

Христос в сърцето на всеки, който мисли за мен,

Христос в устата на всеки, който говори за мен,

Христос в окото на всеки, който ме вижда,

Христос във всяко ухо, което ме чува.

Днес аз ставам чрез могъщата сила

Призоваването на Троицата

Чрез вярата в троичността,

Чрез изповядване единството на Твореца на творението.

Търсещи Божието лице


от Робърт Уилкин

index

Християнската религия е неизбежно ритуална, безкомпромисно морална и безмилостно интелектуална. Подобно на всички основни религии в света християнството е повече от набор от благочестиви практики и морални кодове: то също така е и начин на мислене за Бога, за хората, за света и историята. За християните мисленето е част от вярването. Августин пише: “Никой не вярва в нещо освен ако преди това не мисли, че то може да бъде вярвано…Всичко, което е вярвано е вярвано след като е предшествано от обмисляне…Не всеки, който мисли вярва, понеже мнозина  мислят, за да не вярват; но всеки, който вярва мисли, мисли с вяра и вярва с мислене.”

***

Бог…бива познат най-вече чрез събитията, случили се в историята. Когато говори за това как Бог бива познат Библията рядко говори за прозрения, просветления или демонстрации; вместо това тя казва, че Бог се е явил, направил е нещо, показал Се е или е говорил на някого…По подобен начин пътят към Бога не започва с аргументи или доказателства, а с проницателност и вяра, със способността да видиш какво е разкрито в събитията и с готовност да вярваш на думите на тези, които свидетелствуват за тях….Христовата истина прониква в душата чрез морала не по-малко отколкото чрез интелекта. Познанието за Бога е свързано с това как човек живее, с действията в съответствие с убеждения, които не са просто предположения, а и реалности научени от други хора и опитани чрез опитност….Христовата истина е свързана и с чувствата. Едва когато бъде ранен от любов човек може да познае Богът на библията. Както Авгистин пише любовта “ни запалва в огън” и “ни издига” до Бога.

Решавайки да проповядваме


РЕШАВАЙКИ ДА ПРОПОВЯДВАМЕ

от Кентън Андерсън

index

Нищо не вдъхва повече живот на една проповед от очакването Бог да се прояви чрез нея. Преди няколко години Д. Б. Филипс написа книга наречена “Твоят Бог е твърде малък.” Вероятно можем да кажем същото за проповядването. Ние просто не очакваме особено много от Бога когато се изправяме, за да проповядваме. Много проповедници вярват, че Бог ще говори чрез словото Си, но че това ще се случи по някакъв ням начин. Не очакваме кожата ни да настръхне. Не си представяме, че косата ни ще се изправи подобно на Исая срещащ Бога в храма. Вероятно нашето усещане за Бога е твърде хипотетично. Можем да проповядваме твърде много проповеди за Бога, в които сякаш нищо не се случва. Ние вече не очакваме Божието могъщо присъствие. Не очакваме земята да се тресе и праговете да се поклатят. Всичко това е срам за нас.

Последните дни на Исус


index

от Крейг Евънс и Н.Т. Райт

Аз не твърдя, че това (представянето на фактите за възкресението на Христос) води до едно математическо доказателство за възкресението на Исус. Някои богослови твърде рязко настояват на това и си представят, че ако се обърнеш към просвещенската историография, за да ти каже тя какво се е случило на възкресение ти третираш просвещенската историография като бог и насилваш всичко останало да пасне на тази схема. Аз не правя това. Тук ние сме изправени пред един светогледен въпрос и за такива въпроси не съществува такова нещо като неутралност. Историческите аргументи няма да принудят никой да вярва, че Исус е бил възкресен от мъртвите. Но историческите аргументи са изключително добри в разчистването на нещата, зад които се прикриват всякави видове скептицизъм. Предположението, че Исус е бил телесно възкресен от мъртвите има безпрецедентна способност да обяснява историческите данни стоящи в сърцето на схристиянството. Очевидният факт, че то бива твърде предизвиквано на светогледно ниво – предизвиквано лично, социално, културно и политически – не е причина да не гледаме на тези въпроси много сериозно.

Мартин Лутер към проповедниците


images

“Някои пастири и проповедници са мързеливи и не са добри.Те не се молят; те не изучават; те не четат; те не изследват Писанието…Призивът е: внимавай, изучавай, посвети се на четене…Не можете да четете твърде много Писанието, това, което четете не можете да четете твърде внимателно, което четете внимателно не можете да разберете достатъчно добре; каквото разберете добре не можете да поучавате достатъчно добре; каквото поучавате добре не можете да живеете достатъчно добре….Затова, скъпи пастири и проповедници, молете се, четете, изучавайте, бъдете усърдни…. В това зло, срамно време не можем да бъдем лениви, да спим и да хъркаме.”

(Мартин Лутер, WA 53, 218.)

Писма


ПИСМО ДО РИТОРА ЕВДОКСИЙ

от св. Григорий Назиански (379 г)

index

Питаш как са нещата при нас? Крайно горчиви. Загубих Василий, загубих и Кесарий, загубих и духовния, и плътския си брат. “Баща ми и майка м и ме оставиха” (Пс. 26:10), ще кажа заедно с Давид. Тялото ми боледува старостта е над главата ми, натрупва се камара от грижи, делата ме задушиха, в приятелите няма вярност, църквата е без пастири, доброто загива, злото е отвън; трябва да се плава нощем никъде не светят огньове, показващи пътя, Христос спи. Какво ли ще трябва да претърпя? Едно е избавленито от злините за мен – смъртта. Но и тамошното е страшно, ако предполагаме по тукашното.

Външните дела на любов не са достатъчни


index

Външните дела на любов не са достатъчни, намерението е това, което има значение

от Жан Калвин

Така ще успеем да умъртвим себе си, ако изпълняваме всички задължения на любовта. Но тези задължения не се изпълняват чрез прости външни действия – макар че не трябва да пропускаме и тях – ако те не се изпълняват от чисто чувство на любов. Защото е възможно човек да изпълнява всяко едно от тези задължения, доколкото става въпрос за външните действия, и пак да бъде далеч от правилното изпълнение. Защото виждате някои, които биват смятани за много щедри, но пак придружават всяко нещо, което дават, с обида, с надменен вид или с остри думи. И до такова бедствено състояние сме достигнали в наши дни, че повечето хора почти никога не дават милостиня без пренебрежение. Такова поведение не би било търпяно дори сред езичниците; но от християните се изисква повече от просто приятелски вид и привлекателност в изпълнението на техните задължения чрез любезно говорене. Първо, те трябва да поставят себе се на мястото на онзи, който се нуждае от тяхната помощ, и да съчувствуват в неговото нещастие, като че ли самите те го чувствуват и понасят, така че чувството на жалост и човечност трябва да ги подтиква да му помогнат както биха помогнали на себе си.

Който е настроен така, ще отиде и ще помогне на своите братя, и не само няма да омърси своите действия с надменност и упреци, но и няма да презира брата, на когото върши добро, като някой, който се нуждае от помощ, и няма да го държи в подчинение като длъжник, точно както няма да нараняваме болната част на тялото, докато останалото тяло се боли за нейното възстановяване, нито ще смятаме, че тя е длъжник на другите части, защото изисква повече усилия, отколкото дава. Размяната на услуги между частите не се смята за щедрост, а като плащане, което поради естествения закон би било чудовищно да бъде отказано. По тази причина онзи, който е изпълнил едно задължение, няма да смята, че вече е свободен, както обикновено става, когато някой богат човек, след като е допринесъл от своето богатство, възлага останалата част от своя товар на другите, като че ли няма нищо общо с тях. Всеки трябва да осъзнава, че колкото и велик да е, той дължи себе си на своите ближни и че единствената граница на неговите добри дела е изчерпването на неговия имот. Размерът на неговия имот трябва да управлява размера на неговата благотворителност.

