ЗНАЧЕНИЕТО НА ИСУС
от Н Т Райт
Книгата представлява диалог с либералният богослов Маркъс Борг (участник в Jesus seminar). Всеки от двамата автори представя своето виждане по едни и същи ключиви за християнството теми. Тук давам единствено частта написана от проф. Райт.
1. Как познаваме Исус: история и вяра
2. Мисията и посланието на Исус
6. Променящата реалност на телесното възкресение
8. Ист.ината на благовестието и християнския живот
– Политика
ИСТИНАТА НА БЛАГОВЕСТИЕТО И ХРИСТИЯНСКИЯТ ЖИВОТ – 4
от Н Т Райт
Четвъртият елемент от картината може да бъде обобщен с думата изцеление. Изцелението включва голяма част от публичното служение на Исус и макар да съзнавам, че в моите собствени книги за Исус аз не съм разгледал въпроса в пълнота той остава от централно значение. Под изцеление аз имам в предвид широк спектър от феномени. Физическото изцеление със сигурност има място тук; но също така психологическо изцеление, вътрешно изцеление, изцеление от спомени и др. Подобни, както и изцеление на общества и институции. През последните две десетилетия се развива една растяща индустрия от книги на подобни теми и лично аз съм имал голяма полза от хората, които имат умения в тази област. Аз не мога да се съмнявам, че Богът, на Когото се покланям изцелява хората физически: имам приятели и поне един близък роднина, които дължат живота си на изцеления дошли като директен отговор на молитвите на голям брой хора след като медицината е вдигнала ръце. Аз също така не мога да се съмнявам, че Бог изцелява хора емоционално, занимавайки се с наранени спомени, скрита омраза, психологически белези. Тези неща е трудно да се демонстрират и лесно да се отхвърлят; но те са истински, дълготрайни и даващи живот на тези, които са ги преживели. Има още
ИСТИНАТА НА БЛАГОВЕСТИЕТО И ХРИСТИЯНСКИЯТ ЖИВОТ – 3
от Н Т Райт
От времето на Просвещението западното християнство редовно се е сблъсквало със собствената си приватизация. Следвайки след-реформаторските европейски войни, в които религиозната обвързаност е играла значима роля просвещението предлага един мирен път, макар и на определена цена: направете религията въпрос на лично мнение и ние ще решим световните проблеми независимо от Бога. Фактът, че един от най-великите паметници на френската революция е убил толкова много хора, за да направи това ясно би трябвало да накара човек да се поколебае преди да приеме просвещенската реторика за чиста монета. Човек трябва също така да отбележи, че следпросвещенска Европа и Америка са били въвлечени в не по-малко войни отколкото по-рано, дори без официални религиозни причини (всъщност доста често и двете страни са изповядвали една и съща религия). Това, разбира се, показва, че религията през цялото време е била просто едно извинение, просто още един повърхностен шум поставян пред споровете свързани със съвсем други неща; и изглежда съвсем вероятно просвещенската реторика за опасността от религиозни войни всъщност да е просто едно извинение, една официална причина да се заточи религията „на тавана,” там където не може да причини вреда, оставяйки силните, политиците, империалистите и индустриалците да моделират света както на тях им харесва. Но реториката настоява на своето и е изпозлвана от представиели на дясното крило във Великобритания всеки път когато религиозен представител се изказва по политически въпрос и от левичари в САЩ всеки път когато фундаменталисти говорят за семейните ценности. Дръж своята религия в областта на личната си духовност, казват те, а ние ще продължим да осветяваме света с други светила. Има още
ИСТИНАТА НА БЛАГОВЕСТИЕТО И ХРИСТИЯНСКИЯТ ЖИВОТ – 2
от Н. Т. Райт
Ако духовнмостта е същностна част от едно християнство фокусирано върху Исус, богословието не остава по-назад. Всъщност за много традиции духовносатта и богословието са двата основни фокуса на християнската опитност поддържащи се и подсилващи се един друг.
Още от първите си десетилетия християнството показало забележителна склонност да мисли и да изразява творчески своите вярвания, представяйки ги по начин, който е в хармния с неговата духовност, но никога не е просто интелектуализация на някаква опитност. Християнското богословие още от самото начало било ориентирано едновременно към поклонение и мисия: истинският Бог трябвало да получи истинско поклонение (да се избегне идолопоклонството и съпътстващата го дехуманизация и новините за това, което този Бог току що е извършил трябвало да бъдат предадени акуратно и точно на целия свят.) Павловото най-ревностно и вероятно най-ранно писмо настоява на „иситната на благовестието.”
