ПАТРИСТИЧНИ ОБОБЩЕНИЯ
от Радостин Марчев
От съвсем краткия преглед на патристичните свидетелства можем да направим няколко извода.
Първо, теорията за наказателното заместническо изкупление може да бъде открита в патристичната традиция. Тя не е нито нова, нито отхвърлена от християнската древност и няма основания да се смята, че не може да бъде полезна в разглеждането на въпроса за изкуплението. Аз напълно съзнавам, че това е спорно твърдение, което в никакъв случай не е универсално приемано. Както казах, аз не съм патристичен учен и приведеният набор от цитати в никакъв случай не е адекватно разгледан в контекста на мисловните категории на всеки отделен автор. В това отношение аз оставам отворен за корекции и несъгласие. Въпреки това, преценката, която мога да направя въз основа на настоящите ми познания, ме кара да смятам, че наказателното заместническо изкупление може в някаква степен да бъде проследено в християнската традиция.
Второ, юридическият език е широко използван както в Библията, така и в патристичната литература. Древните християни очевидно не са имали проблем с него. Разбира се, напълно възможно е да се спори какъв е смисълът, в който те го използват и дали крайният „модел“, към който те сочат все още е толкова „юридически“. Това са важни въпроси, които могат и трябва да продължат да бъдат обсъждани. Приемайки това обаче, възраженията срещу самия юридически език и начин на изразяване в някои съвременни кръгове ми се струват напълно неоправдани – както и предложението да „превключим“ на други изразни категории – напр. да престанем да говорим за греха като за вина и да започнем да говорим за него като за болест. Последното без съмнение е адекватен и библейски обоснован начин на изразяване – виж напр. 1 Петър 2:24–25, където апостолът цитира Исая 53, интерпретирайки го преобразно. Но аз не виждам смисъл в това да приемаме един библейски начин на изразяване за окончателен и определящ като в същото време отхвърляме друг, който при това е доста по-често използван. В края на краищата библейските (и патристичните) автори очевидно са виждали и двата вида образност като удачни да предадат нещо важно на своите читатели. Моето предложение е да вземем предвид и двата.
Трето, също както юридическата образност не следва да бъде отхвърлена, така също тя не следва да бъде и универсализирана – и като език, и като „механизъм“. Нито Новият Завет нито патристиката виждат единствено юридически аспекти в спасението/изкуплението. Всъщност едно стриктно юридическо виждане ни изправя пред някои от най-трудните въпроси, свързани с теорията за наказателното заместническо изкупление. Два от тях са: Как e възможно грехът (или неговите последици) да бъдат трансферирани от виновния човек върху Христос? Характерът на Бога не може да изисква просто „умилостивяване“ с кръв, без значение кой умира и дали той е виновен или невинен. И Ако Христос „заплаща“ за нашата вина, как можем след това все още удачно да говорим за прошка? При подобно виждане Бог не прощава – Той винаги изисква „заплащане“, пълно наказание и не показва милост. С това аз не искам да кажа, че подобни въпроси не могат да бъдат отговорени, но твърдя, че техните отговори са изключително трудни за една изцяло юридическа схема на спасението/изкуплението.
Четвърто, дори да приемем, че патристичните автори използват елементи от теорията за заместнчиеското изкупление, това все още не означава нито че това е единствената рамка, в която те виждат спасението, нито дори, че това е основната рамка. Един цялостен преглед на тяхното творчество би показал, че там се откриват виждания като Christos Victor, рекапитулация, откуп, теосис, морален пример и т.н. С други думи, най-многото, което можем да кажем по отношение на теорията за наказателното заметническо изкупление е, че тя е използвана паралелно и съвместно с други теории[1].
Последно, патристичните автори не винаги са напълно съгласи едини с други по всички въпроси, свързани с изкуплението. Да се опитваме да ги представим по този начин означава да изпаднем в патролатрия (поклонение пред отците). Това не означава, че няма обща основа, която те всички споделят – напротив, такава безспорно има. Но в рамките на тази обща схема отделните автори демонстрират различия по отделни въпроси, изразяват се по различен начин и стигат до повече или по-малко различни изводи по дадени проблеми. Както цялостното разминаване, така и пълното единодушие на отците е мит, който няма полза да бъде поддържан.
[1] За някои удачни бележки в тази връзка виж напр. Tibdal, Derek. The Atonement Debate: Papers from the London Symposium on the Theology of Atonement. Zondervan, 2008.
Rado's blog 