Двете реформации

Цитат


 index

“Ние сме просяци – това е истината”

“Нека никой да не смята, че разбира Светото Писание достатъчно ако не е служил на църквата в продължение на 100 години заедно с пророци като Илия и Елисей и заедно с Йоан Кръстител, Христос и апостолите.”

(Мартин Лутер)

“Какво ако някой се интересува единствено от любопитни спекулации? Какво ако се прилепя единствено към буквата на закона и не търси Христос? Какво ако извращава естественото значение със странни тълкувания? Ние имаме добра причина да му припомним вярата в Христос, която е центъра и същността на Писанието. Защото това, което следва непосредствено също зависи от тази вяра.”

(Жан Калвин)

“От момента, в който започнах да чета Лутер и Калвин…аз реших, че без значение дали ще се съглася с всичко, което казват методът, който те прогласяват и практикуват ще стане и мой: да се потопя в библията, в еврейския и арамейския Стар Завет и в гръцкия Нов завет, да го направя част от моето собствено кръвообращение по всеки възможен начин, в молитва и с надеждата, че ще бъда в състояние да поучавам библията по един свеж начин пред църквата и света. Най-голямата, чест, която можем да окажем на реформаторите не е да ги третираме като непогрешими – те биха били ужасени от това – а да направим това, което те са правили.”

(Н. Т. Райт)

„Никой, който пристъпва към Писанията не трябва да предполага, че богатството, което е открил в него е единственото съществуващо. По скоро той трябва да осъзнае, че самият той е спсобен да открие само това от множеството богатства, които се намират в него….Жадният се радва понеже пие; той не се натъжава понеже не е в състояние да изчерпи изворът, от който пие.“

(св. Ефрем Сирин)

Смисълът на Исус


index

от Маркъс Борг и Н.Т.Райт

Най-дълбокото значение на възкресението е свързано с новото творение. Ако историите са метафори на нещо те са метафори за вярата, че Божият нов свят се е родил. Когато Исус се появява, трансформиран, от гроба във възкресенската утрин, събитието е наситено със символично значение, на което евангелистите обръщат внимание без да желаят да се отклоняват от историческата природа на това, за което говорят. Това бил първият ден от Божията нова седмица, моментът на изгрева след дългата нощ, времето на нови срещи, нови съвместни трапези, на примирение и даване на нова мисия. Това било началото на новото творение.

Това следователно бил един знак на надежда за бъдещето, не само за отделните хора, но за целия свят. Както Павел казва толкова ясно в Римляни 8 това е знак, че цялото творение ще преживее своя изход, ще се отърси от покварата и тлението, от своето робство и ентропия. Новият Завет е пълен с обещанието за един бъдещ свят, в който самата смърт ще бъде премахната, в който живият Бог ще обърше всяка сълза от всяко око. Личната надежда за възкресение е поставена в по-голямата надежда за обновление на цялото творение, за Божиите ново небе и нова земя. Все пак премахнете възкресението и с какво оставаме? Развитието на една лична духовност водеща до безтелесно съществуване след смъртта: отричането на добротата на творението, включително на собственото ви тяло. Ако възкресението на Исус включва изоставяне на Неговто тяло, това изглежда е показано по точно противоположния начин. Поради тази надежда възкресението на Исус означава, че настоящото време е кратко, макар и от огромно значение. Това, което е направено за Божия слава в настоящето е истинско изграждане на Божието бъдеще. Действията на справедливост и милост, сътворяването на красота и празнуването на истината, дела на любов и изграждане на общности на грижа и прощение – всичко това е от значение и то от вечно значение. Отнемете възкресението и тези неща са важни за настоящето, но без значение за бъдещето и поради тази причина не са по никаъв важни дори за настоящето. Скрит в този призив да градим сега, със злато, сребро и скъпоценни камъни, нещата, които ще останат в Божия нов век, е призивът за святост: за истински човешки живот отразяващ Божият образ, който е направен възможен чрез победата на Исус на кръста и получил сила чрез Духа на възкръсналият Исус, Който присъства в общностите и в хората. „Ако сте били възкресени с Христос търсете горното,” отървете се от дехуманизиращото поведение, което унищожава Божието добро творение и творенията създадени по Божия образ, от целия гняв и страсти, алчност и гордост. Така възкресението отваря вратата към новия свят: един нов начин на живот за целия космос и за всичко, което ще живее завинаги в него.

Resident aliens: Life in the Christian colony


index

Църквата призовава хората към покаяние, но описва покаянието като един дълъг процес на присаждане чрез кръщението в един нов народ, един алтернативен polis, една контракултурна социална структура наречена църква. Тя желае да повлияе на света като бъде църква, т.е. като бъде нещо, което света не е и никога не може да бъде понеже му липсват даровете на вярата и видението, които са наши в Христос. Църквата желае да бъде видима църква, едно място явно видимо за света, в което хората са верни на своето обещание, обичат враговете си, говорят истината, почитат бедните, страдат за правдата и по този начин свидетелствуват за удивителната създаваща общност сила на Бога. Църквата няма интерес да се отдръпва от света, но тя не е изненадвана, когато нейното свидетелство провокира враждебност от страна на света….Църквата може да участва в напълно светски движения срещу войната, срещу глада и срещу други форми на нехуманност, но тя вижда това като част от нейната необходима прогласителна дейност. Тази църква знае, че нейната най-истинска форма на свидетелство (и най-“ефективното” нещо, което може да направи за света) е действителното да създаде една жива, дишаща, видима общност на вяра.

Както Исус показа, света, с всичката му красота, е враждебен към истината. Свидетелство без компромис води до омраза от страна на света. Кръстът не е знак за тихото, страдащо покорство на църквата пред силите на деня, а едно революционно участие в победата на Христос над тези сили. Кръстът не един символ на общото човешко страдание и подтисничество. Кръстът е един знак за това какво се случва когато някой вземе Божията представа за реалност по-сериозно от тази на цезаря. Кръстът стои като Божието (и нашето) вечно “не” на силите на смъртта, както и на Божието вечно “да” на човечеството, Божията забележителна решителност да не ни остави на самите нас.

Най-важната политическа задача на църквата е да бъде общността на кръста.

Преди известно време, когато САЩ бомбардираха военни и граждански обекти в Либия, течеше дебат относно моралността на това действие. Един от нас присъстваше на едно неформално събиране на студенти, които спореха за моралността на либийските бомбардировки. Някои ги смятаха за неморални други, че са морални. По едно време един от студентите се обърна и каза: “Е, проповеднико, какво мислиш ти?”

Казах, че като християнин аз никога сне мога да подкрепя бомбардировка, особено бомбардировка на граждани, като етическо действие.

“Точно това очаквахме да кажеш,” каза друг. “Това е типично за вас християните. Винаги на високи морални устои, нали? Разстройвате се когато някой терорист взриви малко момиченце на летището, но когато президента Рейгън се опитва да оправи нещата се възмущавате, че няколко либийци са пострадали.”

Изглежда предположението беше, че съществуват само две политически опции: или консервативна подкрепа на администрацията или либерално осъждане на администрацията.

“Знаеш ли, прав си,” казах аз. “Какво може да отговори на това един християнин?” След това казах: “Един християнски отговор може да бъде утре сутрин методистката църква да обявява, че изпраща 1000 мисионери в Либия. Ние сме открили, че това е плодородна почва за  евангелието. Ние знаем как да изпращаме мисионери. Ето поне един традиционен християнски отговор.”

“Не можете да направите това,” каза моят опонент.

“Защо?” попитах аз. “Кажи ми защо.”

“Понеже е нелегално да се пътува в Либия. Президента Рейгън няма да ви даде виза да отидете там.”

“Не!” Това не е правилно,” казах аз. “Аз ще призная, че ние няма да отидем в Либия, но не поради президента Рейгън. Ние няма да отидем понеже вече не сме една църква, която създава хора, които могат да направят нещо толкова смело. Но някога сме били.”

