За доктриналните спорове и техния дух

от Радостин Марчев

Винаги съм смятал, че вярното учение е толкова важно за християнството, че не само, че не може да бъде пренебрегнато, а напротив – толерантността към грешките е пагубна. В допълнение към това личният ми интерес към богословието е бил причина с готовност да участвам в повече подобни доктринални спорове отколкото мога да си спомня.   

Разбира се, аз съм насяно, че не всички грешки са от еднаква важност и има въпроси, които не могат да бъдат подминати и други, лични мнения, по които ако не можем да си затворим очите то поне можем с чиста съвест да не си отворим устата.

С течение на времето обаче все повече си давам сметка и за нещо друго. От значение е не само да защитаваме християнската истина, но и начина по който правим това. Понякога нашата защита на истината е просто смокиново листо, което всъщност прикрива личната ни арогантност, нетърпимост към друго мнение и желание винаги да бъдем признати за прави. И аз съм виждал много по-често отколкото ми се иска искрени и посветени християни да бъдат наричани с грозни имена и обявявани за врагове понеже имат мнение различно от това на някой друг.

Аз със сигурност не съм първия, който чувства или изказва това. По-долу публикувам един кратък текст от „История на църквата“ на Евсевий Кесарийски (4 век), в която той на свой ред цитира още по-старо писмо на християнски епископ. Казаното в него вероятно може да ни даде интересни насоки:

„Когато се намирах в област… където, както знаете, това учение преодоляваше за дълго време, така че доведе до схизми и разцепления на цели църкви, аз извиках презвитерите, учителите и братята от селата – тези братя, които също желаеха да присъстват – и ги увещавах да изпитат публично този въпрос…. И аз се радвах на постоянството, искреността, схватливостта и ума на братята докато разглеждахме по ред и с умереност въпросите и трудностите докато достигнем до съгласие. Ние се въздържахме да защитаваме по всеки възможен начин и с раздразнение мненията, които някога сме държали освен ако те не изглеждат верни. Нито пък ние прикривахме възраженията, но се стараехме доколкото е възможно да ги представим и да утвърдим нещата, които лежаха пред нас и ако представените разсъждения ни убеждаваха ние не се срамувахме да променим мнението си и да се съгласим с другите, но точно обратното, съзнателно и искрено и със сърце отворено пред Бога, ние приемахме това, което беше утвърдено от доказателствата и ученията на Светите Писания.“

Месианските идоли на християните

През последните дни чета няколко есета на Александър Шмеман за Солженицин и неговото творчество. В светлината на настоящата война в Украйна и позицията на Руската църква (а може би и на голяма част от обикновените руснаци) някои от нещата, които казва звучат почти пророчески. Ето един откъс:

В търсене на историческия Адам

от Радостин Марчев

По-всички стандарти Уилям Лейн Крейг (роден 1943) е значимо име в съвременната християнска философия и апологетика. Нещо повече, богословските му виждания несъмнено са далеч (макар и в никакъв случай крайно) вдясно по скалата либерализъм-консерватизъм. Ето защо, когато той най-после публикува книга свързана с началото на човешката история отзвукът е голям.

За религията

Александър Шмеман

Религията се е родила и се ражда едновременно и от привличане към святото, от знание, че съществува нещо абсолютно друго, и от незнанието какво е то. Затова на земята няма по-двусмислено явление и в двусмислието си – по-трагично отколкото религията. Само нашата съвременна, изветряла и сантиментална „религиозност“ е убедена, че религията е всякога нещо хубаво, положително, добро и полезно, и че всъщност хората винаги са вярвали в същия този „добър“ и снизходителен Бог, в „Отца“, създаден на практика по „образа и подобието“ на нашата собствена дребнава доброта, на нашия комерсиален морал, битови умиления и евтино добродушие. Ние сме забравили колко близки до „религията“, в известен смисъл съприродни на нея, са тъмните бездни на страха, на безумието, ненавистта, жестокия фанатизъм, на цялото ужасно суеверие, което с такова напрежение е изобличавало ранното християнство, виждайки в него дяволско суеверие и съблазън. Забравили сме, че религията е дотолкова от Бога, от незитребимата в човека жажда за търсене на Бога, колкото и от княза на този свят, откъснал човека от Бога и натоварил го със страшната тъмнина на незнанието. Забравили сме, най-сетне, че не на хилядолетните „агностици“, а „на религиозните“ хора са казани най-страшните от някога прозвучавали на земята думи: „Ваш баща е дяволът…“ (Йоан 8:44).            

Какво означава да познаваме Бога?