Самата дума предизвиква тръпки по постмодерните гърбове. „Хайде де,” иска ни се да кажем на Павел, „ти имаш в предвид истината такава каквато ти я виждаш. Други хора я виждат по различен начин. Има толкова „истини” колкото и набюдатели. Всичкото това настояване на „истината” всъщност е проява на собствената ти несигурност и осъществяване на собствените ти игри за власт.” Този аргумент, разбира се, е като цяло себе-унищожаващ се. Ако всички твърдения за истина са подозрителни такова е и твърдението, че всички истини са подозрителни. С какво право постмодерното твърдение трябва да стои здраво, гледайки как останалия свят се върти в кръг? Нашата дискусия за християнското богословие, библията, за Исус и за самото познание са хванати в центъра на това въртеливо и твърде емоционално бойно поле. Има още
БЪДЕЩЕТО НА ИСУС
oт Н. Т. Райт
Моята книга Jesus and the victory of God предизвика нетърпеливи въпроси от консервативни християнски приятели. Дали аз, питат те, вярвам във „второто идване?” Преди всичко аз твърдя, че „човешкият син идещ с облаците” означава прославяне, не завръщане. Това е апокалиптична метафора показваща прославянето на Божиите хора след тяхното страдание.
Мога да отговоря на този върпос единствено в светлината на един по-голям: какво вярвам за плановете на Бога-Създател за творението като цяло? Има още
БОЖЕСТВЕНОСТТА НА ХРИСТОС
от Н. Т. Райт
Когато хората питат „Бог ли е Исус?” те обикновено мислят, че знаят какво означава думата Бог и питат дали можем да напаснем Исус в това тяхно разбиране. Смятам това за твърде подвеждащо.
В продължение на 7 години аз бях свещеник в колежа Уорчестър, Оксфорд. Всяка година се срещах с първокурсниците за по няколко минути, за да ги поздравя за добре дошли и да се запознаем. Повечето се раздваха да ме видят, но мнозина отбелязваха, често с малко неудобство: „Няма да ме виждате често; знаете ли, аз не вярвам в бога.” Придобих навика да отговарям: „О, това е интересно. В кой бог не вярвате?” Това ги изненадваше; повечето от тях смятаха, че думата Бог има едно единствено значение. Така че те със затруднение скалъпваха няколко изречения за бога, в когото не вярват: едно същество, което живее в небето, гледа с неодобрение надолу към света, от време на време се намесва, за да извърши по някое чудо, изпраща лошите хора в ада докато награждава добрите с небето. Отново, аз обичайно отговарях на подобно „богословие”: „Е, не съм изненандан, че не вярвате в този бог. И аз не вярвам в него.” Тук първокурсниците започваха да гледат учудено. След това нещо им просветваше; понякога се шепнеше под сурдинка, че половината от свещениците в Оксфорд са атеисти. „Не,” казвах аз, „аз вярвам в Бога, когото виждам открит в Исус от Назарет.” Има още
НАЙ ОПАСНОТО БЕБЕ
от Н.Т. Райт
Евангелското послание за бебето в ясла стои срещу дори най-добрите езически империи, приканвайки ни да размишляваме върху радикалното и пълно предефиниране на истината, мира, силата и славата.
По времето когато Исус се родил Август вече управлявал в продължение на четвърт век. Цар на царете той царувал от Гибралтар до Ерусалим и от Британия до Черно море. Той направил това, което никой не бил правил в продължение на 200 години: донесъл мир на огромната Римска империя. Но това бил мир, който имал цена – цена, която трябвало да се плаща в брой от поданиците на тази империя.
Август “носел мир дотогава докато това съвпадало с интересите на империята и с мита за личната му слава,” пише Арналдо Момиглиано. Накратко: цялата амбициозна структура на човешката империя била едно царство на абсолютна власт, носещо слава на човека на върха и мир на онези, върху които почивало неговото благоволение.
Да, казва евангелието на Лука (2:1), и гледайте какво се случва сега. Този човек, този цар, този абсолютен монарх, вдига малкия си пръст в Рим и на 1500 мили разстояние, в една неизвестна провинция, една млада двойка предприема опасно пътуване, в резултат на което се ражда едно дете в един малък град и това се оказва споменато в едно древно еврейско пророчество за идването на Месията. И при това раждане ангелите пеят за слава и мир.
