Християнският национализъм няма да спаси света

от Ръсел Мур

Пез последните години идеологията на „християнския национализъм” все по-успешно се разпространява по света. Почти пълното сливане на Руската православна църква с авторитарното управление на Власимир Путин даде повод за множество новинарски статии когато патриарха на църквата заяви, че смъртта в Украйна като част от завоевателната армия на Путин „измива греховете”. В същото време друг популистки водач използва реториката на християнскикя национализъм, за да спечели изборите в Италия.

С това наум може би евангелските християни по света трябва да си напомнят, че християнският национализъм не може – и няма – да спаси света.

In Memoriam – Калистос Уеър

от Радостин Марчев

Днес (24.08.2022) научих, че на 87 годишна възраст е починал митрополит Каистос (Тимъти) Уеър – един от най-изтъкнатите съвременни православни богослови.

Уеър съчетава няколко различни направления в православното богословие по един забележително балансиран и умерен начин. Той успява едновременно да запази напълно характерния за православието изповедален консерватизъм и да го съчетае със забележителна отвореност към нови идеи и начин на мислене – както и със смелост да ги изказва на глас.

Автор на голям брой книги той пише едновременно ерудирано и много достъпно – нещо, което се среща рядко.

На български език са издадени неговите книги „Тайната на човешката личност“ (Лик, 2002), „Царството вътре в нас“ (Покров богородичен, 2019), „Силата на името: Иисусовата молитва в Православната духовност“ (Сонм, 1994), „Жените в Православната църква“ в съавторство с Елизабет Бер-Сижел (Демос, 2002) и „Православният път“ (Покров богородичен, 2014). Последната се е превърнала в международна класика и когато преди няколко години организирах (воден от православен богослов) курс по въведение в православното богословие за протестанти именно тя беше пособието, което участниците трябваше да прочетат. Освен това на български има преведени доста негови статии, повечето от които могат да се намерят на сайтовете на Християнство и Култура и Двери, както и в неговия блог на български език.

Като протестант мога да кажа, че Уеър е един от най-увлекателните за мен православни автори. Смъртта му е загуба за целия християнски свят.  

Словото е Бог

от Мартин Лутер

„В началото бе Словото; и Словото беше у Бога; и Словото бе Бог. То в начало беше у Бога. Всичко това чрез Него стана; и без Него не е ставало нищо от това, което е станало.” (Йоан 1:103).

Обичам Исус, но приключих с църквата

Джеремая Кнууп

„Обичам Исус, но приключих с църквата”.

Помня първия път когато чух тези думи. Съвсем ясно. Един член от нашето църковно семейство отсъстваше за няколко седмици от събиранията затова отидох да видя дали всичко е наред. След като сподели огорчението си от местната църква той се опита да ме убеди, че взаимоотношенията му с Исус не са накърнени. „Между мен и Исус всичко е наред,” каза той. „Просто приключих с църквата”.

Библейски щрихи върху родителството

от Радостин Марчев

Лекция на националния семеен лагер на Баптистките църви в България

Юли 2022

Тема за децата и родителството в Библията е огромна и надявам се никой не очаква да я изчерпя цялата за 10 минути. Това, което ще направя е съвсем накратко да кажа 5 неща, които на мен ми се струват важни с надеждата, че ще бъдат интересни и на вас.

Библия и археология: основаване на църквата в Коринт

Чудили ли сте се някога как е изглеждал Коринт по времето на апостол Павел? Как е изглеждала една работилница с прикачен към нея магазин, в която вероятно са работили и живели Павел, Присила и Акила? Какъв е историко-културният контекст на двете му послания към Коринтяните?

Изучаването Божието слово с помощта на археологията, е доста добър начин да се потопим във времето на Новозаветните писания, като така често придобиваме по-добра представа за ситуацията в Библейския текст.