от Александър Шмеман

„А това е вечен живот: да познаят Тебе, Единия истинен Бог и Исуса Христос, Когото Ти си пратил“ (Йоан 17:3)

В тези думи на Христос се съдържа цялото християнство. Човекът е създаден да познава Бога и в познаването на Бога е неговият истински и затова вечен живот. Но това познание не е знанието, с което се кичи нашият ум, убеден, че може да знае всичко, включително Бога, а не знае, че тъкмо в помрачаването на ума и в разпада на истинското знание е цялата препасат и непоправимост на нашето падение. И че познаването на Бога, за което Христос говори като за вечен живот, като за рая – това не е умозрителното знание за Бога, което, колкото и да е формално обективно правилно, остава в рамката на знание паднало и раздробено, обезсилено от греха, загубило достъп до същността на познаваемото; затова е престанало да бъде среща, общение, единство. В своята откъснатост от Бога, в своя буквално безумен избор на живот извън Бога, в себе си и засебе си, Адам не е преставал да „знае за Бога“ и това значи да вярва, давярва с онази вяра, за която е казано, че „и бесовете вярват и треперят“. Но той е престанал да познава Бога; и животът на Адам е престанал да бъде онази среща с Бога, онова общение с Него, а в Него – и с цялото Божие творение, за което, както за същността на рая, е разказано в книгата Битие. А само тази среща – с Живия Бог, с Бога като живот на живота – жадува и не може да не жадува душата , защото в дълбоката си същност самата душа е тази жажда: „Жадна е душата ми,“ казва псалмиста, „за живия Бог“.  

(Александър Шмеман, Евхаристията – тайнство на Църквата, 456)

Калвин за предопределението

Предметът на предопределението, който сам по себе си съдържа значителна трудност, става много объркан и следователно гибелен чрез човешкото любопитство, което не може да бъде възпряно от скитане по забранени пътеки и катерене към облаците, решено да не остави неизследвана нито една от Божиите тайни. Когато виждаме много хора, някои от които не са лоши хора в друго отношение, тичащи навсякъде в това безочие и нечестие, необходимо е да им напомним за техния дълг по този въпрос.

Затова, първо, когато те изследват предопределението, нека да помнят, че се опитват да проникнат в скритите кътчета на Божията мъдрост, където онзи, който не възпира своето любопитство, а се втурва уверено и самонадеяно, ще навлезе в безизходен лабиринт. Защото не е право човекът безнаказано да наднича в неща, които Бог е решил да скрие вътре в Себе Си, и да изследва онази върховна вечна мъдрост, която според Неговата наредба ние не трябва да обхващаме, а само да се прекланяме пред тях, та в това да се изявят Неговите съвършенства. Онези тайни на Неговата воля, които Той е счел за правилно да изяви, са разкрити в Неговото Слово – разкрити дотолкова, доколкото Той е счел за благоприятно за нашите интереси и нашето благоденствие.

(Институти 3.21.1)

Смелостта да стоиш – 2

от Ръсел Мур

Рядко обръщам внимание на лепенките по колите, но често мисля за една от тях, която дори не съм сигурен, че разбирам какво означава. Тя гласеше: „Ако Исус имаше пушка днес щеше да е жив”. Когато я видях поклатих глава и в недоумение измърморих: „Исус все още е жив”.

Смелостта да стоиш – 1

от Ръсел Мур

Новелистът Мерилин Робинсън пише: „Едно общество стъпва на хлъзгава почва когато верността към истината е виждана като неверност към някакъв предполагаем по-висш интерес”. Това е особено вярно когато верността към истината е виждана като невярност към групата. Това може да  се случи във всяка човешка съвест, във всяко семейство, на всяко работно място, във всяка църква. Истината може да започне да се съобразява с някаква властова структура вместо обратното. Когато това се случи означава, че съществува криза на интегритета.

В продължение на много години хора са предупреждавали срещу „моралния релативизъм,” за опасностите от смаляването на обективния морал. Тези предупреждения са били правилни и сега се виждат почти навсякъде, включително в реториката на някои хора прекарали живота си в предупреждения срещу моралния релативизъм. Забележете, в и извън църквата, хората гръмогласно изобличават лошото поведение на своите политици, религиозни или културни противници и все пак, когато същото се окаже вярно за техните съюзници, те мълчат или дори се опитват да намерят оправдание за поведението им. Когато случаят е такъв можете да сте сигурни, че хората не вярват в морала, истината или справедливостта, а в своите съюзници. Те вярват в силата. Вярват в самите себе си. Това не е пътят на Христос.

 Ние не трябва да прикриваме опасната несправедливост поради някакво желание да защитим „каузата,” без значение каква е тази кауза. Пътя на Христос не може да бъде следван чрез измама или лицемерие, а чрез свидетелство за истината – дори когато тази истина е грозна. Ако намирате извинения за хищническото поведение понеже хищникът е „един от нас” тогава вие не стоите за истината без значение какво си казвате. Понякога това е начинът, по който работят някои от най-разпалените противоречия. Спорните въпроси са защитавани без значение на средствата – без значение колко лъжливи са фактите зад тях. Въпросът не е истината зад аргументите да бъде намерена, а просто тези аргументи да бъдат използвани, за да докажат на коя страна са различните партии и да допринесат за единството на групата.          