Кое е реалността и кое е пародията?
Тук ние трябва да направим пауза, понеже пасажът от Михей 5, който Лука цели да ни напомни, е толкова добре познат и толкова малко споменаван: “Но ти Витлеем Ефратов, макар да си малък сред юдовите началства – от теб ще произлезе Един, Който ще управлява Израел” (Михей 5:2).
Този пасаж е прекъсван 1 или 2 стиха по-рано когато се чете публично. Ст. 4 представя един проект, който би трябвало да смути Август: “И той (идващият цар) ще стои и ще пасе стадото си чрез силата Господна (на Яхве), Чрез великото име на Господа (Яхве) своя Бог; И те ще се настанят; Защото сега той ще бъде велик до краищата на земята.” Но следващият стих продължава: “И той ще бъде човек на мир.”
Как ще бъде установен този мир? Идващият цар роден във Витлеем Юдейски ще освободи своите люде от ръката на чуждите императори. В дните на Михей това била Асирия; но читателите на Лука биха прехвърлили значението върху Рим и Лука се надява следващите поколения да бъдат също толкова способни да адаптират това за собствените си обстоятелства.
Ирод бил обезпокоен от това, което му казали мъдреците. Ако някой беше казал на Август какво ангелите са казали на овчарите той също би се обезпокоил.
Изведнъж сцената на Лука престава да бъде романтична пасторална идилия със селски овчари отдаващи почит на невръстния цар. Тя става едно ясно твърдение за две царства определени да се сблъскат, царства, които предлагат радикално различни дефиниции на това какво представляват мира и силата и славата.
Ето го стария цар на Рим, който навършва 60 в годината, в която Исус се ражда: вероятност той представлява най-доброто, което езическите империи могат да направят. Най-малкото той знаел, че мирът и стабилността са нещо добро; за съжаление той трябвало да убие много хора, за да ги донесе и да убие още много, за да ги запази. За съжаление също неговият истински интерес бил собствената му слава. Още преди смъртта му мнозина от поданиците му започнали да го смятат за бог.
Тук за разлика от него е малкият Цар във Витлеем, роден с цена определена за главата си. Той представлява опасната алтернатива, възможността за една различна империя, една различна сила, различна слава, различен мир. Двамата стоят един срещу друг.
Империята на Август прилича на добре затворена стая през нощта: лампите са подредени красиво, те осветяват хубави тапети, но те не могат да победят светлината навън. Царството на Исус е подобно на утринната звезда, показваща, че е време да загасим лампите, да дръпнем завесите и да приветстваме новият ден, който настъпва. Слава на Бога във висините и на земята мир между човеците, в които е Неговото благоволение!
Вие виждате двете империи застанали една срещу друга в края на евангелието на Йоан когато Пилат задава на Исус два въпроса: Не знаеш ли, че аз имам силата да те убия? и Какво е истина? Това е езикът на царството, на силата и славата, които светът познава.
Забележете, че двата въпроса се допълват един друг. За да може да каже: “Подкрепи царството ми или ще те убия,” езическата империя има нужда да каже, че няма такова нещо като истина. И ако някой не само казва, но и живее истината езическата империя няма друга алтернатива освен да го убие.
Исус отговаря като тихо припомня на Пилат, че цялата сила идва отгоре и като приема задачата да бъде истината – да живее наистина Божията любов за спасението на света.
Посланието на Лука за бебето в яслата застава срещу дори най-добрата езическа империя, приканвайки ни да мислим за радикалното и пълно предефиниране на истината, мира и преди всичко на царството, силата и славата.
Исус е дошъл като Исус от Витлеем, царят на мира; и Ерусалим отказва Неговият път на мира, избирайки вместо това пътят на меча, който, както Исус казва на Петър, може да има само един резултат. Исус като възрастен живее посланието, което ангелите са пели при раждането Му; но, когато идва при своите, своите Му не Го приемат.
Отново, излиза заповед от цезаря, която има забележителен ефект на 1500 мили разстояние; царят бунтовник да бъде разпънат. Ако пуснеш този човек, казват първосвещениците на Пилат, не си приятел на цезаря.
Това тогава е начинът, по който се сбъдва древното пророчество, когато славата на Господа ще се открие и всяка плът ще я види: един млад евреин, яздещ към планината на маслините в сълзи, изгонващ търговците от храма и умиращ по заповед на царството на цезаря.
