от Радостин Марчев
Както съм писал преди въпросът за спасението като „обожение” – както е известен терминът в правослвното богословие – съвсем не е толкова непреодолимо разделящ изтока и запада както понякога се смята. Обожението има своя доста дълга и богата история в западната църква – при това не само в католическата, а и в протестантската.
Има още
от Радостин Марчев
В началото на тази година на българският пазар незабележимо се появи една малка книжка наречена „Речник на двустранните богословски диалози между Евангелската църква в Германия и Православната църква (1959-2013)“. Както показва заглавието това е обобщение на богословски диалози продължаващи вече 6 десетилетия. Терминологията може да бъде донякъде объркваща за българския читател, който трябва да се има предвид, че под „евангелска“ се има предвид „лутеранска“. Участниците от православна страна са Вселенската патриаршия, Руската, Румънската и Българската църкви като диалозите с всяка от тях са водени самостоятелно и паралелно. Темите са представени под формата на речник на различни теми съставени от части от различни доклади. Самите двустранни определения не са дадени в тяхната цялост, което донякъде затруднява нюансираната оценка и по-сериозен богословски анализ. Въпреки това книгата съдържа интересни неща. Ето няколко примера.
Има ощеот Туомо Маннермаа
Участие в любовта
Идеята за участие и/или теосис е фундаментална за разбирането на различните loci в богословието на Лутер. Една от тези loci, която може да бъде разбрана по-цялостно на основата на участието, е Лутеровото богословие за любовта. Концепцията на Лутер за любовта, във връзка с идеята за участие, е една важна фокусна точка във Финландското изследване на Лутер. Тук аз разглеждам идеята за любовта единствено във връзка с участието.
Разбирането на Лутер за връзката между участието и любовта може да бъде удачно анализирана на основата на един текст, който представя един парадигматичен модел на разбирането на реформатора за участието (теосиса) и любовта. Има още
от проф. Туомо Маннермаа
Концепциата на Лутер за участие и/или обожение
Теосиса се основава причинно на Божията божественост. Според Лутер божествеността на триединния Бог се състои в това, че „Той дава.” И това, което Той дава в крайна сметка е Самият Себе Си. Същността на Бога тогава е идентична с основните божествени качества, в които Той дава Себе Си, наречени Божии „имена”: Слово, правда, истина, мъдрост, любов, доброта, вечен живот и т.н. Теосиса на вярващия се осъществява когато Бог му дава Божиите същности качества т.е. това, което Бог дава от Себе Си на хората не е нещо отделно от Самия Бог[1].
Преди Бог да даде Себе Си на един човек в Своето Слово (което е Самият Бог) Той извършва Своето „унищожително действие” – Той прави човека „празен” и „нищо.” Това reductio in nihilum, разбира се, не означава цялостното унищожение на личността. То се отнася единствено до унищожението на постоянните опити на човека да направи себе си бог и да оправдае себе си. Има още
Погрешни концепции за обежението и важни разграничения
Калвин не използва най-смелият език на църковните отци верятно, за да предотврати погрешното разбиране, а не понеже поставя под въпрос неговата легитимност. Калвин е бил наясно с езическите и еретическите идеи за обожението, които използват подобен език с много различна цел. Например Калвин е знаел за древната езическа практика да се издигат забележителни герои, царе и откриватели до статуса на богове. Той споменава за тази практика като „измислено обожение” (apotheosis inventorum)[1] и „лъжливо обожение” (falsa apotheosis)[2]. Той проследява появата на политеизма и идолооколонството до тази пактика и я смята за една от най-лошите форми на бунт срещу истинския Бог. Има още
Спорове с полу-папистите и Осиандър
Обожението като такова никога не е било основна тема в споровете на Калвин с неговите опоненти. Все пак езикът и образността на обожението са значими в споровете относно свързани въпроси. Заслужава си да видим колко дълбоко е залегнало това в умът на Калвин чрез начина, по който той представя своят отговор на „полупапистите” и Андреас Осиандър. В тези спорове ние намираме и допълнително важно свидетелство за тезата на тази статия. Някои „полупаписти” учели една доктрина за оправданието, която, казва Калвин, поставя Христос извън вярващия. В отговор Калвин подчертава, че спасителните облаги, кото вярващият получава са резултат от единението между Христос и вярващият. Калвин подчертава природата и степента на това единение – то е единение със Самият Христос, което постоянно нараства докато Той и вярващият станат едно цяло. „Защото ние очакваме спасение от Него, не понеже Той ни се явява отдалеч, а понеже ни прави, присадени към Неговото тяло, да станем участници не само на всички Негови облаги, но и на Самият Себе Си….Христос ти е бил даден до такава степен с всичките Си облаги, че всичко Негово е станало твое, ти си станал част от Него, наистина едно с Него…Той не само се прилепва към нас чрез една невидима връзка на общение, но с едно прекрасно общение ден след ден, Той все повече става едно тяло с нас докато стане напълно едно цяло с нас[1].” Има още
Единство с нашият посредник