Съвестта

от Н. Т. Райт

(текстът е част от гл. 5 на книгата „След като повярвате: защо християнският характер е важен)

Понякога говорим за “виновна съвест,“ но самата съвест всъщност е до известна степен размирна тема в ранните християнски съчинения. Но ако умът и неговото обновяване чрез силата на Бога е толкова важно за Павел и другите ранни християни, като част от християнското трениране на навиците на истинското човешко поведение, тогава тази способност, чието оригинално име (syneid sis) буквално означава „знаейки-заедно-със,“ едва ли би могло да бъде пропуснато от нашето обсъждане.

Предизборно

от Джеймс К А Смит

Навършвайки 19 години Шонда най-после можеше да участва в дългоочакваният ритуал, който се провеждаше в Реформираната църква Света Троица – първото й гласуване. Тази вечер тя щеше да влезе през входа на църквата, която от дълго време служеше и като изборна секция за квартала, за да изпълни своя свещен граждански дълг. Щеше да й бъде дадено правото да гласува в една особено оспорвана година. От нея се очакваше да даде гласа си за водачи на почти всяко ниво: в гада, в нейния щат, във федералния конгрес и дори за президент. Родителите й я придружаваха с насърчение и радост. Дългогодишни активисти в града, служещи в училищни бордове и обществени фондации, родителите на Шонда й бяха давали пример за живот на обществена активност и служба. В определен смисъл целият й живот беше подготовка за осъзнаване на тази отговорност – възможност, за която поданиците на тираните по света можеха единствено да си мечтаят.

Но тук със сигурност имаше ирония тъй като това съвсем не беше първият път когато Шонда влизаше в тази църква. Всъщност тя беше част от нея откакто се помнеше, още като дете придружавано от своите родители. Преди 18 години, след като беше родена, Шонда за пръв път влезе през вратата в църквата св. Троица, както родителите й правеха почти всяка седмица. Но тази неделя вместо да седнат на местата си те бяха приканени да излязат напред. И на този ден, преди много години, те донесоха малката Шонда, облечена с блестящи бели кръщелни дрехи и украсена като малка принцеса. Беше им зададен въпрос свързан с тяхната вярност: „Кой е вашият Господ и Спасител?“ „Исус Христос е моят Господ и Спасител,“ бяха отговорили те – една изповед притеснявала всеки император още откакто цезарят беше претендирал, че е господ (kyrios).  Представяйки я за кръщение в името на Отца, Сина и Светия Дух, служителят беше изрекъл една силна изповед над хленчещата Шонда:

Шонда,

За теб Исус дойде на този свят

За теб умря и победи смъртта

Всичко това той направи за теб, малко момиче,

Макар че ти все още не знаеш нищо от това.

Ние обичаме понеже Бог първи ни е обикнал.

И докато хлипането на Шонда преминаваше в рев пастирът беше казал: В името на Господ Исус Христос, единственият Цар и Глава на Църквата, тези сестри и  братя сега биват приети във видимо членство на светата вселенска църква, обещавайки да изповядват Христос и да бъдат верни Божии слуги до края на живота си.

Може би по някакъв начин думите са били чути без да бъде доловено силата на тяхното политическо („единственият Цар“). Но в днешната ноемврийска вечер, докато се намираше сред тези стени наситени с политическа значимост, тя чу отново думите, които бяха изговаряни пред нея и пред цялото общество в началото на почти всяка неделна служба – едно благословение, което беше чувала толкова много пъти, че можеше да го повтори по памет, едни думи, които по подобен начин беше приемала несъзнателно, но които сега чу по съвсем нов начин:

Благодат и мир да бъде на вас от Онзи, Който е, и Който е бил, и Който иде, и от седемте духове, които са пред неговия престол, и от Исуса Христа, който е верният свидетел, първороденият от мъртвите и началникът на земните царе (Откровение 1:4-5).

И в този момент преди да влезе през завесата за гласуване Шонда осъзна, че всяка неделна служба е била едно политическо събрание. И докато ентусиазирано протягаше ръка към бюлетината, за да изпълни привилегията на своето гражанство осъзна, че всеки президент е владян от Царят, Когото тя познаваше – и на Когото беше позната – през целия си живот.

 

 

 

 

 

Коя Троица? Чий монотеизъм?

„Това, което аз предлагам е едно пълнокръвно четене на Писанието. Както казва Дейвид Йего: „древните богослови са били прави да твърдят, че никейското homoousion не е нито наложено отвън на новозаветните текстове нито извлечено от разстояние от тях, а описва един модел на отсъждане, който се намира в тези текстове, в текстурата на духовното описание на Исус и Богът на Израел.” Или както се изразява Кевин Роу, съществува една „егзегетична необходимост” за учението за Троицата понеже „съществува една органична връзка между библейското свидетелство и ранните изповеди, при което изповедите служат като херменевтични пътеводители за четене на Библията понеже на практика самият библейски текст изисква изповедалните формулировки.”