„Христос” не е друг начин да кажем „Исус”

от Матю Бейтс

В евангелските проповеди за днешния ден Христос често е свеждан до просто едно име, личен идентификатор или друг начин да говорим за Исус. „Само в Христос” и други подобни изрази са езикът, който откриваме в нашите песни и богословски книги. За повечето християни Христос е равнозначно на Исус. 

Каква е човешката природа на Христос – 2

от Радостин Марчев

Както видяхме в православното (както и в протестантското) богословие има известна неяснота дали при Своето въплъщение Христос е приел човешка природа преди (Г. Флоровски, Вл. Лоски, Ал. Шмеман, М. Скобцова) или след грехопадението (Й. Майендорф, К. Уеър). Въпросът обаче става много по-интересен когато го свържем с последствията от грехопадението –  въпрос, на който богословите на изток и на запад – а и помежду си – не отговарят еднозначно.

Кой зачеркна апостол Павел

от Ниджей Гупта

След Исус, разбира се, апостол Павел е най-добре познатата фигура на християнската вяра. Безстрашен апостол, основател на църкви, пастир, писател. Павел е нашият герой. Той е модел за вярата на всички нас. Но внимателният прочит на писмата му показва, че той е имал много врагове какво вън така и в църквата и изглежда християните от неговото време са намирали личността му за противоречива.

Преосмислената благодат: оценка на влиянието на Баркли

от Скот МакНайт

Понякога краката на систематическите богослови са покосявани и принудени да се преместят на друго място в резултат на сериозните исторически библейски изследвания и ако богословите откажат да се преместят завършват градейки къща на клатеща се или дори несъществуваща основа. Скорошното изследване на благодатта в древния свят е преместило основите в значителна степен – в някои отношения разширявайки ги, в някои поставяйки изцяло нови основи, а в други предизвиквайки самите виждания на систематиците за благодатта. Изследването принадлежи на Джон Баркли, който прави смелото, но не полемично твърдение, че всъщност никой не е изследвал павловото богословие за благодатта, което може да се открие в неговото богословие[1]. Виждането на Баркли за благодатта предизвиква адекватността на общоприетите виждания за благодатта и трябва да даде на цяло едно поколение систематични богослови нова основа, върху която да работят.   

Доволни от своя призив

от Мартин Лутер

„Братя, всеки в каквото е бил призован във вярата, в него нека си остане с Бога.“ (1 Коринтяни 7:24)

In memoriam: д-р Антъни Крос

от Радостин Марчев

Преди няколко години на една богословска конференция се оказах в дискусионна група обсъждаща една току що направена презентация. Един от участниците, доста пълен, вече не млад мъж очевидно беше имал тежък полет – той се беше облегнал изкривен на стената и шумно похъркваше. Колкото и неудобна да изглеждаше позата му обаче тя явно имаше ефект – на следващата сесия той беше видимо освежен, извини се за несъзнателното си отнасяне и се включи с няколко много удачни бележки. След сесията го попитах за  подробности относно нещо, което беше казал и той любезно ме препрати към допълнителна литература.

Централното място на Възнесение в Новия завет

от Йън Пол

Какво бихте определили като кулминация и завършек на живота и служението на Исус? Изненадващо, въпросът не е тривиален. Една от важните разлики между Йоан и синоптичните евангелия е, че докато синоптиците описват разпъването като необходимо, но незавършено действие по пътя към възкресението, Йоан го представя като кулминация и завършек на самото служение на Исус. На мястото на отчаяния Му вик (Матей 27:46, Марк 15Л34), Йоан записва един триумфален вик: „Свърши се!” (Йоан 19:30). Обещанието за „живите води” извиращи от всеки, който вярва (Йоан 7:38), което може да бъде разбрано най-добре във връзка с пророчеството за храма от Езек 47, е изпълнено в кръвта и водата  изтекли от прободената страна на Исус при Неговата смърт (Йоан 19:34). Не е за учудване, че подобно свидетелство води към вяра (Йоан 19:35).

