Чудили ли сте се някога как е изглеждал Коринт по времето на апостол Павел? Как е изглеждала една работилница с прикачен към нея магазин, в която вероятно са работили и живели Павел, Присила и Акила? Какъв е историко-културният контекст на двете му послания към Коринтяните?
Изучаването Божието слово с помощта на археологията, е доста добър начин да се потопим във времето на Новозаветните писания, като така често придобиваме по-добра представа за ситуацията в Библейския текст.
Има още
от Матю Бейтс
В евангелските проповеди за днешния ден Христос често е свеждан до просто едно име, личен идентификатор или друг начин да говорим за Исус. „Само в Христос” и други подобни изрази са езикът, който откриваме в нашите песни и богословски книги. За повечето християни Христос е равнозначно на Исус.
Има ощеот Радостин Марчев
Както видяхме в православното (както и в протестантското) богословие има известна неяснота дали при Своето въплъщение Христос е приел човешка природа преди (Г. Флоровски, Вл. Лоски, Ал. Шмеман, М. Скобцова) или след грехопадението (Й. Майендорф, К. Уеър). Въпросът обаче става много по-интересен когато го свържем с последствията от грехопадението – въпрос, на който богословите на изток и на запад – а и помежду си – не отговарят еднозначно.
Има още
от Ниджей Гупта
След Исус, разбира се, апостол Павел е най-добре познатата фигура на християнската вяра. Безстрашен апостол, основател на църкви, пастир, писател. Павел е нашият герой. Той е модел за вярата на всички нас. Но внимателният прочит на писмата му показва, че той е имал много врагове какво вън така и в църквата и изглежда християните от неговото време са намирали личността му за противоречива.
Има ощеот Скот МакНайт
Понякога краката на систематическите богослови са покосявани и принудени да се преместят на друго място в резултат на сериозните исторически библейски изследвания и ако богословите откажат да се преместят завършват градейки къща на клатеща се или дори несъществуваща основа. Скорошното изследване на благодатта в древния свят е преместило основите в значителна степен – в някои отношения разширявайки ги, в някои поставяйки изцяло нови основи, а в други предизвиквайки самите виждания на систематиците за благодатта. Изследването принадлежи на Джон Баркли, който прави смелото, но не полемично твърдение, че всъщност никой не е изследвал павловото богословие за благодатта, което може да се открие в неговото богословие[1]. Виждането на Баркли за благодатта предизвиква адекватността на общоприетите виждания за благодатта и трябва да даде на цяло едно поколение систематични богослови нова основа, върху която да работят.
Има още
от Мартин Лутер
Има още„Братя, всеки в каквото е бил призован във вярата, в него нека си остане с Бога.“ (1 Коринтяни 7:24)
от Радостин Марчев
Преди няколко години на една богословска конференция се оказах в дискусионна група обсъждаща една току що направена презентация. Един от участниците, доста пълен, вече не млад мъж очевидно беше имал тежък полет – той се беше облегнал изкривен на стената и шумно похъркваше. Колкото и неудобна да изглеждаше позата му обаче тя явно имаше ефект – на следващата сесия той беше видимо освежен, извини се за несъзнателното си отнасяне и се включи с няколко много удачни бележки. След сесията го попитах за подробности относно нещо, което беше казал и той любезно ме препрати към допълнителна литература.
Има още
Какво бихте определили като кулминация и завършек на живота и служението на Исус? Изненадващо, въпросът не е тривиален. Една от важните разлики между Йоан и синоптичните евангелия е, че докато синоптиците описват разпъването като необходимо, но незавършено действие по пътя към възкресението, Йоан го представя като кулминация и завършек на самото служение на Исус. На мястото на отчаяния Му вик (Матей 27:46, Марк 15Л34), Йоан записва един триумфален вик: „Свърши се!” (Йоан 19:30). Обещанието за „живите води” извиращи от всеки, който вярва (Йоан 7:38), което може да бъде разбрано най-добре във връзка с пророчеството за храма от Езек 47, е изпълнено в кръвта и водата изтекли от прободената страна на Исус при Неговата смърт (Йоан 19:34). Не е за учудване, че подобно свидетелство води към вяра (Йоан 19:35).
Има ощеот Рейчъл Уелчер
„Дори не ми беше минавало през ума,” ми каза Жаклим. „Мислех си: разбира се, че ще имам деца. Но това не се случи.” Познавам Жаклин през по-голямата част от живота си. Тя и съпругът й са двама от най-милите хора, които ще срещнете – хора, с които бихте искали да се молите заедно, или да гледате филм – каквото и да е. Тя прави най-вкусния ябълков пай и обича да води хвалението в църква. Те са забавни и топли и със сигурност биха били прекрасни родители. Вместо това те извървяха дългия път на безплодието съпътстван от изненади, операции и загуба – толкова много загуба. Сълзите на Жаклин са били и мои сълзи и често съм се молела Бог да им даде деца.