Автобиография – Честертън


index

Не се гордея, че вярвам в дявола. Или по-точно, не се гордея, че познавам дявола. Познанството ми с него е плод на собствените ми грешки, които следвах и които, ако бях продължил да следвам, щяха да ме отведат до служение да дявола или дявол знае на какво друго. Поне по този въпрос в съзнанието ми няма и сянка от самодоволство, макар да има усещане за самозаблуда. В тези неща човек може да бъде интелектуално прав само ако е морално грешен. Етиката и изяществото на скептиците не ме впечатляват повече с нищо. Не ме впечатлява и младежът, който заявява, че не може да подчини интелекта си на една догма, защото имам съмнения дали той е използва някога своя интелект, за да се опита да дефинира каквато и да било догма. Не ме впечатляват и тези, които настояват, че изповедта е малодушна, защото имам  дълбоки съмнения, че те самите биха имали смелостта да минат през нея. Но когато те кажат: “Злото е само относително. Грехът е само отрицание. Позитивно погледната, злото не съществува, това е само отсъствието на доброто” – тогава знам, че изричат повърхностни глупости, може би защото са много по-добри, невинни, нормални и се намират много по-близо до Господ от мен самия.

(Гилбърт Кийт Честертън, Автобиография, стр. 88)

Богословското значение на текстовата критика


от Ернср Вюртуейн

Нито една книга в световната литература не е била толкова често преписване, издавана, превеждана и изследвана както библията. Тя е уникална както обект на толкова много усилия посветени на точното й запазване, разбирането й и разбирането й от другите. Можем да си спомним книжниците и масоретите с техните стриктни регулации и прецизни изследвания, преводачите, средновековните монаси, преписващи текста буква по буква в своите тихи килии, егзегетите и особено Мартин Лутер, който посветил по-голямата част от живота си на егзегетична работа върху Стария Завет.

Какъв е бил истинският мотив зад цялата тази загриженост за библията? Със сигурност не просто един интерес към една почитана реликва, която заслужава да бъде пазена поради своята древност. Литература древна колкото Стария и Новия Завет или по-древна е изчезвала оставяйки само някакви разпръснати останки  и последващо щастливо откриване на фрагменти оцелели, за да ни напомнят, че някога е съществувала. Нещо друго е карало хората да се посвещават на библията и да осигурят нейното запазване за своето собствено и за следващите поколения: признаването на нейното значение за всички поколения, знанието, че тук тече изворът на живота понеже самият Бог говори в нея.

Същата мотивация вдъхновява работата върху библията и днес. Би било погрешно да смятаме настоящото описание на превратностите на старозаветния текст в неговото предаване за написан единствено от академичен интерес към минали неща или дори за опит да се покажат несъвършенствата на текста настъпили при неговото предаване от хората. Дори това има своето сериозно богословско значение ако помислим за формата на слуга приета от Божието Слово намираща израз в предаването на текста. Все пак ние не сме толкова загрижени за откриване на неточности и грешки колкото за тяхното поправяне. Ние сме загрижени най-вече за оригиналната форма на старозаветния запис тъй както сме загрижени за цялостното послание на библията понеже желаем да се срещнем със самото Слово, а не с неговото тълкуване от книжници способни на грешки в процеса на предаването му. Историята на текста, както и текстуалната критика, която е основана на него, е неразделна част от всяко научно занимание със Стария Завет, което е съзнателно богословско. “Без текстуална критика не може да има истинско разбиране на старозаветната религия, не може да има истинско старозаветно богословие. Всеки, който е проникнал по-надълбоко в текстуалната критика знае, че богословието и текстуалната критика не са две различни области, а са неразделими на най-дълбоко ниво.”

Но дали, могат да запитат хората, концентрирането върху буквата на текста действително води до извличане на посланието на библията? Не е ли това един дълбоко погрешен подход? Това отношение вероятно е провокирано от твърдения като това на Лутер: “Никой не може да разбере дори една йота от Писанието освен ако не му е дадено от Божия Дух?” Но това показва едно погрешно разбиране понеже ние трябва да помним, че това е същият Лутер, който настоява толкова силно върху “Словото” противопоставено на “Духа” на религиозните ентусиасти и който постоянно повтаря, че Бог “никога не дава на някого Духа или вяра без външен знак или слово, в което той да я съхранява.” Това, което Лутер има в предвид с тези привидно противоречащи си твърдения е, че “Бог е свързал Своя Дух с написаното и проповядвано слово; но Той дава действието на Духа в Словото чрез Собствената Си последна и суверена воля.” “Следователно не можем да разделим буквалното и духовното разбиране. Не можем да достигнем до едното без да имаме другото.” Понеже това е така загрижеността с буквата на текста има реално богословско значение.

Н.Т. Райт за блогването


0014f294_medium

Наистина е крайно време да развием една християнска етика относно блогването. Лошият характер си е лош характер дори зад очевидната уединеност на собствения харддиск и грубите и несправедливи думи, веднъж освободени в “пространството,” вилнеят наоколо и създават истински вреди. И що се отнася до практиката да се казват злонамерени и неверни неща докато се крием зад псевдоним – е, ако аз получа подобно писмо то отива директно в коша. Но киберпространственият еквивалент на крайпътен бой не се случва случайно. Хората пишат злобни, гневни, клеветнически и неверни обвинения понеже чувстват, че светогледа им е нападнат. Да, аз имам пастирска загриженост за такива хора. (И, между другото, пастирска загриженост за всеки, който отделя повече от няколко минути на ден, за да участва в дискусии в блогове, особено ако използва псевдоним: дали Богът-Творец е създал хората с тази цел?) Но понякога светогледите наистина се разклащат. Те могат да станат идолопоклоннически и себични. И аз се опасявам, че това се е случвало и продължава да се случва дори в добре регулираният християнски контекст.

(Н. Т. Райт: Justification: God’s plan and Paul’s vision)

Нещо красиво за Бога


НЕЩО КРАСИВО ЗА БОГА

от Малкълм Мъгъридж

index

Размишлявайки над това, винаги си спомням една случка, която ми направи толкова силно впечатление, че понякога ми се присънва. Една вечер пътувах с колата и шофьорът ми блъсна някого – което и тогава сне беше трудно при тези претъпкани тротоари, от които хората буквално се изсипваха на платното. Изключително предвидливо, знаейки скандалите, които обикновено избухваха, ако автомобил на европеец причини пътно произшествие, шофьорът изскочи от колата, сграбчи пострадалия , набута го на седалката до себе си и потегли с пълна газ към най-близката болница. Там аз, верен на моралните си принципи, настоях да е уверя, че ще се погрижат съвестно за човека (който се оказа, че не е сериозно ранен), и като използвах привилегиите си на сахиб, отидох с него в спешното. Пред мен се разкри сцена на невъобразима неразбория и ужас. Болни лежаха по пода на коридорите, навсякъде. Докато чаках, докараха един мъж, който си беше прерязал гърлото от ухо до ухо. Това ми дойде в повече; избягах, върнах се в уютния апартамент при чашата с уиски и газираната вода и започнах надълго и нашироко да описвам възмущението си от ужасните социални условия в Бенгал, как силно се надявам компетентните власти да вземат мерки….и така нататък, и така нататък.

Аз избягах и гледах да не се доближавам до този ад; а Майка Тереза се беше заселила там и бе останала. В това беше голямата разлика. Тя, слабичката монахиня само с няколко рупии в джоба; не особено образована или надарена с ораторско изкуство. Въоръжена само с тази християнска любов, струяща от нея; от сърцето и от устата й. Готова просто да следва своя Бог и съгласно повелите му да вижда във всеки клетник, оставен да умре на улицата, Него; да чува в плача на всяко изоставено дете, дори в немощния писък на изхвърленото новородено, плача на витлеемския младенец; да разпознава в чуканчетата на всеки прокажен ръцете, които някога са докосвали незрящите очи и са ги карали да проглеждат, галили са обезумели глави и са им давали покой, връщали са здравето на болна плът и парализирани крайници. Колкото за моите тиради за ужасните социални условия в Бенгал, със съжаление трябва да призная, че те едва ли се равняват дори само на една полуусмивка, дарена от Майка Тереза на някое улично дете.