Пренебрегваната реалност на безплодието

от Рейчъл Уелчер

„Дори не ми беше минавало през ума,” ми каза Жаклим. „Мислех си: разбира се, че ще имам деца. Но това не се случи.” Познавам Жаклин през по-голямата част от живота си. Тя и съпругът й са двама от най-милите хора, които ще срещнете – хора, с които бихте искали да се молите заедно, или да гледате филм – каквото и да е. Тя прави най-вкусния ябълков пай и обича да води хвалението в църква. Те са забавни и топли и със сигурност биха били прекрасни родители. Вместо това те извървяха дългия път на безплодието съпътстван от изненади, операции и загуба  – толкова много загуба. Сълзите на Жаклин са били и мои сълзи и често съм се молела Бог да им даде деца.

Пренебрегваната реалност на безбрачието

от Рейчъл Уелчер

Целта ми след завършването на неделеното богослужение е проста: да прегърна колкото мога повече вдовици. Може би 80 годините жени не са първите хора, които ви идват наум когато говорим за неженени в църквата, но точно те са тези, за които няма библейски изучавания в колежа или срещи на сляпо. Те са били двама, които сега са станали един, с неотворени кутии на тавана и внуци заети със спорт след училище, опитващи се да се научат как да спят сами след като десетилетия наред са усещали до себе си топлината на друг човек. Прегръщам ги понеже помня какво е чувството да усещам до себе си своя съпруг.

Никога няма да се ожениш за правилния човек

от Тимъти Келър

Миналите поколения не говорели толкова за „съвместимост“ и намиране на идеалната сродна душа. Днес ние търсим някой, който ни приема такива каквито сме и осъществява мечтите ни като по този начин създаваме един нереалистичен набор от очаквания, който разочарова както търсещите така и този, когото те търсят.

In Memoriam: Рене Падиля

от Радостин Марчев

На 27.04.2021 на 88 годишна възраст почина Карлос Рене Падиля – богослов, пастир и дългогодишен служител на Международната общност на евангелските студенти (IFES).

Апостол Павел и интропективната западна съвест – 4

от Кристър Стендел

Въпреки това съществува един павлов текст, който читателят може би се чуди защо не сме споменали, особено когато това е текста, който споменахме в началото като доказателство за дълбоките прозрения на Павел към човешката слабост: „Не върша доброто, което желая, но злото, което не желая, него върша” (Римл. 7:19). Какво може да е по-силно свидетелство за една дълбока и силно интроспективна съвест?

Апостол Павел и интроспективната западна съвест – 3

от Кристър Стендал

По този начин радикалната разлика между един Павел и един Лутер в това отношение има значителни следствия относно прочита на действителния текст. Линията на Лутер изглежда очевидна. Това е вярно не само за тези, които са повече или по-малко догматично обвързани с реформаторските изповеди. То е в еднаква степен вярно и за средностатистическия ученик на „всички велики книги” в един колеж или за западния агностик като цяло. Вярно е и за сериозната новозаветна екзегетика.

Апостол Павел и интроспективната западна съвест – 2

от Кристър Стендал

В това отношение Лутер бил истински августиански монах, тъй като Августин може би бил един от първите които изразили дилемата на интроспективната съвест. Фактът, че Павел е ползван сравнително малко през първите 350 години от съществуването на църквата винаги е бил озадачаващ. Той със сигурност бил почитан и цитиран, но от богословската перспектива на запад изглежда, че великото му прозрение за оправданието чрез вяра било забравено[1]. Едва при Августин ние откриваме едно тълкуване на Павел, което за нас представлява по-дълбокия слой в мисленето на великия апостол.

Апостол Павел и интроспективната западна съвест – 1

oт Кристър Стендaл

В историята на западното християнство – и оттам, по-широко, в историята на западната култура – апостол Павел е възпяван като герой на интроспективната съвест. Ето един човек, който се е борел с проблема „Не върша доброто, което желая, а злото, което не желая него върша” (Римл. 7:19). Неговите прозрения за решението на тази дилема в по-скорошно време са били повече или по-малко идентифицирани, например, с това, което Юнг нарича процес на индивидуализация[1], но това  само едно съвременна форма на традиционния начин, по който запада чете писмата на Павел като документи на човешката съвест.