За да бъде спасено човечеството от неговото паднало положение то се нуждаело от Христовото застъпничество и посредничество. За да бъде истински посредник между Бога и човека Христос трябвало да е истински човек. За да получи облаги от Христос вярващият трябва да бъде съединен с Него. Поради голямата разлика между нашата нечистота и Божията святост във въплъщението Сина става Емануил „по такъв начин, че Неговата Божествена и нашата човешка природа могат да се свържат. Иначе близостта не би била достатъчно голяма нито приликата достатъчна здрава, за да можем да се надяваме, че Бог ще обитава с нас[1].” Но човешката греховност не е единствената причина, поради която ние се нуждаем от посредник. „Дори ако човека беше останал без всякакво петно неговото положение би било твърде ниско, за да може той да достигне Бога без посредник[2].” Има още
НАЙ-ГОЛЯМОТО ВЪЗМОЖНО БЛАГОСЛОВЕНИЕ: КАЛВИН И ОБОЖЕНИЕТО
от Карл Мосер
St Mary’s College, University of St Andrews, St Andrews KY16 9JU, Scotland, UK
от Кърт Е. Маркарт
(асоцииран професор по систематично богословие в Богословската семинария „Конкордия”)
III
Защо цялата тази дименсия от лутерови идеи е липсвала или е била пренебрегвана в т.нар. лутеров ренесанс? Манермаа и неговият кръг отговарят, че определени философски предпоставки са държали настрана това, което е можело да бъде видяно като силен онтологичен реализъм от страна на Лутер[1]. Казвайки онтология финландците нямат за цел да подчертават някаква конкретна философия, а просто важността на съществуването, на това, което е. Те посочват, че неокантиантският германски идеалист Херман Лотц (1817-1991) е твърдял, че нещата сами по себе си, дори ако съществуват, са непознаваеми. Вместо „статичната” субстанция има „динамични” връзки, т.е. един постоянно кипящ процес на взаимодействащи си „ефекти” (Wirkungen). Такива ефекти могат да бъдат схванати и разбрани единствено във формите предлагани от собствената ни природа. Религиозните ефекти или влияния, според Лотц, спадат не към реалността на природата, а към областта на „личното” т.е. етичното и естетичното. Има още
от Кърт Е. Маркарт
(асоцииран професор по систематично богословие в Богословската семинария „Конкордия”)
II
Следват няколко примера за начина, по който Манермаа използва Лутер, цитирайки там където е възможно събраните съчинения на Лутер[1]. За по-голяма яснота оставяме подобните на тезиси заглавия на Манермаа.
I. Учението за оправданието и христологията
А. Основта на оправдаващата вяра в христологията на древната църква
1. Христос като „най-голямият грешник” (maximus peccator)
„И всички пророци видели това, че Христос ще стане най-големият крадец, прелюбодеец, разбойник, осквернител, богохулник и т.н., който някога е имало на света. Сега Той не действа от Свое Собствено име. Сега Той не е Божият Син роден от девица. Той е един грешник, Който има и понася греха на Павел, предишният богохулник, гонител и пакостник; на Петър, Който отрекъл Христос; на Давид, който бил прелюбодеец и убиец, и който дал повод на езичниците да хулят Божието име (Римл. 2:24). Накратко, Той имал и понесъл греховете на всички човеци на Своето тяло – не в смисъл, че ги е извършил, но в смисъл, че взел тези грехове извършени от нас на Собственото Си тяло, за да направи умилостивение за тях чрез Собствената Си кръв[2].”
„Но напълно абсурдно и обидно е да наричаме Божият Син грешник и проклятие!” Ако желаете да отречете, че Той е грешник и проклятие, тогава отречете също, че Той е страдал, бил е разпънат и е умрял. Понеже не е по-малко абсурдно да кажем, както нашата Изповед изповядва, че нашият Господ е бил разпънат и е понесъл мъченията на греха и смъртта, което означава да кажем, че Той е бил грешник или проклятие. Но ако не е абсурдно да изповядаме и да вряваме, че Христо е бил разпънат между разбойници тогава не е абсурдно да кажем също, че Той е бил проклятие и грешник над грешниците …Исая 53:6 говори същото за Христос. Той казва: „Господ положи на Него беззаконията на всички ни.” Тези думи не трябва да бъдат разводнявани[3].” Има още
ЛУТЕР И ОБОЖЕНИЕТО
от Кърт Е. Маркарт
(асоцииран професор по систематично богословие в Богословската семинария „Конкордия”)
Привикнали от десетилетия на повърхностно бърборене днес малцина хранят големи надежди за „диалозите” на бюрократичния екуменизъм. Все пак от време на време се случват истински значими събития. Едва ли има по-забележителен пример за това от диалога между лутерани и православни проведен между Евангелската лутеранска църква на Финландия и Руската православна църква от 1970 до 1986 – и това независимо от, или вероятно точно поради, скромните цели на тези разговори[1]. Най-значимото развитие – често определяно като „пробив” – се случва в Киев през 1977. Разговарящите октриват, „с взаимно удивление,” своята до голяма степен обща основа в тринитарните и христологичните тайнства, в историята на спасението и в своята сакраментална и есхатологична ориентация. Центъра в Киев бил паралелът между оправданието и обожението “основан на реалното присъствие на Христос в Божието слово, в тайнствата и в поклонението[2].”
Основният говорител от лутеранска страна бил професорът от Хелзинксият университет Туомо Манерамаа, който нарекъл своята лекция „Спасението, тълкувано като оправдание и обожение.” Той развил по-нататък своето есе в „In lpsa Fide Chrkhss Adest,“ публикувана на немски през 1989 заедно с три други свързани есета на Манермаа[3]. Латинската фраза преведена като „в самата вяра Христос присъства” е директен цитат от коменатарът на Лутер към Галатяните 2:16, която това есе ще разгледа подробно. Има още
Rado's blog 