Това, от което бедните най-много се нуждаят – обича да казва тя – повече от храна дрехи и подслон (макар че и от тези неща отчаяно се нуждаят), е да бъдат обичани. Именно съдбата на отритнати от обществото, която им отрежда тяхната нищета, е най-мъчителна. В сърцето й има място за всички. За нея те всички са Божии чада, заради които е умрял Христос и затова заслужават Неговата любов. Ако Бог брои космите на главата на всеки от тях, ако никой не е изключен от шанса за спасение, който дава Разпъването, кой би се осмелил да ги лиши от светските блага и уважение; да обяви един живот за безполезен, друг – да бъде прекъснат преждевременно, а трети изобщо да не бъде започнат? Никога не съм изпитвал по-силно чувство за равнопоставеност на всички хора, както с Майка Тереза сред нейните бедняци. Нейната любов към тях, отразяваща Божията любов, ги прави равни, както са равни братята и сестрите в едно семейство, колкото и силно да се различават по интелект и други дарби, по физическа красота и грация.

Великата раздяла


Забелязах един от сияйните хора да разговаря с призрак близо до мен.

– Скъпо мое момче, как се радвам да сте видя – казваше той на духа, който блестеше в голотата си.  – Говорих само преди дни с баща ти и се чудехме къде си.

– Не го ли доведе? – запита събеседникът му.

– Всъщност не. Той живее далеч от спирката, и ако трябва да бъда откровен, напоследък се държи малко егоцентрично. Минава през труден период. Губи контрол. Помниш, че никога нямаше готовност да направи някакви сериозни усилия. Нали не си забравил, че отиваше да си легне точно когато ние с тебе започвахме да си говорим на сериозни теми. О, Дик, някои от разговорите ни никога няма да е изличат от моята памет. Все пак очаквам, че си променил донякъде възгледите си оттогава. Към края на живота си беше станал прекалено тесногръд, но не се съмнявам, че оттогава си придобил широта на светогледа.

– какво имаш в предвид?

– Ами, вече е очевидно, че не беше напълно прав, нали така? Скъпо момче, та ти почти вярваше в реалното съществуване на Рай и Ад!

– И не бях ли прав?

– Е, да! В духовен смисъл. Аз все още вярвам по този начин. Но то не е нищо, което граничи със суеверието и митологията…

– Извинявай, но откъде си мислиш, че идваш?

– Аха, разбирам. Ако искаш да кажеш, че сивият град на вечната надежда за изгрева (всички трябва да живеем с надежда, нали така) градът на безкрайният прогрес, е, в някакъв смисъл, Раят – стига да имаме очи да го съзрем?

– Въобще не! Възможно ли е наистина да не осъзнаваш къде си бил?

– Хм, като заговорихме за това, се сещам, че никога не сме давали име на това място. Как го наричате вие?

– Ад! Има още

Християнска контракултура


В известен смисъл християните виждат в това търсене на културна алтернатива един от най-обнадеждаващите, дори вълнуващи белези на времето. Можем да познаем в него действието на Духа, Който преди да се появи като Утешител бива смутител, и ние знаем накъде ще ги изведе тяхното търсене, ако някога се осъществи. Не е без значение, че когато Теодор Росчак се мъчи да изрази с думи онази реалност, която съвременното поколение търси , оставайки чуждо на научното настояване за “обективност,” той се чувства длъжен да прибегне към думите на Исус: “Понеже какво ще се ползва човек ако спечели целия свят, а живота си изгуби.” (Матей 16:2).

Наред с тази надежда обаче, която нагласата  към протест и търсене вдъхва у християните, има също така (или би трябвало да има) и чувство на срам. Защото ако днешните млади хора търсят добрите неща (смисъл, мир, любов, реалност), те не ги търсят там, където трябва. Първото място, към което те би трябвало да се обърнат, е онова, което те обикновено отбягват, а именно – църквата. Така е, защото много често онова, което срещат в църквата, не е контракултура, а конформизъм, не е ново общество вдъхновяващо техните идеали, а някаква друга версия на старото общество, което са отрекли, не е живот, а смърт. По-скоро те биха потвърдили днес онова, което Исус каза на църквата през 1 век: “Зная твоите дела, че на име си жив, но си мъртъв” (откровение 3:1).

(Джон Стот, Проповедта на планината: християнската контракултура, стр. 8)

Предмодерен прочит


Да кажа: “Вярвам в църквата” означава да приема и да живея в една реалност, която ни предшества, обгръща и продължава отвъд нас. Вярвам, че ако наистина желаем да сме църквата в настоящето за нас е задължително да слушаме тези, които са вървели преди нас и да разпознаем, че нашето собствено “тук и сега” не е цялата християнска история. Освен това слушането на гласовете в историята на църквата може да ни отвори очите за собствените ни слепота и заблуда и дори да ни помогне да погледнем на Писанието с други очи.

(Сиджун Пак, Associate Dean for Academic Programs at Duke Divinity school)

Евтина благодат


Евтината благодат е смъртният враг на нашата църква. До този ден ние се борим за скъпа благодат.

Евтина благодат означава благодат продавана на пазара като залежла стока от амбулантни търговци. Тайнствата, прощението на греховете, и утешението на религията се предлагат на занижени цени…. Евтина благодат означава благодат като доктрина, принцип, система….Евтината благодат означава оправдание на греха без оправдание на грешника. Благодатта сама прави всичко необходимо, казват те, и следователно, всичко може да си остане както е било до сега….Това е, което ние имаме в предвид под евтина благодат; благодат, която свършва с оправданието на греха без оправдание на покаяният грешник, който се отдаличава от греха и от когото греха се отдаличава. Евтината благодат не носи това прощение на греховете, което ни освобождава от мъките на греха. Евтината благодат е  благодат, която ние сами си даваме…. Евтината благодат е проповядване прощение на греховете без изискване за покаяние, кръщение без църковна дисциплина, причастие без изповед, прощение без лична изповед. Евтината благодат е благодат без ученичество, благодат без кръста, благодат без Исус Христос, жив и въплътен.

(Дитрих Бонхофер, Цената на ученичеството)

Научи ни да се молим


Когато християните се молят “Отче наш” ние заявяваме не само, че Бог ни е създал. Ние казваме, че в Исус Христос Бог ни е спасил. Така когато се молим “Отче наш” ние не гледаме към творението, за да  извлечем оттам един творец, а по скоро гледаме към Сина, за да познаем Отца. Ние не казваме нещо за началото на товрението, а по-скоро споменаваме своето спасение. Единствено понеже Исус е Синът ние познаваме Бога като “Отче наш.”

Нашата връзка с Бога като Отец намира израз в това, което е известно като Апостолска изповед: Вярвам във всемогъщия Бог Отец, създателят на небето и земята и в Исус Христос, Неговият единороден Син, нашият Господ

Забележете, че изповедта предполага, че ние познаваме Бога като Баща преди да Го познаваме като “създател на небето и земята.” Така нашето познание за Бога започва не с дълги разходки в горите, размишлявайки за красотата на снежинките или съзерцавайки звездите. Нашето познание не започва по един общ, естествен начин. Не, ние познаваме Бога единствено понеже Бог ни се е открил чрез Исус Христос. От нашето познание на Бога като Отец ние се придвижваме към едно ново разбиране на това какво става на “небето и земята,” в снежинките, горите и звездите. Този, Който ни е бил открит от Исус като “Отче наш” е също така и Създател.

Бог не е някаква голяма торба, която можем да напълним с топли, неясни мисли, които сами си избираме; някакво аморфно нещо, което е тайната която остава след като сме обяснили всичко останало в живота по други начини.