Учението за Троицата не просто стои или пада на отделни стихове от Писанието, които „доказват” (или не успяват да докажат) това учение. Учението се е появило на първо място поради начина, по който първите християни са преживявали своята опитност с Исус и поради начина, по който това е засвидетелствано в Писанието. Важно е също, че поклонението на Исус – и поклонението на Бога разпознат както Отец, Син и Свети Дух – е катализаторът за развитието на учението на първо място! Това е нещо, което би било добре съвременните богослови да запомнят. Учението за Троицата не е просто един труден математически проблем, който трябва да бъде решен по някакъв начин от умните логици, нито е просто объркан набор от очевидно противоречащи си твърдения, които трябва да бъдат подредени по някакъв начин, за да можем да вярваме в тях. Учението за Троицата на първо място е един опит да се отговори с поклонение на единственият Бог, Който съществува – Богът, Който съществува вечно в любещото общение на вътрешнотринитарния живот, Богът, Който като Отец изпраща Синът за спасението на света, Богът, Който като Син се въплъщава заради нас и нашето спасение и Богът, Който като Дух днес присъства с църквата и света.”

(Томас МакКол)

„В крайна сметка учението за Троицата е едно практично учение с радикални последствия за християнския живот…Казва ни се, че Бог е ориентиран към отношения по своята същност, възторжен, плодороден, жив като страстна любов. Божественият живот е и наш живот. Сърцето на християнския живот е да се съединим с Бога на Исус Христос посредством общение един с друг. Следователно учението за Троицата в крайна сметка не е учение за абстрактната Божия природа, не за Бога отделен от всичко, което не е Бог, а едно учение за Божия живот с нас и за нашият живот един с друг….Това продължаващо откровение и действие на Бога е удачният източник за разсъждения върху богословската етика, духовност, екслесиология и литургичният и общностен живот на църквата.”

(Катерина ЛаКугна)

Глупакът и еретикът

от Роб Барет, The Colossian Forum

Заобиколени сме от все повече несъгласия. Днешните несъгласия отиват отвъд простата разлика в мненията. Те все повече се характеризиреат с разрив в отношенията. Когато научих, че си гласувал за този кандидат просто заключих, че нещо с теб трябва да не е наред. И ти мислиш същото за мен понеже съм гласувал за другия. Ние се поглеждаме един друг и се питаме: „Как е възможно той да мисли по този начин?” Умът ни не побира как някой може да схване нещата толкова погрешно. И чувството е взаимно.

Какво е евангелието?

Джеймс Дън прави изключително проницателен коментар относно смисъла на думата „евангелие.“ Говорейки за Марк, който вероятно е първото написано евангелие, той обръща внимание че неговият автор, съзнателно или не, на практика създава нов литературен жанр – наречен именно евангелие. Последният е припознат като такъв от ранните християни и се налага в историята. Фактът, че днес ние наричаме първите четири книги от Новия Завет с това име би трябвало да ни подскаже нещо важно за съдържанието на понятието.

По-нататък Дън пише:

„Наричайки историята на цялостната мисия на Исус,  а не само Неговата смърт и възкресение „евангелие“ Марк подчертава, че двете неща не могат да бъдат разделяни. Смисълът на Исусовата мисия не може да бъде схванат напълно отделно от Неговата смърт и възкресение, но и пълното значение на смъртта и възкресението на Исус не могат да бъдат схванати отделени от контекста на Неговата мисия като цяло. Да се цени мисията на Исус разделена от Неговата смърт и възкресение би означавало тя да се изкриви. Но да се цени описанието на Исусовата смърт и възкресение отделена от Неговата мисия като цяло би било еднакво подвеждащо.  Евангелието за страданията на Исус било централната, но не и единствената част от посланието за Божието царство.“

Днес, когато голям брой християни и дори цели църкви са склонни да прегръщат едно евангелие, което не просто набляга на кръста, но изключва всичко останало от живота на Исус като второстепенно това е чудесно и необходимо напомняне. Може дори да се окаже, че някои от тези, които гласовито претендират, че познават най-добре евангелието всъщност са изрязали големи и важни части от него.

Христос и Библията

Приближавайте се при Бога и ще приближава и Той към вас – Самият Той, макар че Той може да използва различни канали и инструменти. Това може да е Павел, Къфа или Аполос, може да е утеснение или багоденствие, може да е гласът на природата или на провидението, може да са думите или примера на някой християнин. И все пак това е Самият Бог. Но от всички инструменти и канали записаното слово е от най-голяма важност, то остава върховно. Най-вече чрез Писанието душата бива привлечена към живия Бог. То е голяма помощ в това както и велико свидетелство. Писанието не е заместител на приближаването на Бога към нас, то е единствено каналът. Писаното слово от миналото може да стане живо слово за настоящето. Не че Бог е говорил в далечното минало и записа на Неговите дела и думи, Неговото откровение, е било въплътено по един съвършен начин и запазено за нас в Писанието. Това е вярно. Но Бог не ни е дал Библията, за да млъкне сега Самият Той и да остави Библията да говори вместо Него и да  и да бъде гарант за Него. Но Самият Той може, чрез Своето слово да говори, да утешава и да утвърждава душата, изпълвайки я със Своята светлина и любов.