Pistis (вяра) в новозаветните изследвания

от д-р Ниджей Гупта

Марк Твен веднъж казал иронично: „Вярата е вярване в нещо, за което знаеш, че не е така”. Мнозина християни, включително аз самият, биха били твърде несъгласни с дефиницията на Твен, но той е схванал добре поне едно нещо свързано с практически всички съвременни читатели на преводните Библии – те смятат, че „вярата” е свързана с „вярване”. Разбира се, трябва да съществува някаква връзка между „вяра” и „вярване’  – поради тази причина историческите християнски изповеди започват с credo, “Вярвам в”. Но съдържа ли вярата нещо повече от това вярване?

In memoriam – Джон Полкингхорн

от Радостин Марчев

На 9 март 2021, на 90 години почина др. Джон Полкингхорн. Вероятно повечето читатели не познават дори името му. А би трябвало.

Д-р Полкингхор e роден на 16 октомври 1930 г. в Англия. Следва в Кеймбридж където през 1952 г. получава научна степен по математика, през 1955 защитава и докторат по физика, а през 1988 получава и почетен докторат от университета в Дъдам. След дипломирането си д-р Полкингхорн остава да преподава в Кеймбридж от 1968 до 1979 като междувременно написва пет книги по физика и прекарва време в Принстън, Баркли, Станфорд и ЦЕРН. Работи върху теориите за елементарните частици, участва в откриването на кварка, изследва аналитичните и високоенергийните свойства на интегралите на Фейнмaн и основите на S-матричната теория. Заради приноса си към науката е избран за члена на Кралското общество, а през  1997 получава рицарско звание.

Докато е студент той среща своята бъдеща съпруга, Рут Мартин, която също учи математика. Двамата се срещат в местното християнското студентско движение, към което се присъединяват.

През 1979 г., на 49 годишна възраст, Полкнгхорн неочаквано обявява, че прекратява своята преподавателска работа, за да следва богословие. През 1982 той е ръкоположен за англикански свещеник. През 1989 става президент на Колежа на кралицата, Кейнбридж и остава на този пост до 1996.

Голямата заслуга на д-р Полкинхорн лежи в неговата работа свързана с връзката между религията и науката, за която получава престижната награда Темлетън през 2002 година. Той играе значима роля за създаването на Международното общество за наука и религия (International Society for Science and Religion) и е избран за първият му президент (2002-2004). В продължение на години той е част от борда на Института Фарадей за наука и религия към Кеймбридж (създаден 2006) и инициира създаването на Starbridge Lectureship по наука и религия към богословския факултет в Кеймбридж. Той също така участва като консултант в редица комисии като борда на съветниците за генетични изследвания (1996-1999) и комисията по медицинска етика.

Д-р Полкингхорн е написал 26 книги свързани с науката и религията, които са преведени на 18 езика. Макар често да са насочени към масовата публика все още няма българско издание.      

Старозаветно богословие за християни

По-долу пускам няколко видеа свързани със Стария завет и старозаветното богословие, които аз намирам за много полезни. Всички са на английски език. Не е задължително да сте съгласни с всичко, което казват, за да извлечете полза от тях.

Oswalt: Do We Need the Old Testament?

Goldingay, Do We Need the New Testament?