Бог има лице, име, начин на действие: Троицата. Ако не сме познали Исус няма да познаем и Бога. Ако Исус не ни направи приятели, няма да познаем дълбините на нашата вражда с Бога, всички начини, по които сме се бунтували срещу Бога. Ние не бихме познавали Бога; не бихме имали взаимоотношения с Него. Бихме продължили с нашите безгрижни начини да събираме различни фалшиви богове, напълно доволни да наричаме бог секса, или Марс, или парите, или себеуважението, или каквото се случи да се продава на пазара в момента.

(William Willimon and Stanley Hauerwas, Lord, theach us)

Парчета живот


Представете си, че е събота следобед през октомври. Вече сте свършили цялата домакинска работа. Следобедът лежи пред вас без никакви ангажименти. Свободните следобеди днес се срещат рядко, затова обмисляте възможностите на деня. Отваряте вестник, за да потърсите идеи. Кино? Не дават нищо хубаво. Телевизия? Винаги можете да погледате. Какво е това? Една реклама хваща окото ви…

Специална художествена изложба

Смазани тръстики и тлеещи фитили

събота, 14.00-16.00 ч

Библиотека „Линкълн“`

Хмм… От доста време не сте ходили на хубава изложба. „Смазани тръстики и тлеещи фитили“? Сигурно е нещо свързано с природата. Освен това разходката ще ви се отрази добре. И решавате да отидете. Оставяте вестника, обличате палтото и слагате ръкавиците си.

Когато минавате през вратите на библиотеката, ви посреща застоялият мирис на книги. На гишето седи библиотекарка с коса, навита на кок. Зад ухото й има молив. Студент с раничка оставена в краката му, се взира в чекмедже от картотеката. Маса със стари броеве на списание „Лайф“ привлича вниманието ви. Тъкмо посягате към един брой с Труман на корицата, когато забелязвате надпис, който ви напомня за какво сте дошли: Смазани тръстики и тлеещи фитили. Той сочи към някаква врата. Преминавате през коридор, отваряте една от двете тежки дървени врати и влизате.

Стаята е уютна – не по-голяма от кабинет. Стените са покрити с рафтове, а на рафтовете са подредени книги. В камината пропуква огън и два стола с високи облегалки ви подканват да прекарате следобеда с интересна книга. Може би по-късно, си мислите. Първо, изложбата.

Рисунките са разположени наоколо. Всички са в рамки. Ярки цветове. Поставени са на стативи по двойки с гръб една към друга. Прибирате ръкавиците в джоба, окачвате палтото на закачалката и се приближавате към първата картина.

Прокажен човек е централната фигура на платното. Той е приведен ниско, сякаш е гърбав. Безпръстата му ръка, обвита в дрипи, се протяга към вас, умолявайки. Парцаливата му дреха скрива цялото лице с изключение на двете, изпълнени с болка очи. Хората около прокажения са в паника. Баща е сграбчил любопитното си дете. В опита си бързо да се отдалечи, една жена се препъва. Мъж гледа гневно през рамо, докато бяга встрани. Рисунката е озаглавена с молбата на прокажения: „Ако искаш, можеш да…“

Другата рисунка изобразява същия прокажен, но сцената е коренно променена. Заглавието съдържа само една дума: „Искам.“ Тук прокаженият е изправен и висок. Човекът гледа в собствената си протегната ръка. Тя има пръсти! Покривалото от лицето му е изчезнало и той се усмихва. Хората ги няма. До прокажения стои само един човек. Неговото лице не се вижда, но можете да видите ръката му на рамото на изцеления.

„Това не е изложба за природата“, прошепвате си вие, докато минавате към следващата рисунка.

Тук четката на художника е уловила жена на средна възраст, която прескача пропаст. Дрехите й са дрипави. Тялото е слабо, а лицето – бледо. Изглежда анемична. Докато протяга и двете си ръце към отсрещния край на пропастта, в очите й има отчаяние. На ръба там стои човек. Виждат се само краката, сандалите и краят на дрехата му. Под картината стоят думите на жената: „Само ако…“

Пристъпвате бързо, за да видите сцената от другата страна. Жената вече е изправена. Земята под босите крака е твърда. Лицето й цъфти от жизненост. Плахият поглед е вдигнат към полукръга от хора наоколо. До нея стои онзи, когото се е стремяла да докосне. А заглавието? Неговите думи: „Дерзай…“

Следващият портрет е сюрреалистичен. Разкривено мъжко лице е завладяло цялото платно. На лилав фон се вият оранжеви коси. Лицето е издължено и разширено отдолу като круша. Очите представляват перпендикулярни отвори, в които подскачат хиляди малки зеници. Устата е замръзнала, отворена за писък. В нея забелязвате нещо странно. Тя е населена! Стотици същества, подобни на паяци, се дерат с нокти. Техните отчаяни гласове са обобщени от заглавието: „Заклевам те в Бога, недей ме мъчи!“

Заинтригуван, правите крачка към картината на гърба. Там е същият мъж, но този път лицето е с правилни черти. Очите вече не са диви, а кръгли и меки. Устата е затворена, а надписът обяснява неочакваното спокойствие: „Освободен“. Мъжът е приведен напред, сякаш съсредоточено слуша нещо. Поглажда с ръка брадата си. А на китката му висят разкъсани вериги.

На следващия портрет оскъдно облечена жена трепери пред разярена тълпа мъже, които я заплашват с камъни. А от другата страна… Камъните лежат кротко, разхвърляни по земята. Изненаданата жена и усмихващ се човек са сами в двора, непосредствено до някакви рисунки в прахта.

На едно място парализиран човек на носилка убеждава приятелите си да не се предават, докато те се взират в къща, претъпкана с хора. А на следващото платно носилката е на неговите рамене, а той изхвръква през вратата на къщата.

На една картина слепец вика към равин. А на следващата се покланя на човека, към когото е викал.

Из цялата галерия последователността е една и съща. Навсякъде картините са две, първата – на човек с болка, а втората – на човек със спокойствие. Снимки на състоянието „преди“ и „след“ някаква съдбовна среща. Сцена след сцена спокойствието измества скръбта. Смисълът побеждава страданието. Надеждата свети по-силно от раните.

В средата на залата обаче стои сама една картина. Тя е различна от другите. На нея няма лица. Нито хора. Художникът е потопил четката си в древното пророчество и е нарисувал две обикновени неща – тръстика и фитил.

Смазана тръстика няма да пречупи

и тлеещ фитил няма да угаси.

Матей 12:20

Има ли нещо по-крехко от смазаната тръстика? Вижте прекършените тръстики по брега. Стройното и високо някога стъбло на жилавото речно растение сега е наведено и превито.

Не сте ли и вие прекършена тръстика? Отдавна ли бе времето, когато сте стояли също толкова изправени, също толкова горди? Били сте изправени и жизнени, захранвани от водите и вкоренени в речното корито на увереността.

После нещо се е случило. Прекършили са ви…

Нечии остри думи.

Гневът на приятел.

Изневярата на съпруга.

Собственият ви провал.

Религиозната закостенялост край вас.

И вие сте наранени. Страшно сте превити. Кухото ви тръстиково стъбло, някога стройно, сега е прегънато и скрито в папура.

А тлеещият фитил на свещта… Има ли нещо по-близко до смъртта от мъждукащия фитил? Яркият някога пламък сега потрепва и загасва. Все още топъл от вчерашния порив, но без огън. Не напълно изстинал, но и далеч от горещия пламък. Отдавна ли бе времето, когато сте горели с вяра? Спомняте ли си как тогава сте осветявали пътя?

После е дошъл вятърът… Студеният, острият вятър. Казали са ви, че вашите идеи са глупави. Отсекли са, че мечтите ви са прекалено възвишени. Нахокали са ви, че се изправяте срещу изпитаното от времето. Нестихващият вятър е искал да ви повали. Да, за момент (или може би цяла вечност) вие сте устоявали, но неспирните пориви са плющели върху вашия тлеещ фитил и вие сте били на косъм от тъмнината.