Има ощеот Рейчъл Уелчер
Целта ми след завършването на неделеното богослужение е проста: да прегърна колкото мога повече вдовици. Може би 80 годините жени не са първите хора, които ви идват наум когато говорим за неженени в църквата, но точно те са тези, за които няма библейски изучавания в колежа или срещи на сляпо. Те са били двама, които сега са станали един, с неотворени кутии на тавана и внуци заети със спорт след училище, опитващи се да се научат как да спят сами след като десетилетия наред са усещали до себе си топлината на друг човек. Прегръщам ги понеже помня какво е чувството да усещам до себе си своя съпруг.
Има още
от Тимъти Келър
Миналите поколения не говорели толкова за „съвместимост“ и намиране на идеалната сродна душа. Днес ние търсим някой, който ни приема такива каквито сме и осъществява мечтите ни като по този начин създаваме един нереалистичен набор от очаквания, който разочарова както търсещите така и този, когото те търсят.
Има още
от Радостин Марчев
На 27.04.2021 на 88 годишна възраст почина Карлос Рене Падиля – богослов, пастир и дългогодишен служител на Международната общност на евангелските студенти (IFES).
Има още
от Кристър Стендел
Въпреки това съществува един павлов текст, който читателят може би се чуди защо не сме споменали, особено когато това е текста, който споменахме в началото като доказателство за дълбоките прозрения на Павел към човешката слабост: „Не върша доброто, което желая, но злото, което не желая, него върша” (Римл. 7:19). Какво може да е по-силно свидетелство за една дълбока и силно интроспективна съвест?
Има още
от Кристър Стендал
По този начин радикалната разлика между един Павел и един Лутер в това отношение има значителни следствия относно прочита на действителния текст. Линията на Лутер изглежда очевидна. Това е вярно не само за тези, които са повече или по-малко догматично обвързани с реформаторските изповеди. То е в еднаква степен вярно и за средностатистическия ученик на „всички велики книги” в един колеж или за западния агностик като цяло. Вярно е и за сериозната новозаветна екзегетика.
Има ощеот Кристър Стендал
В това отношение Лутер бил истински августиански монах, тъй като Августин може би бил един от първите които изразили дилемата на интроспективната съвест. Фактът, че Павел е ползван сравнително малко през първите 350 години от съществуването на църквата винаги е бил озадачаващ. Той със сигурност бил почитан и цитиран, но от богословската перспектива на запад изглежда, че великото му прозрение за оправданието чрез вяра било забравено[1]. Едва при Августин ние откриваме едно тълкуване на Павел, което за нас представлява по-дълбокия слой в мисленето на великия апостол.
Има ощеoт Кристър Стендaл
В историята на западното християнство – и оттам, по-широко, в историята на западната култура – апостол Павел е възпяван като герой на интроспективната съвест. Ето един човек, който се е борел с проблема „Не върша доброто, което желая, а злото, което не желая него върша” (Римл. 7:19). Неговите прозрения за решението на тази дилема в по-скорошно време са били повече или по-малко идентифицирани, например, с това, което Юнг нарича процес на индивидуализация[1], но това само едно съвременна форма на традиционния начин, по който запада чете писмата на Павел като документи на човешката съвест.
Има още
от д-р Ниджей Гупта
Марк Твен веднъж казал иронично: „Вярата е вярване в нещо, за което знаеш, че не е така”. Мнозина християни, включително аз самият, биха били твърде несъгласни с дефиницията на Твен, но той е схванал добре поне едно нещо свързано с практически всички съвременни читатели на преводните Библии – те смятат, че „вярата” е свързана с „вярване”. Разбира се, трябва да съществува някаква връзка между „вяра” и „вярване’ – поради тази причина историческите християнски изповеди започват с credo, “Вярвам в”. Но съдържа ли вярата нещо повече от това вярване?
Има още
от Радостин Марчев
На 9 март 2021, на 90 години почина др. Джон Полкингхорн. Вероятно повечето читатели не познават дори името му. А би трябвало.
Д-р Полкингхор e роден на 16 октомври 1930 г. в Англия. Следва в Кеймбридж където през 1952 г. получава научна степен по математика, през 1955 защитава и докторат по физика, а през 1988 получава и почетен докторат от университета в Дъдам. След дипломирането си д-р Полкингхорн остава да преподава в Кеймбридж от 1968 до 1979 като междувременно написва пет книги по физика и прекарва време в Принстън, Баркли, Станфорд и ЦЕРН. Работи върху теориите за елементарните частици, участва в откриването на кварка, изследва аналитичните и високоенергийните свойства на интегралите на Фейнмaн и основите на S-матричната теория. Заради приноса си към науката е избран за члена на Кралското общество, а през 1997 получава рицарско звание.