И още веднъж Лука иска ние да разберем, ангелите пеят, че Бог е прославен и че мирът все пак е бил постигнат. Това е крайното предефинирaне на царството, силата и славата. Планът на цезаря за собствената му слава е преобърнат от Бога в установяване на истинското царство.
Ако Исус е истинският цар на целия свят, чието царство предефинира силата и славата, така че сега те могат да бъдат видени в една ясла, на кръста и в градината тогава да се молим: “Да дойде Твоето царство” от Господната молитва означава да искаме това царство, тази сила и тази слава да бъдат видени от целия свят.
Не е достатъчно – макар че това е ключово за начало – да преклоним собствените си животи на Божието алтернативно видение за царството; ние трябва да се молим и да работим това видението да стане реалност, като конфронтираме владетелите на този свят с твърденията на техния законен Цар.
Ние не можем да се молим с Господната молитва и да се съгласяваме със силата и славата на царството на цезаря. Ако църквата не е готова да замени царствата на света с Божието царство единственото честно нещо би било тя да се откаже да се моли с Господната молитва.
ЗАГАДКАТА НА ВЯРАТА
от Н. Т. Райт
Смъртта на Исус е централна за целия Нов Завет и за повечето версии на християнството от неговото до нашето време. Това неизбежно прави темата едновременно по-трудна и по-важна, по-противоречива и по-вълнуваща.
Пристъпвам към въпроса с 4 встъпителни забележки: две за контекста, в който трябва да разглеждаме Исус и две за действието на устната традиция. Има още
МИСИЯТА И ПОСЛАНИЕТО НА ИСУС
от проф. Н. Т. Райт
Ако искаме да говорим смислено за Исус няма съмнение откъде трябва да започнем. Ние трябва да го изучаваме в еврейския свят на Палестина през 1 век.
Исус, евреинът от Палестина
Исус е бил един евреин от Палестина през 1 век. Каквото и да е направил и казал то трябва да има смисъл, дори ако този смисъл е объркващ, в този контекст. Каквото и друго да свързваме с него не можем да пропуснем това. Оттук веднага следват някои конкретни неща[1]: Исус принадлежи на един свят където (както ние казваме) богословието и политиката вървели ръка за ръка. Имайки в предвид конкретното богословие и конкретната политика това едва ли е изненадващо.
Богословието е било еврейският монотеизъм, чиято форма през 1 век била формирана от преследванията през вековете след вавилонското робство. Еврейският монотеизъм от 1 век не бил една абстрактна теория за това, че има бог. Евреите вярвали, че техния бог, ЯХВЕ е единственият бог и че всички останали (включително и „единственият бог” на стоиците и на другите пантеисти) са идоли, или конкретни творения направени с човешки ръце или абстрактни творения на човешкия ум. Исус споделял вярването, че богът на евреите е единственият истински бог.
Монотеизмът вървял ръка за ръка с „избирането”. Евреите вярвали, че са избрания народ на този единствен бог. Следователно това, което ставало с Израел имало универсално значение. Много евреи по времето на Исус смятали (например), че когато ЯХВЕ най-накрая подейства, за да ги прослави това ще стане чрез съд/милост към останалия свят. Исус споделял вярата, че Израел е избран, специален народ на ЯХВЕ, чрез който света да научи за своя създател.
Ако има само един бог и вие сте неговия избран народ, но в момента сте потискани трябва да вярвате, че настоящото състояние на нещата е временно. Така монотезмът и избирането родили (това, което аз наричам) есхатология: вярата, че историята отива нанякъде, че ще се случи нещо, чрез което всичко ще бъде сложено в ред. Еврейската есхатология от 1 век твърдяла, че единственият бог скоро ще подейства в историята, за да издигне своите хора и да установи веднъж завинаги справедливост и мир. Исус споделял това вярване. Има още
КАК ПОЗНАВАМЕ ИСУС: ВЯРА И ИСТОРИЯ
Ние знаем за Исус по два начина: от историята и вярата. Хората редовно се опитват да елиминират едното на основата на другото отхвърляйки комбинацията като компромис. Това разделение принадлежи на западния свят от последните три века. То върви заедно с едно разделяне на религията и политиката, с отпращането на „Бога” в едно отдалечено деистко „небе” (оставяйки хората да правят със света каквото им харесва) и с дефинирането на религията като „това, което хората правят когато са сами.” Това и други подобни феномени на т. нар. просвещение са създали един климат, в който историята е била използвана като оръжие срещу вярата и вярата като бягство от историята. Има още
Rado's blog 