Смазаните тръстики и тлеещите фитили. Обществото знае как да се справи с вас. То има място за повалените. Светът ще ви пречупи. Светът ще ви угаси.

Но художниците и Писанието твърдят, че Бог няма да го стори. Платно след платно те рисуват нежното докосване на Създателя, който има специално място за смазаните и изморените на земята. Един Бог, който е приятел на нараненото сърце. Един Бог, който разпалва вашите мечти. Това е темата на Новия Завет.

И темата на изложбата.

Нека се разходим заедно из галерията. Нека помислим за моментите, когато Христос среща страдащи хора. Ще видим изпълнението на пророчеството. Ще видим как се изправят смазаните тръстики и как се разпалват мъждукащите фитили.

Тази колекция е страхотна! Между другото, вашият портрет също е там. Вървете право напред. Вижте. Ето там, до стената. Точно както останалите, на статива има две платна. Но за разлика от другите те са… празни! Отдолу е вашето име. А до статива има маса с четка и бои…

(Парчета живот от Макс Лукадо)

Вторoто послание на св. Климент Римски


И тъй, братя, нека се покаем, нека трезво и благоразумно да се придържане към доброто, защото сме изпълнени с много безумие и злини. Нека махнем от себе си предишните си грехове и нека се покаем от сърце, за да не станем угодници на себе си, да не се стремим само да се нравим един на друг, ала и на външните хора трябва да се нравим в праведността си, за да не се хули името Му заради нас. Казал е Господ по този повод: „Заради това името Божие се хули между езичниците,“ и отново: „Горко на оня, заради когото името Ми е хулено.“ Богохулството иде оттам, че вие не вършите това, което желая – това означават думите на Господа. Когато езичниците чуят от устата ни предсказанията Божии, те се възхищават на тяхната красота и величие. когато обаче открият, че делата ни не са достойни за думите, които изричаме, те се обръщат към богохулство, заявявайки, че думите ни се на нищо друго освен празни приказки и заблуди. Когато чуят от нас това, което Бог е казал: „Няма награда за вас ако обичате тези, които и вас обичат; награда ще има ако обичате враговете си, които ви мразят:, езичниците се удивляват на изключителната доброта, вложена в тези думи. Видят ли обаче, че ние не обичаме не само тези, които ни мразят, но и тези, които ни обичат, те ни се присмиват и хулят името (Божие).

(Второ послание на св. Климент Римски към коринтяните, гл. 13)

Писмата на душевадеца


Драги ми Горчилко,

С огромно неудоволствие забелязвам, че пациентът ти е станал християнин…. Но няма смисъл да униваш – стотици от тези възрастни хора, приели християнството, се връщат в правия път след кратко пребиваване в лагера на Врага и сега са сред нас. Всички навици на пациента – и умствени и телесни – все още действат в наша полза.

Един от най-важните ни съюзници в този момент е самата Църква. Не ме разбирай погрешно. Нямам предвид Църквата такава, каквато ние я виждаме, разпростряна над времето и пространството и вкоренена във вечността, страховете като армия с развети знамена. Признавам, че това е гледка, която всява смут и у най-смелите ни изкусители. За щастие обаче, като такава тя е абсолютно невидима за човешките същества. Твоят пациент вижда единствено полузавършената псевдоготическа постройка в новия жилищен квартал. Когато влезе в нея, той среща местния бакалин, който с доста мазнишко изражение му тика в ръцете лъскава книжка с литургия, която нито един от двамата не разбира, и една друга – доста опърпана, пълна с ужасни текстове на религиозни песни, повечето долнопробни и напечатани с много ситен шрифт. Когато пациентът ти стигне до мястото си и се огледа, ще види точно онази сбирщина от съседите си, които дотогава по правило е избягвал. Ще трябва много да разчиташ на тези съседи. Накарай съзнанието му да се люшка напред-назад между изрази като „Тялото Христово“ и физиономиите от съседната редица. Разбира се, няма почти никакво значение какви са в действителност хората на съседната пейка. Ти може да познаваш някого от тях като отявлен воин на страната на Врага. Не се притеснявай,….пациентът ти е глупак. Ако случайно някой от въпросните съседи пее фалшиво, ако ботушите му скърцат или има двойна брадичка, или пък е неподходящо облечен, пациентът ти много лесно ще повярва, че поради изброените причини и религията, която те изповядват, сигурно също е малко нещо абсурдна. Както виждаш, в сегашното си състояние той има изградена представа за „християните“, която според него е много духовна, но всъщност е по-скоро картинна. Главата му е пълна с тоги, сандали, ризници и боси крака и самият факт, че останалите хора в църквата са в съвременно облекло, представлява съществена трудност за него (макар и, разбира се, той да не го осъзнава). В никакъв случай не му позволявай да разбере това. Никога не му разрешавай да се запита как всъщност е очаквал да изглеждат тези хора. Сега дръж всичко мъгляво в ума му и ще имаш на разположение цяла вечност да се забавляваш, като произвеждаш у него своеобразната яснота, която дава Адът…..

Дотук писах при предположението, че хората от съседната пейка не предлагат разумна причина за разочарование. Естествено, че ако наистина го разочароват – ако пациентът знае, че жената с абсурдната шапка е страстна картоиграчка или че мъжът със скърцащите ботуши е скъперник и изнудвач – тогава твоята задача е много по-лесна. Трябва само да не допускаш в съзнанието му следния въпрос: „Ако аз, такъв какъвто съм, мога да се смятам в известен смисъл за християнин, защо би трябвало разните пороци на хората от съседната пейка да ме карат да мисля, че тяхната религия е просто лицемерие и въпрос на навик?“ Може би ще попиташ дали е възможно да се попречи на толкова очевидна мисъл да се появи в съзнанието дори и на едно човешко същество. Представи си, Горчилко, възможно е! Залъжи го както трябва и това просто няма да му мине през ум. Той още не е бил достатъчно дълго при Врага, за да има някакво истинско смирение. Онова, което казва, макар и коленичил, за собствената си греховност, са само папагалски приказки. В дъното на душата си той все още вярва, че е натрупал доста голям актив в сметките на Врага, като е благоволил да се покае, и си въобразява, че проявява голямо смирение и снизхождение, като изобщо ходи на църква с тези „самодоволни“ и прости съседи. Дръж го в това състояние на ума колкото можеш по-дълго.

Твой любящ чичо

Душевадецът

(К.С. Луис, Писмата на душевадеца)

Cities of God


Новите истории за ранното християнство са навсякъде. Една книга, която твърди, че Исус е бил женен, имал е деца и е доживял до дълбока старост се продава в милиони копия. Книжарниците са пълнио с „нови,” по-„просветени” писания, които твърдят, че са били несправедливо отхвърлени от отците на църквата. Често наричани гностически евангелия тези текстове твърдят, че са написани от различи библейски герои – Мария Магдалена, св. Яков, св. Йоан, Шем и дори Дидим Юда Тома, себепровъзгласилият се брат близнак на Христос. Междувременно, една група нарекла се Семинарът Исус всяка година получава национално медийно внимание докато се събира, за да намали още повече „автентичните” думи изговорени от Исус свеждайки ги до малък сборник от мъдри слова.

Но вярно ли е нещо от това? Можем ли да знаем? Предполага се, че това може да стане като събираме и оценяваме подходящите доказателства. За съжаление днес твърде много историци  не вярват на доказателствата. Те настояват, че тъй като абсолютната истина винаги се изплъзва от ръцете на историците ”доказателствата” неизбежно не са нищо повече от предубеден подбор на определени „факти.” Още по-лошо, вместо да отхвърлят цялото историческо изследване като невъзможно същите тези хора използват своето презрение към доказателствата като едно оправдание да предлагат всякакви видове политизирани исторически фантазии или да се обръщат към измислици твърдейки, че те са също толкова „верни” колкото и всяко друго обяснение. Това е абсурдна глупост. Реалността съществува и историята действително се случва. Задачата на историка е да се опита да открие толкова вярно колкото е възможно какво се е случило. Разбира се, ние никога няма да притежаваме абсолютната истина, но тя все пак трябва да е идеалната цел която следва историческото изследване. Търсенето на истината и напредъка на човешкото познание са неразделими: разбирането и цивилизацията са едно и също нещо нещо.