Докато е студент той среща своята бъдеща съпруга, Рут Мартин, която също учи математика. Двамата се срещат в местното християнското студентско движение, към което се присъединяват.
През 1979 г., на 49 годишна възраст, Полкнгхорн неочаквано обявява, че прекратява своята преподавателска работа, за да следва богословие. През 1982 той е ръкоположен за англикански свещеник. През 1989 става президент на Колежа на кралицата, Кейнбридж и остава на този пост до 1996.
Голямата заслуга на д-р Полкинхорн лежи в неговата работа свързана с връзката между религията и науката, за която получава престижната награда Темлетън през 2002 година. Той играе значима роля за създаването на Международното общество за наука и религия (International Society for Science and Religion) и е избран за първият му президент (2002-2004). В продължение на години той е част от борда на Института Фарадей за наука и религия към Кеймбридж (създаден 2006) и инициира създаването на Starbridge Lectureship по наука и религия към богословския факултет в Кеймбридж. Той също така участва като консултант в редица комисии като борда на съветниците за генетични изследвания (1996-1999) и комисията по медицинска етика.
Д-р Полкингхорн е написал 26 книги свързани с науката и религията, които са преведени на 18 езика. Макар често да са насочени към масовата публика все още няма българско издание.
По-долу пускам няколко видеа свързани със Стария завет и старозаветното богословие, които аз намирам за много полезни. Всички са на английски език. Не е задължително да сте съгласни с всичко, което казват, за да извлечете полза от тях.
Oswalt: Do We Need the Old Testament?
Goldingay, Do We Need the New Testament?
John Walton – OT Theology for Christians
John Waltos – Genesis: God’s plan to reestablish His presence
Gordon Oeste: Feasting with the enemy: redemption reading of biblical war texts
Waltar Brueggemenn – Embracing the Prophets in Contemporary Culture
от Оливър Крисп
Заключение
Някои може да се притесняват, че подобно изложение изглежда почти изцяло философско-богословско и без детайлна библейска екзегетика. Това е добра причина за притеснение когато става дума за християнско богословие. Но то не е удачно за разсъжденията, които аз представих тук. Аз не представям в детайли библейските основания за едно конкретно учение за първородния грях, макар да смятам, че учението, което изложих може да бъде подкрепено с Писанието и дадох някои насоки за това свързани с Римляни 5.
Има още
от Олиър Крисп
Един втори проблем е дали умереното реформирано виждане изисква съществуването на исторически Адам и Ева. По-горе аз вече казах, че такова изкисване не съществува. Всъщност учението се въздържа от твърдения за това дали хората са произлезли от една праисторическа двойка (моногенизъм) или от някаква по-голяма популация. То е в съгласие с виждането, че е съществувала една единствена историческа двойка, Адам и Ева, чието потомство сме ние, но това не е задължително за учението. Възможно е ние да сме произлезли от една общност наброяваща около 10 000 древни хуманоиди, от които да са се развили ранните хора както смятат учените работещи в тази област. Това виждане също е в съгласие с това учение. Моите споменавания на Адам и Ева не включват изискване за историческа първа двойка в праисторическа градина, макар че това виждане е в съгласие тези твърдения. В Хрониките на Нарния децата от нашия свят, които преминават в приказната реалност често са наричани от Аслан „синове адамови“ или „евини дъщери“, макар че изразът е очевидно метафоричен. Те не са буквално деца на Адам и Ева, а по-скоро принадлежат към расата на тази митична двойка. По подобен начин някой днес може да бъде наречен дете на Албион или да бъде свързан с добрия стар чичо Сам. Ние обаче не смятаме, че това трябва да се приема буквално. Това са метафорични изрази. По подобен начин използването на „Адам“ и „Ева“ в контекста на умереното реформирано учение за първородния грях не показва задължително вяра в една историческа двойка, от която е произлязла човешката раса (макар че и не изключва тази възможност).
Има ощеот Оливър Крисп
Някои възражения срещу умереното реформирано учение за първородния грях
С това приключва нашето обяснение на догматичните твърдения съставляващи умереното реформирано виждане за първородния грях. Сега сме в състояние да обърнем внимание на някои възражения срещу това учение.
Първото притеснение е свързано с това как споменатото учение се явява подобрение на традиционното реформирано учение, което включва първородната вина.
Има ощеот Оливър Крисп
Шестото ни твърдение е, че падналите хора са отговорни за действителните грехове и осъдени за тях при липса на изкупление. По-рано, разглеждайки второто догматично твърдение на умерената реформирана учение за греха, ние направихме разлика между първородния грях и действителните грехове. Първородния грях е условието, което сме наследили от своите предшественици, действителните грехове са тези, които ние извършваме като грешници. Т.е. намирайки се в състояние на първороден грях ние извършваме действителни грехове – тези прегрешения, които са наши собствени, а не просто моралното състояние, в което сме били родени. Когато един човек е морален агент и извърши действителен грях, този човек е морално укорим за този грях (при положение, че го е извършил свободно, без принуда, бил е с ума си и т.н.).