Единение с Христос

Единението с Христос е централното новозаветно описание на християнската идентичност, живота на спасение в Христос. То включва даването на нова идентичност при която в Христос прошката и новия живот са приети чрез Духа. Единението с Христос означава да пребъдваме в Лозата Христос. То означава, че Божия Дух е излян, за да направи живота и учението на Христос реални за нас. To включва нашето поклонение, призванието ни в света и нашето свидетелство като църква. Единението с Христос е обобщение на самото благовестие – един ключов образ, който събира заедно множество мотиви от библейското свидетелство. Както казва един библейски учен, в обяснението на библейския израз „да бъде в Христос“ се съдържа християнското свидетелство и опитност.

Billings, J. Todd. Union with Christ: Reframing Theology and Ministry for the Church (Kindle Locations 140-144). Baker Publishing Group. Kindle Edition.

Колко от вас са обръщали внимание на честотата, с която се срещат в Новия завет изразите „(ние) в Христос“ и „Христос в нас“ (които не са равнозначни)? А колко често сте чували да се разяснява какво означават те, както темата за свързването на християнина с Христос чрез вяра и да се подчертава централната им значимост ?

Богословието и огледалото на Писанието

Основната задача на евангелското богословие е да каже, на основата на Писанията, какво Бог прави в Христос и след това да покаже как да живеем това на практика. Казано по друг начин: целта на евангелското богословие  да помогне да се създаде общност от ученици, хора, които са разбрали и отговорили на реалността на благовестието – хора, които са станали „малки Христосовци“ и по този начин изпълняват своето призвание да живеят като Божии образи.

Надеждата на благовестието ни кара да гледаме напред (винаги обновяващи се). Знанието, че днешните християни не са първите приели благовестието ни кара да гледаме назад и да се учим от миналото (винаги връщащи се).

Евангелското богословие е едновременно надежда и наследство. Именно тази динамична позиция, разположено между миналото и бъдещето, прави евангелското настояще един момент зареден е есхатологично значение (винаги отговарящи): „Днес ако чуете гласът Му не закоравявайте сърцата си“ (Евреи 3:7-8, 15; 4:7 ср. Пс. 95:7-8). Амбицията на евангелското богословие е да се върне назад към това, което Божиите хора са чули в миналото, да обнови уморените традиции и да отговори с готовност и покорство на Божият призив да вървят напред в настоящето.

Vanhoozer, Kevin J., Treier, Daniel J. Theology and the Mirror of Scripture: A Mere Evangelical Account (Studies in Christian Doctrine and Scripture). IVP Academic, 2015.

Как да комуникираме с културата без да губим благовестието? – 6

от Ръшел Муур

Един от основните въпроси за човешките права днес е свързан със законите за богохулството. Те обикновено съществуват в ислямския свят в момента и са използвани срещу християните, евреите и други религиозни малцинства. На практика всички западни християни биха били против подобни държавни преследвания и биха застанали солидарни с преследваните си братя и сестри в Христос. Но си заслужава да се запитаме защо. Ако притежаваме християнско мнозинство (на практика, а не просто като себеутвърждаваща идентификация), с волята да прокараме всички закони, които желаем, би ли било справедливо да поставим извън закона исляма, атеизма или нещо друго? Не. Прокарването на подобни закони е едно отхвърляне на вярата изповядвана от тези, които желаят да ги прокарат. Една религия, която се нуждае от светска сила, за да наложи подчинение на своите вярвания е религия, която е загубила вяра в Божията сила.

Как да комуникираме с културата без да губим благовестието? – 5

от Ръшел Мъуур

Ние трябва да разпознаваме мракът на нашата култура на смъртта когато тя се появява в собствените ни гласове. Удивен съм когато чувам тези, които претендират за името на Христос и които ясно изповядват, че са „за” живота, да говорят за имигрантите с презрение като за „онези хора,” които „източват нашите ресурси за здравеопазване и благополучие.” Възможно ли е да не виждаме действието на същите дуехуманизиращи стратегии, които се използват при активизма в полза на абортите за „заченатия продукт” и гневният национализъм, който нарича детето на майката-имигрантка „тежест?” В своя корен това е неспособност да видим кои сме всъщност самите ние.

Как да комуникираме с културата без да губим благовестието – 4?

от Ръшел Муур

Една църковна култура информирана от Царството трябва да започне от тук. Ако ще бъдем хора, които се застъпват за правото на живот ние трябва да отхвърлим идолите си. Маргинализацията на църквата в едно светско общество може да ни даде възможност да направим това. След едно поколение християнски църкви подчертаващи, понякога явно, а понякога не, финансов и политически просперитет, чудно ли е, че докато подкрепата на живота се движи от гласуване за кандидати до справяне с нежелана бременност, толкова много църковни членове се плъзгат в мрака на най-близкия голям град с една виновна съвест и плик пълен с пари? Мамона е ревнив бог и е въоръжен до зъби. Ние трябва да създадем една формирана от Царството култура в нашите собствени църкви, която постоянно да свети със светлината на Христос там където тези лъжливи богове съществуват сред самите нас.