John Walton – OT Theology for Christians

John Waltos – Genesis: God’s plan to reestablish His presence

Gordon Oeste: Feasting with the enemy: redemption reading of biblical war texts

Waltar Brueggemenn – Embracing the Prophets in Contemporary Culture

John N. Oswalt – commentary of Issaih (30 lectures)

Първородния грях и грехопадението – завършен

от Оливър Крисп

ЧАСТ 1

ЧАСТ 2

ЧАСТ 3

ЧАСТ 4

ЧАСТ 5

ЧАСТ 6

ЧАСТ 7

ЧАСТ 8

Първородния грях и грехопадението – 8

от Оливър Крисп

Заключение

Някои може да се притесняват, че подобно изложение изглежда почти изцяло философско-богословско и без детайлна библейска екзегетика. Това е добра причина за притеснение когато става дума за християнско богословие. Но то не е удачно за разсъжденията, които аз представих тук. Аз не представям в детайли библейските основания за едно конкретно учение за първородния грях, макар да смятам, че учението, което изложих може да бъде подкрепено с Писанието и дадох някои насоки за това свързани с Римляни 5.

Първородния грях и грехопадението – 7

от Олиър Крисп

Един втори проблем е дали умереното реформирано виждане изисква съществуването на исторически Адам и Ева. По-горе аз вече казах, че такова изкисване не съществува. Всъщност учението се въздържа от твърдения за това дали хората са произлезли от една праисторическа двойка (моногенизъм) или от някаква по-голяма популация. То е в съгласие с виждането, че е съществувала една единствена историческа двойка, Адам и Ева, чието потомство сме ние, но това не е задължително за учението. Възможно е ние да сме произлезли от една общност наброяваща около 10 000 древни хуманоиди, от които да са се развили ранните хора както смятат учените работещи в тази област. Това виждане също е в съгласие с това учение. Моите споменавания на Адам и Ева не включват изискване за историческа първа двойка в праисторическа градина, макар че това виждане е в съгласие тези твърдения. В Хрониките на Нарния децата от нашия свят, които преминават в приказната реалност често са наричани от Аслан „синове адамови“ или „евини дъщери“, макар че изразът е очевидно метафоричен. Те не са буквално деца на Адам и Ева, а по-скоро принадлежат към расата на тази митична двойка. По подобен начин някой днес може да бъде наречен дете на Албион или да бъде свързан с добрия стар чичо Сам. Ние обаче не смятаме, че това трябва да се приема буквално. Това са метафорични изрази. По подобен начин използването на „Адам“ и „Ева“ в контекста на умереното реформирано учение за първородния грях не показва задължително вяра в една историческа двойка, от която е произлязла човешката раса (макар че и не изключва тази възможност).

Първородния грях и грехопадението – 6

от Оливър Крисп

Някои възражения срещу умереното реформирано учение за първородния грях

С това приключва нашето обяснение на догматичните твърдения съставляващи умереното реформирано виждане за първородния грях. Сега сме в състояние да обърнем внимание на някои възражения срещу това учение.

Първото притеснение е свързано с това как споменатото учение се явява подобрение на традиционното реформирано учение, което включва първородната вина.

Първородния грях и грехопаденеито – 5

от Оливър Крисп

Шестото ни твърдение е, че падналите хора са отговорни за действителните грехове и осъдени за тях при липса на изкупление. По-рано, разглеждайки второто догматично твърдение на умерената реформирана учение за греха, ние направихме разлика между първородния грях и действителните грехове. Първородния грях е условието, което сме наследили от своите предшественици, действителните грехове са тези, които ние извършваме като грешници. Т.е. намирайки се в състояние на първороден грях ние извършваме действителни грехове – тези прегрешения, които са наши собствени, а не просто моралното състояние, в което сме били родени. Когато един човек е морален агент и извърши действителен грях, този човек е морално укорим за този грях (при положение, че го е извършил свободно, без принуда, бил е с ума си и т.н.).

Първородния грях и грехопадението – 4

от Оливър Крисп

След като сме направили това относително ясно можем да продължим с петото богословско твърдение на умереното реформирано виждане, според което това морално паднало състояние обичайно води до действителни грехове. Т.е., един човек роден с този дефект в нормални условия неизбежно ще извърши действителен грях в поне един случай при положение, че той живее достатъчно дълго, за да бъде в състояние да съгреши. (Уточнението нормално   сочи към ограничени случаи, които са изключение от това правило, като малки деца починали преди да достигнат зрялост и силно увредени умствено хора.)