(Родни Старк, Cities of God)

Писмо до италийските и галските епископи


„Догматите на благочестието са извратени, уставите на църквата са нарушени; властолюбието на небоящите се от Господа хора се втурва към началнически длъжности и престоястелството вече съвсем явно се предлага като награда за безчестие; така че, при избор на епископ този, който е произнасял най-тежки хули, бива предпочитан пред другите; изчезна свещеническото достолепие; малко са хората пасящи Христовото стадо разумно; честолюбци постоянно изразходват спестеното за сиромасите за свои удоволствия и за раздаване на подаръци; не се вижда точно изпълнение на църковните правила; свободата да се греши стана голяма, защото домогващите се до началство чрез човешки услуги в знак на благодарност се отплащат с това, че позволяват всичко в услуга на ония, които вършат грешки. Праведният съд изчезна; всеки постъпва по волята на сърцето си; порокът не знае мяра; народът не слуша увещания; на предстоятелите им липсва дръзновение, защото придобилите власт чрез хора станаха роби на оказалите им милост. Някои вече са измислили и оръжие за междуособна война, а именно, защита на православието, и прикривайки частните си вражди си дават вид , че воюват за благочестието. А други, отклонявайки от себе си изобличението в най-гнусни дела , довеждат народа до лудост, поощрявайки взаимните спорове, та с общите бедствия да прикрият лошото си състояние. Затова тази борба е непримирима: извършилите нещо лошо се страхуват от общия мир, защото той ще направи явна „тайната на срама“ им. Освен това неверните се смеят, вярата е разколебана, в душите се разлива незнание, защото злонамерено изкривяващите учението се представят за истинни. Мълчат устата на благочестивите, всеки хулен език е развързан, святото е осквернено; здравомислещите сред народа бягат от молитвените домове като от училища по безчестие….Какъв плач съответства на тези бедствия? Какви извори от сълзи ще бъдат достатъчни за такива нещастия?

(св. Василий Велики, Писма, Писмо 88)

Изповеди


I. 1. Велик си, Господи, и достоен за похвала! Велика е силата Ти и разумът Ти — неизмерим (Пс. 144:3,5).

И да Те прослави иска човекът, частица от творението Твое, човекът, който вредом носи със себе си своята тленност, носи свидетелството за греха си и свидетелството, че Ти се противиш на горделивите (1 Петр. 5:5; Иак. 4:6) . И все пак да Те прослави иска човекът, частица от творението Твое.

Ти палиш в него радостта да Те прославя: че си ни създал за Тебе, и неспокойно е сърцето ни, докато не намери в Тебе покой.

Дай ми, Господи, да узная и да разбера дали първо трябва да Те призовавам, или първо трябва да Те прославям — и дали трябва първом да Те познавам, или трябва първом да Те призовавам. Но нима някой Те призовава, незнаейки за Теб? Та нали в незнанието си може да призове едно вместо друго? Или може би Те призовават, за да Те познаят? Но как ще призовават Оногова, в Когото не са повярвали? А и как ще повярват без проповедник (Рим. 10:14)? Но Господа ще хвалят ония, които Го търсят (Пс. 21:27): понеже, който Го търси, Го намира (Мт. 7:7; Лк. 11:10), а който Го намери, ще Го възхвали.

Ще Те търся, Господи, призовавайки Те, и ще Те призовавам, вярвайки в Тебе: нали сме имали Твой проповедник]? Призовава Те, Господи, моята вяра, която си ми дал, която си ми вдъхнал чрез човешкия образ на Твоя Син, чрез служенето на Твоя проповедник!

II. 2. Но как ще призова Бога мой, Бога и Господа мой, когато, призовавайки Го, все вътре в мен самия ще Го призовавам? И кое е мястото в мен, където ще дойде моят Бог? Къде в мен ще дойде Бог, Който е сътворил небето и земята (Бит. 1:1)? Нима, Господи, Боже мой, има в мене нещо, което може да Те побере? Та побират ли Те небето и земята, които Ти си създал и в които мен си създал? Или от това, че без Тебе нищо нямаше да съществува, следва, че всичко, що съществува, Те съдържа? И понеже аз съществувам, защо моля да дойдеш в мен — та нали нямаше да съществувам, ако Ти не съществуваше в мен? А аз все още не съм в преизподнята долу, макар че и в преизподнята долу съществуваш Ти: защото и там да сляза, и там си Ти (Пс. 138:8).

Следователно нямаше да съществувам, въобще нямаше да съществувам, Боже мой, ако Ти не съществуваше в мене. Или по-скоро нямаше да съществувам, ако не съществувах в Тебе, от Когото е всичко, чрез Когото е всичко, в Когото е всичко (Рим. 11:36). Да, тъй е, Господи, да, тъй е! Къде да Те призовавам, след като в Тебе съществувам? Или откъде ще дойдеш в мен? Че къде извън небето и земята да изляза, та оттам да дойде в мен моят Бог, Който е рекъл: „Не изпълням ли Аз небе и земя (Иер. 23:24)?“

III. 3. А побират ли Те небе и земя, щом Ти ги изпълваш? Или ги изпълваш, но нещо остава, понеже не Те побират? И къде изливаш онова, що остава от Тебе, след като бъдат изпълнени небе и земя? Или пък нямаш нужда от място, където да се побираш Ти, Който всичко побираш, понеже онова, което изпълваш, Ти го изпълваш, побирайки го? А и устойчивостта Си Ти не получаваш от съдовете, които с Тебе са пълни: понеже дори и да се счупят, Ти не се изливаш. И когато над нас се изливаш, Ти не се принизяваш, а нас възвисяваш, Ти не се разсипваш, а нас съединяваш.

Но дали всички неща, които изпълняш, Ти с Теб целия изпълняш? Или понеже не всичките могат да Те поберат целия, побират част от Тебе, и то всички заедно една и съща част? Или пък всяко нещо побира своята част, по-голямото — по-голяма, по-малкото — по-малка? Но в такъв случай нима една част от Тебе е голяма, а друга е малка? Или може би Ти вредом си цял и нищо не Те побира целия?

IV. 4. Какво е тогава моят Бог? Какво питам, ако не Господ Бог? А кой е Господ освен Господа? Или кой е Бог освен Бога? (Пс. 17:32)?

О, Ти, вишни, преблаги,
премогъщи, всемогъщи,
премилостиви и пресправедливи,
прескритни и преявни,
прекрасни и премощни,
Ти, и устойчив, и неуловим,
неменлив и всепроменящ,
нивга нов и нивга стар — и всеобновяващ,
в смирение склоняваш Ти надменните, без да разберат (Иов 9:5),
винаги си в действие, винаги — в покой,
събираш — а нужда не изпитваш,
носиш и изпълняш и закриляш,
създаваш и храниш и развиваш,
дириш, без нищо да Ти липсва,
обичаш, но страст не Те вълнува,
ревнуваш, но грижа Те не мъчи,
разкайваш се, но болка не изпитваш,
гневиш се, но покой не губиш,
делата си мениш, решенията — не,
намереното вземаш, а нивга нищо не си губил,
нивга бедност не си познал, а на печалбата се радваш,
нивга алчност не си познал, а лихвата Си искаш;
дарява Ти се надмерно, та длъжник да станеш —
но кой ли има нещо, което да не е Твое?
Дългове връщаш, без да ги дължиш някому,
заеми даваш, без да губиш нещо.

А и какво сме казали, Боже мой, живот мой, отрадо моя свята, или какво казва човек, когато разказва за Тебе? Но горко на ония, които не говорят за Тебе, понеже и говорещите са все едно неми.