След това ние трябва да покажем какво означава да вярваме, че живота на човека се състои в нещо повече от изобилието на неговите притежания. Ние правим това, първо, като разпознаваме, че борбата за живот не е въпрос просто на църквата срещу света, а на Христос срещу църквата. Ние трябва да се покаем за начина, по който ние, понякога дори без да знаем това, оценяваме силните повече от безпомощните. Нека да спрем да издигаме нашите църковни свидетелства и публикации как Бог е „благословил” милионерите, които дават десятък. Нека да престанем да възвеличаваме атлетите-знаменитости и кралиците на красотата като доказателство за Божието благословение. Нека да покажем, че Бог ни е благословил в един Христос, Който никога не е имал успешна кариера или балансирана банкова сметка, но Който е бил благословен от Бога с живот и с деца, които никой не може да изброи, от всяко племе, език и народ.

Какво би означавало за вашето свидетелство в подкрепа на живота ако местната ви църква има дякон или водач на хвалението със синдром на Даун? Какво би означавало за нашето свидетелство в подкрепа на живота ако човека, който чете Писанието следващата Неделя не умее да се представя добре, а вместо това е заекващия глас на една възрастна жена в началните стадии на деменция? Това би изпратило сигнал, че животът е повече от приписваната му полезност.

Как да комуникираме с културата без да губим благовестието – 3

от Ръшел Муур

Преди няколко години чух един лектор да говори за църковни служения на милост към бедните и уязвимите. Тълпата в залата, всички евангелски християни, изглежда бяха съгласни с говорителя понеже – както един от тях се изрази – социалните служения ни дават възможност да споделим с тях благовестието и прибавят достоверност на това, което казваме. Говорителят се съгласи, че това е вярно, но след това смени темата и продължи да говори за един приют, който се намирал близо до неговата църква, в който живеели силно когнитивно увредени деца. Хора от църквата посещавали дома всеки ден, за да решат косата на тези деца, да им пеят и понякога просто да стоят тихо и да държат ръцете им. Децата, каза той, вероятно дори не осъзнавали тяхното присъствие. „Те не бяха в състояние да чуят и да отговорят на благовестието,” каза той. „Тогава има ли смисъл нашето служение към тях?” Разбира се, че има. Служението си „струва” поради същата причина, поради която си е стрували приятелите на Исус да умият и помажат тялото Му с аромати след Неговата екзекуция. Това е бил начин да Го почетат, да Го обичат, да Го забележат. Той ни казва когато застава до маргинализираните хора – бедните, неродените, сираците, овдовелите, сакатите, старите – вие стоите с „най-малките от тези,” Моите братя (Матей 25:24). И когато ние се грижим за тези братя, ни казва Исус, ние разпознаваме, че Той също е там….

Абортите, мъченията, евтаназията, несправедливите войни, расистките предразсъдъци, угнетяването на имигрантите, тези неща не са просто „груби” (макар че са такива). Те са част от продължаващата война срещу самият Божий образ, такъв какъвто ни е разкрит в Исус от Назарет. Исус се идентифицира с човечеството – в цялата наша слабост и уязвимост. Той не пристигна напълно пораснал, на бял кон в Ерусалим. Той прие човешката природа във всяка фаза на нейното развитие – от „ембриона” до детето и след това до мъжа. Той беше заченат като сирак – без земен баща – и животът Му зависеше от осиновилият го баща, който беше готов да жертва плановете за собствения си живот, за да го защитава и отгледа (Матей 2:13-15). Той живя като мигрант беглец в чужда страна, която отдавна беше враждебна към неговата. Той умря безпомощно конвулсирайки на един кръст, зависим от другите хора дори за водата, която пиеше. Дори в смъртта Си Исус се причисли към разбойниците и беше положен в чужд гроб. Исус в Своята човечност не беше „успешен” сам по себе си.

Как да комуникираме с културата без да губим благовестието – 2

Още едно добро попадение на Ръшел Муур.

Ние сме свикнали да виждаме евангелски християни и католици да стоят заедно пред клиниките за аборти, молещи се в съседните улички като протест срещу извършващото се в тях. Те стъпват по асфалтираните пътища, водещи безгласните към бесилката – и те правят това заедно. Движението в подкрепа на живота е мобилизирало, и слава Богу, един икуменизъм в окопите, в който хора с различни перспективи работят заедно в защита на човешкия живот.

Но има и една друга, по-мрачна реалност, един различен вид икуменизъм – икуменизма на чакалнята. Ние не мислим често как евангелските християни и католиците седят заедно вътре в същите тези клиники за аборти очакващи тяхната бременност да бъде прекратена.

Как да комуникираме с културата без да губим благовестието

Тези дни чета книгата на Ръшел Муур Onward: engane the culture without losing the gospel. Определено е интересно четиво като на някои места има много добри попадения. Макар да пише за американската култура, която е доста по-различна от нашата човек със сигурност може да намери удачни аналогии. 

В началото на своето служение аз се намерих в центъра на културна война без каквато и да е идея къде се намират окопите. Бях младежки пастир в родния си град, на улицата, която водеше до военновъздушната база. Подобно на всеки друг евангелски младежки ръководител постоянно получавах обяви от различни издателства, които ми обясняваха как мога да бъда „в крак“ с „днешните тийнейджъри“ обикновено като достигна до тях посредством полупияната култура. Аз не успявах да направя това, така че просто се върнах към това да бъда себе си и проповядвах благовестието по най-добрият начин, по който бях в състояние.