Има ощеот Оливър Крисп
След като сме направили това относително ясно можем да продължим с петото богословско твърдение на умереното реформирано виждане, според което това морално паднало състояние обичайно води до действителни грехове. Т.е., един човек роден с този дефект в нормални условия неизбежно ще извърши действителен грях в поне един случай при положение, че той живее достатъчно дълго, за да бъде в състояние да съгреши. (Уточнението нормално сочи към ограничени случаи, които са изключение от това правило, като малки деца починали преди да достигнат зрялост и силно увредени умствено хора.)
Има ощеот Оливър Крисп
Достигаме до нашето трето твърдение, че падналите хора не са виновни за това, че са родени в това морално порочно състояние. С това наум нека да се върнем към по-ранните ни примери на майката-наркоманка и предшественика роб. Ясно е, че детето на един пристрастен човек не е морално отговорно за това, че се е родило в такова състояние. По подобен начин детето на една двойка роби не е отговорно за това, че се е родило роб. В нито един от тези случаи детето не може да бъде държано отговорно за нещастното състояние, в което сe е родилo. Как биха могли? Вината предполага някакъв вид действие от страна на агента, на който то е приписвано и детето родено с първородния грях не може да е действало по начин, който предполага виновност.
Има ощеот Оливър Крисп
Това ни води към второто догматично твърдение, което казва, че първородния грях е наследствена поквара на природата, едно състояние, което всяко човешко същество притежава от началото на своето съществуване. Както е известно реформираните християни имат доста мрачно мнение за падналите хора. T от популярния акроним TULIP обобщаващ петте точки на калвинизма произлизащ от мненията на Синода в Дорт обозначава „пълната поквара“. Идеята не е, че падналите човешки същества са толкова паднали колкото е възможно да бъдат, а по-скоро, че те са в плен на греха, който засяга всяка област от човешкия живот. Можем да изразим това по следния начин: реформираното богословие традиционно учи, че падналите човешки същества са морално покварени и че самият първороден грях е една морална поквара, с която сме родени и чийто резултати ни засягат цялостно. Съществува и едно разделение между първородния грях (морално поквареното състояние, в което сме родени) и действителния грях. Действителния грях се отнася до греховете, които ние извършваме като морални агенти. Аз греша понеже съм грешник, роден с първородния грях. Но греховете, които аз върша като грешник са действителни грехове, за които нося морална отговорност.
Има ощеот Оливър Крисп
На следващите страници аз ще представя това, което считам за умерено реформирано учение за първородния грях. То съдържа следните богословски твърдения:
1. Всички хора, с изключение на Христос, притежават първородния грях.
2. Първородния грях е наследствена поквара на природата, едно състояние, в което всеки паднал човек се намира още от първия миг на своето съществуване.
3. Падналите хора не са отговорни за това, че са родени в това морално порочно състояние.
4. Падналите хора също така не са виновни за първия, или първородния, грях. Това означава, че те не носят първородната вина (т.е. вината за греха на някаква предполагаема първа човешка двойка или човешка общност не е положена върху тях заедно с първородния грях).
5. Това морално порочно състояние в обичайния случай неизбежно води до действителни грехове. Т.е. един човек роден с подобен дефект в нормалния случай неизбежно извършва действителни грехове в поне един случай при положение, че живее достатъчно дълго, за да бъде в състояние да извърши подобни грехове. (Условието нормално говори за частни случаи, които са изключение от правилото, като например малки деца, които са починали преди да достигнат определена възраст както и сериозно увредени умствено хора.)
6. Падналите човешки същества са отговорни за собствените си грехове и биха били осъдени заради тях ако не съществуваше изкупление.
7. Наличието на първороден грях води до смърт и отделяне от Бога дори и без извършване на действителни грехове.
Има още
от Тод Билингс
Някои хора посещават гора или плаж, за да могат да дишат дълбоко. На тези места те преживяват телесно реакция обратна на „бий се или бягай“ – забавяне на дишането, отпускане на мускулите, парасимпатетична нервна система, която помага на тялото и на ума да се успокоят. Аз обичам гората – плажът не чак толкова, особено ако е претъпкан. Но по някакъв начин за мен едно хубаво гробище прави чудеса по отношение на изтормозените ми ум и тяло.
Разбира се, изразът „хубаво гробище“ може да звучи като глупост. Но гробища с дървета и надгробни плочи издигащи се високо над земята, на които са изписани прости посвещения на майки, синове, бащи и дъщери – тези са ми любимите. Те сякаш поставят лекарските прогнози и ежедневната болки умора в някаква перспектива.
Има още
Rado's blog 