(Авгистин, Изповеди

Прослогион


Хайде сега, човече, избягай мъничко от твоите дела, скрий се малко от суетните си мисли. Хвърли сега гнетящите те грижи и отложи усилните си занимания. Освободи се миг поне за Бога и отдъхни за мъничко в Него. Влез в скришната стаичка на ума си (Мат. 6:6), прогони всичко освен Бога и туй, което ти помага да Го дириш, и там като си заключиш вратата, потърси Го. Кажи сега цяло мое сърце, кажи сега на Бога: Търся лицето Ти, лицето Ти, Господи диря (Пс. 26:8).

Хайде сега Ти, Господи, Боже мой, научи сърцето ми къде и как да Те подири, къде и как да Те открие. Господи, щом не си тук, къде да те Те търся ако отсъстваш? Или щом Си навсякъде защо не Те виждам, ако присъстваш? Но Ти истинно живееш в непристъпна светлина (1 Тим. 6:160. И где е светлината непристъпна? И кой ще ме поведе и въведе в нея, че да Те видя в нея? Сетне, знаците кои са и под кое лице да Те подиря? Не съм Те виждал нивга, Господи мой Боже, лицето Ти не зная. Що да строи, вишни Боже, що да стори този Твой изгнаник, прогонен тъй далеко? Що да стори слугата Ти, измъчен за Твоята любов и далеч отхвърлен от лицето Ти (Пс. 50:13)? Задъхва се да Те види – а тъй далеко е лицето Ти. Копнее да Те постигне – а тъй непристъпен е домът Ти. Жaдува да те открие – а не знае Твоето място. Стреми се да Те дири – а не познава Твоето лице. Господи, мой Бог си, Господ мой – а нивга не съм Те виждал. Създал си ме и възсъздал и всички мои блага си ми отдал – и аз не Те познавам още. Най-сетне, за да Те виждам съм създаден – и още не съм сторил туй, за което съм създаден.

(Анселм от Контърбъри, Прослогион)

„Пет богословски слова“


Не на всекиго- ех, вие! – не на всекиго е дадено да разсъждава за Бога. Това не е нещо, което се придобива лесно и не от пълзящите по земята. Ще добавя също – не по всяко време, не пред всички и не за всичко, а трябва да се знае кога, пред кого и колко. Не на всекиго, защото на това са способни хора изпитали себе си и напреднали в умосъзерцанието, които са пречистили (или пречистват) душата и тялото си. За нечистия не е дори безопасно да влезе в досег с Чистото, както за слабото зрение – с лъчите на слънцето. Кога може? Когато сме намерили покой от външната “тиня” и бъркотия и ръководното начало в нас не се замесва с негодните и блуждаещи образи, както страда красотата на едни писания примесени с други , които са безобразни, или благовонието на мирото примесено с кал. Нужно е действително да сме достигнали покой, да сме познали Бога и като изберем момента, да съдим (Псалм 74:3) за истинността на богословието. Пред кого? – пред онези, които гледат на това сериозно, а не се занимават между другото, колкото да побъбрят с наслада след конните надпревари, представленията, песните, след угаждане на червото, или на нещо още по-долно и от него, защото част от удоволствието за тях е да поспорят и да се отличат с изкусност на аргументите. Накрая, за какво може да се “философствува” и в каква степен? – За това, което ни е посилно и доколкото слушателят има нагласа за него и способности да го възприеме. В противен случай, угнетени и подавени (нека да се изразя така) от неподатливостта на трудните учения, те биха загубили първоначалните си сили, както увреждат слуха и тялото си онези, които прекаляват със силата на звуците и количеството на храната, или ако искаш, както навреждат на тялото си онези, които посягат към тежести свръх силите им, или както обилните дъждове действат зле на почвата.

„Дневници“ – отново


Време е да призная сам на себе си: лично аз чувствам като свой именно този “секуларизиран” свят и чувствам като чужд и враждебен на мен света, който е нарекъл сам себе си “християнски.” Защото този секуларизиран свят е единственият реален. В него е дошъл и в него е говорил Христос. В него и за него е оставена Църквата. Парадоксално казано, всеки “религиозен” свят, включително и християнският, минава лесно без Бога, но пък не може и минутка да преживее без “богове,” тоест без идоли. А в такива идоли до известна степен се превръщат и Църквата, и благочестието, и битът, и самата вяра…Докато със самото си отричане секуларизираният свят крещи за Бога. Очаровани обаче от нашата си “свещеност,” ние не чуваме този вопъл. Очаровани от “благочестието” си, ние презираме този свят и страним от него с попските си шегички, като лицемерно “ожалваме” хората, които не познават прелестта на нашата църковност. Като така и не забелязваме, че самите ние сме се провалили и се проваляме на всички изпити: и по духовност, и по благочестие и по църковност. И излиза, че нищо не е така вътрешно подчинено на този секуларизиран” свят, както самата Църква”

(прот. Александър  Шмеман, “Дневници,” стр. 815)

Тринитарната вяра


“Преди да продължим и да изследваме по-внимателно какво означава достъпа до Бога Отца чрез Сина и в един Дух, нека да отбележим, че под точност или прецизност на познанието не се има в предвид някакъв тесен библеистки начин на мислене и говорене за Бога. Точно или прецизно познание за Бога не се получава чрез свързване на библейски твърдения, но като позволим на нашите мисли да бъдат научени и установени от истината за Бога, към която те ни водят. Да гледаме на библейските твърдения като на божествени утвърждавания не означава, че веднага ги разбираеми понеже те трябва да бъдат изтълкувани в светлината на истината, за която се отнасят и в съгласие с която нашите тълкувания трябва да бъдат изпитани. Следователно ние трябва да мислим какво означават те в светлината на тези думи. Това не означава, че трябва да се откажем от водителството на Светите Писания  чрез които единствено Божието откровение достига до нас, но трябва да откажем да се задоволяваме единствено с повтаряне на буквата на библейските твърдения в своята решимост да основем своето мислене и говорене върху истината на Самия Бог, Който се обръща към нас чрез тези библейски твърдения. Това означава, че ние трябва да решим какво самите ние казваме за истината под ръководството на библейските твърдения и как можем да формулираме своите твърдения по такъв начин, че те да бъдат истинни чрез своята съгласност със самата истина. Това включва по думите на св. Атанасий “свобода от религиозен дискурс” основан на Светите Писания когато преминаваме отвъд онова, което е казано буквално към Божията истина, която те предават и се стремим да изразим това, което е точно и прецизно доколкото можем. И ние не се осмеляваме  да правим това освен с най-голямо внимание и с най-голямо благоговение и с много молитва.”

(Томас Ф. Торънс, The Trinitarian faith: the evangelical theology of the ancient catholic faith, стр. 65)

„Дневници“


Мислех за това защо така трудно ми се отдава богословското “изложение”, защо всяка фраза се ражда с мъчение. И разбрах, защото езикът на богословието е по самата си природа език символичен. От този език “научното” богословие се е отрекло с убеждението, че символът може – и не само може, но и трябва – да бъде изяснен с помощта на несимволическия, дискурсивния език. В това е същността и първата грешка на всяка схоластика. На практика обаче този език не може да го направи и поради това it explains the symbol away. Обяснението не обяснява, а подменя въпроса, за да му отговори с помощта на логическите категории. При подобно обяснение твърдението: “Аз съм хлябът слязъл от небесата” се превръща в “метафора”: “тук Христос се уподобява на…” и т.н. Съвременното богословие представялва преди всичко търсене на език. И това не е случайно. Грешката обаче или задънената улица тук е в това, че то е откъснато от онази реалност, която езикът трябва да предаде и да обясни, но преди всичко – да покаже. Получава се някава глупава безкрайност – търсене на език с цел да бъде обяснен езикът, а не реалността, охранявана от вярата и вкоренена в Църквата.

(Прот. Александър Шменан, Дневници, стр. 740-1)

Много точно казано. Горещо препоръчвам книгата.