Към проповедниците

от Анди Стенли

Всеки човек, който учтиво стои във вашето събрание и ви слуша в неделя сутрин се намира само на едно решение разстояние от морално, финансово или семейно падение. Всеки един от тях. Мнозина обмислят възможности, последиците от които ще ги преследват през остатъка от живота им. Има съпрузи, които се люшкат на ръба на изневярата. Съпруги, чието положение е непоносимо. Двойки давещи се в море от дългове. Тийнейджъри, които са тук понеже родителите им са ги заставили да дойдат. Млади мъже, на които им е казано, че са гейове и млади момичета на които са им казали, че тяхната стойност зависи от физическата им красота.

Те седят там. Тихи. Очакващи. Съмняващи се. Какво ще направите? Какво ще кажете?

Това е света, към когото сте призвани да се обърнете. Това са въпросите, с които сте призовани да се сблъскате. Много е заложено на карта. Мнозина се намират в опасност. Добата новина е, че страниците на Писанието са пълни с принципи, разкази и истини, с които да се обърнете към тези нужди. Въпросът, на който трябва да отговорите е до каква степен сте готови да създадете една система, която истински да достига до вашата публика? Готови ли сте да изоставите определен стил, подход, система, които са били създадени в друго време и пригодени към култура, която вече не съществува? Готови ли сте да пристъпите извън комфортната си зона, за да пристъпите в животите, които Бог е поверил на вашата грижа? Готови ли сте да направите промени? Обмисляли ли сте да изхвърлите своите алитерации, акростихове и планове съставени от 3 точки и да говорите на хората по начин, по който те ще ви разберат? Ще общувате ли с тях така, че да донесете промяна в живота им?

Легализмът

Когато един човек е подтикван към покорство ужасен от Божия гняв открит в закона, а не привлечен от вяра в Неговата любов открита в благовестието; когато се страхува от Бога поради Неговата сила и справедливост, а не поради добротата Му; когато вижда Бога повече като отмъщаващ съдия отколкото като състрадаващ приятел и баща и когато мисли за Бога като за страшен в Своето могъщество вместо като безграничен в любов и милост той показва, че е под властта или поне под влиянието на един легалистичен дух.

John Colquhoun, A Treatise on the Law and Gospel, D. Kistler, ed. (Edinburgh, 1859; Soli Deo Gloria, 1999), pp. 143–44.

За християнското учение

от Августин Блажени

Всеки, който мисли, че разбира Божиите писания, или някоя част от тях, но не може чрез своето разбиране да изгради тази двойна любов към Бога и ближния все още не е достигнал до тяхното разбиране. Всеки, който извлича от тях някаква идея, която е полезна в подкрепа на тази любов, но пропуска да каже това, което авторът явно има предвид в текста не е направил голяма грешка и със сигурност не е лъжец. В лъжеца има желание да каже нещо погрешно и затова има мнозина, които искат да лъжат, но никой, който иска да бъде излъган.

Всеки с тълкуване на Писанието, което се различава от това на автора се лъже, но не понеже Писанията лъжат. Ако, както започнах да казвам, той се е излъгал с някаква идея, която изгражда любовта, която е целта на заповедите, той се заблуждава по същия начин, по който един пътник се отклонява от пътя, но все пак достига до мястото, към което води пътят като минава през полето. Но той трябва да бъде поправен и да му бъде показано, че е по-добре да не се отклонява от пътя, за да не би навикът да се отбива да го накара се отклони или дори изцяло да се заблуди.

Августин Блажени, За християнското учение

Защо Бог няма да си отиде

от Алистър МакГрат

Току що бях завършил една лекция в Лондон в началото на 2010. Един млад човек дойде при мен и помоли да сложа автограф на книгата Christian Theology: An Introduction. Попитах какво го е накарал да следва богословие. Той ми каза, че е прочел книгата на Ричард Доукинс „Делюзията Бог” преди около година и тя му се сторила толкова нечестна, че почувствал нужда да чуе и другата страна. Така той започнал да посещава църква. След време почувствал,ч е не може да вярва повече на една пародия след като се бил сблъскал с действителността. Обърнал се към християнството – радостно и доброволно. „Без Доукинс,” каза ми той, „никога нямаше да се замисля сериозно за Бога.”

След като подписах книгата му младият човек ми каза, че има богословски въпрос. Тъй като Делюзията Бог се оказала средството за неговото обръщение трябва ли да благодари на Бога за Ричард Доукинс в молитвите си?

Все ще мисля по този въпрос.

Евангелието в един плуралистичен свят

от Лесни Нюбиген

„Не можем да мислим освен посредством езика. Езикът въплъщава начините, по които една общност във времето се е научила да схваща своят опит по смислен начин. Той изразява концепциите, които формират нашето разбиране. Езикът е научен единствено когато, от най-ранното си детство, ние го използваме по начина, по който нашите родители, учители и по-възрастни съвременници го използват. Чрез научаването на езика ние биваме въвеждани в една традиция и няма начин да развием способностите си да мислим освен чрез използването на този език….

Развитието на една рационална традиция никога не е отделена от социалните, политическите, военните и културните промени, през които преминава обществото, за което говорим. Традицията никога не е нещо несвързано с тях. Рационалността, която е приета е част от и се съдържа в цялостния живот на общността. Тя отговаря на новите опитности, които тази общност преживява – без значение дали те идват отвън или отвътре. Мисловната традиция не е някакъв безтелесен дух, който притежава живот отделен от цялостния живот на обществото, което носи тази традиция. Рационалността е въплътена в това общество с всичките му елементи и допълнения, конкретност и случки…..

Разумът не оперира във вакум. Способността на човешкия ум да мисли рационално се развива единствено в една традиция, която сама се развива от опита на предишните поколения…Дефиницията на това какво е разумно и какво не е ще бъде определена от традицията, в която даденият въпрос се дискутира….

Ние абсорбираме структурите заслужаващи доверие чрез нашите многообразни традиции подобно на лещите на нашите очила. Това не е нещо, което ние гледаме, а нещо през което гледаме, за да можем да видим света. Лещите на нашите очила изпълняват точно функцията, която лещите на собствените ни очи са създадени да изпълняват. В този смисъл те са част от самите нас. Ние ги обитаваме. Същото е вярно и за голяма част от нашата култура – нейният език, нейните образи, нейните концепции, начините, по които тя разбира нещата и по които действа. Едва когато бъдем изложени на една напълно различна култура и на различен език оформен от напълно различна история ние можем да се обърнем назад и да видим, че това, което винаги сме приемали за даденост е само един начин да виждаме нещата….

Тази реалност оказва огромно влияние върху начина, по който четем Библията. Очевидно е, че ние нямаме начин да разберем Библията освен чрез мисловните концепции и категории, с които ни е снабдила нашата култура през цялото ни интелектуално формиране от най-ранно детство.”

Лесли Нюбиген, The Gospel in a Pluralist Society

Делението на Закона

ДЕЛЕНИЕТО НА ЗАКОНА

от Скот Дювал и Даниел Хейс

В продължение на много години традиционният подход за тълкуване на старозаветния Закон е бил да се подчертава разликата между морални, граждански и церемониални закони. Като морални закони са били определяни тези свързани с надвременни истини относно Божието намерение за човешкото поведение. „Да обичаш ближния като себе си” е добър пример за т. нар. морален закон. Гражданските закони описват аспекти обичайно разглеждани от съдебната система. Те са свързани със съда, икономиката, земята, престъпленията и наказанията. Пример за граждански закон можем да видим във Второзаконие 15:1: „В края на всяка седма година да опрощаваш дълговете.” Церемониалните закони са тези свързани с жертвите, празниците и дейността на свещениците. Например Второзаконие 16:13 казва на израилтяните да „празнуват празника на Шатрите за седем дена след като прибереш житото си и виното си.”

Ограниченията на благодатта

“Не хвърляйте бисерите си на свинете нито давайте свято нещо на кучетата, за да не би да ги стъпчат с краката си и като се обърнат да ви разкъсат.” (Матей 7:6).

Обещанието на благодатта не трябва да бъде пропилявано – то трябва да бъде пазено от безбожните. Има хора, които не са достойни за светилището. Прогласяването на благодатта има своите граници. Благодатта не може да бъде прогласявана на никой, който не я разпознава, разбира или желае. Такъв човек не само че омърсява самото светилище, не само, че този, който съгрешава така ще бъде виновен срещу пресвятото, но освен това злоупотребата със светото нещо ще се обърне срещу самата общност. Светът на когото благодатта е подхвърлена като някаква сделка ще се отегчи от нея и не само ще стъпче светинята, но и ще разкъса ония, които му я натрапват. Заради самата нея, заради грешника и заради общността светинята трябва да бъде пазена от евтино предлагане. Благовестието е защитавано чрез проповядването на покаянието, което нарича греха грях и обявява грешника за виновен. Ключовете, които развързват са защитавани чрез ключовете, които връзват. Проповядването на благодатта може да бъде защитено единствено чрез проповядването на покаяние.”

Дитрих Бонхофер (Statements about the Power of the Keys and Church Discipline in the New Testament.)

Сигурност

Надутото разбиране за епистемологична сигурност, с която хората живеят често отива много по-далеч отколкото по-трезвото осъзнаване на нашата ограниченост и морално падение би трябвало да ни позволяват. Ако можехме да видим себе си през очите на всезнаещия Бог или дори през очите на бъдещите поколения предполагам, че щяхме да разберем по-добре своето късогледство. Предполагам освен това, че щяхме да се изненадаме да открием, че някои от нещата, в които грешим се намират сред нещата, за които сме най-сигурни.

Кентън Спаркс

(Evangelicals & Scripture: Tradition, Authority and Hermeneutics)