Петдесет години от делото „Роу срещу Уейд“


от Радостин Марчев

През този месец се навършват точно петдесет години от емблематичния за САЩ процес „Роу срещу Уейд“. На 22 януари 1973 г. със седем срещу два гласа Върховният съд легализира абортите на национално ниво. На практика спорът се върти около въпроса дали (и от кой момент) нероденото дете може да се счита за личност и по този начин да попадне под конституционна защита. Като отричат, че нероденото дете е личност, съдиите приемат, че жената има право на лична свобода да се разпореждат със своето тяло (както е изтълкуван съответен текст в Четиринадесетата поправка), включително и на аборт, за да предотврати всякакви умствени или физически травми, които може да претърпи вследствие на бременността. В същото време те постановяват, че правото на аборт не е абсолютно и следва да бъде балансирано с обществения интерес от опазване здравето на жените и пренаталния живот. През юни 2022 г. решението е преобърнато. Според юристи и двете решения са спорни.

Има още

Рождество и вярващото въображение


от Радостин Марчев

В своята забележителна трилогия канадският философ и богослов Джеймс К. А. Смит въвежда интересното понятие „културни литургии“[1]. Една от темите, които той свързва с този на пръв поглед вътрешно противоречив израз, е квазирелигиозната функция, която започват да придобиват моловете в съвременното общество. Те превръщат консуматорската култура в религиозно послание – в едно своеобразно „благовестие“, което се поднася чрез търговски практики, извършвани почти като литургични ритуали. Идеята е особено актуална в навечерието на Рождество, когато съвсем буквално сме засипвани с реклами на продукти, всяка от които обещава да направи живота ни по-лек, щастлив и пълноценен.

Това съвсем лесно може да тласне празника в нежелана посока, ограбвайки го от неговото християнско послание и съдържание. Начинът, по който това се случва, казва Смит, е чрез пленяване на нашето въображение и разпалване на любовта ни към неща, които не са задължително лоши сами по себе си, но когато се превърнат в идоли, стават дехуманизиращи и разрушителни.

Има още

Как ни спасява въплъщението?


от Радостин Марчев

Историческото християнство неизменно е отстоявало вярата във въплъщението на Бога като един от крайъгълните камъни на своето учение. Най-просто то казва, че в определен момент във времето второто лице на Троицата, Исус  Христс, е станал човек. Той е направил това, както се е родил от Светия Дух и дева Мария, вземайки от Своята майка човешка природа и обединявайки я със Своята предвечна божествена природа в една единствена личнсот (ипостас). За хората, които го чуват за първи път това може да звучи доста объркващо. Всъщност то е такова дори за тези, които са размишлявали върху него с години. Църквата е прекарала почти 10 века в непрестанни спорове докато успее да формулира най-основните контури на своята вяра – контури, които едва драскат по повърхността на нещо, което човешкия ум просто не може да схване напълно. Въпреки всичко този огромен богословски и философски труд е бил необходим понеже той отговаря на някои от най-важните верови въпроси, без които християнството просто не би могло да съществува – Кой е Христос? Защо е станал човек? и Как ни спасява Той?

Има още

За „този” и „онзи” вид духовност


от Радостин Марчев

Докато последните дни преди Рождество забързано „минават през мен”, както пееше дуетът „Каризма”, времето се усеща по един особен „сладко-горчив” начин. Сладко е, разбира се, поради настъпващия празник, а горчиво понеже една част от християните и тази година виждат устояването във вярата под формата на неговото отричане (понеже Христос не се е родил точно на тази дата и ако Бог е искал да празнуваме Той със сигурност би ни дал точния ден), в преборване на мартениците и дядо Коледа и в многословно обяснение на опасността от великденските шоколадови зайчета.

Има още

Magnificat в рождествен контекст


Проповед за трети адвент

Баптистка църква, Аксаково

11.12.2022

от Радостин Марчев

Тази сутрин ще прочета един текст, който е много близък до Рождество, но който рядко се свързва с този празник. Богословите са му дали специално име – Mafnificat. То сигурно няма да ви говори нищо понеже е латинска дума, която означава „прослава“ – според първата дума от него. Ако все още се чудите, това е т. нар. песен, с която Мария се обръща към Елисавета. Мартин Лутер казва, че в нея тя се разкрива като пророк и учител, който говори на цялата църква. Чуйте текста:

Има още

На оръжие! Мигрантите са на границата.


от Радостин Марчев

Веднага след назначаването на служебното правителство вътрешният министър Иван Дерменджиев каза, че границата е подложена на сериозен и засилващ се мигрантски натиск. Няколко месеца след това се появиха резултатите от международно разследване включващо видео, в което български граничари стрелят на месо. За момента българското правителство отрича подобни твърдения. В същото време репортажите продължават да се трупат.

Има още

Прослава – 3 – Карта към Божието царство


от Радостин Марчев

Божието царство е третата важна тема, която се откроява в песента на Мария. Тя ни дава някои кратки и лаконични насоки какво е то.

 Горделивите в мислите на сърето си са разпръснати (ст. 51). На тяхно място са поставени смирените (ст. 52). Водачите, които злоупотребяват с положението и силата си са отстранени (ст. 52). Богатите вече не могат да реализират печалби за сметка на бедните, а гладните най-после са нахранени до насита (ст. 53).

Има още

Е. П. Сандърс и новата перспектива върху Павел


от Радостин Марчев

На 21.11.2022 почина големият новозаветен учен Ед Периш Сандерс. Сандърс специализира в областта на Новия завет, историческия Исус и равинския юдаизъм в контекста на по-широката гръко-римска култура.

Има още

Прослава – 2 – Подходящият кандидат


от Радостин Марчев

Наемането на нови служители във фирмата, в която работа винаги са ми били интересни. В офиса, един по един идват непознати хора, управителят ги посреща в кабинета си, сяда срещу тях с лост и химикал и докато говорят си води записки. Сред лицата, които до този момент е познавал само по CV-та, а сега за пръв път вижда на живо, той се опитва да отгатне кой е най-способният, с най-добри качества, който би бил от най-голяма полза.

Има още

Прослава -1 – Накъде да гледаме


от Радостин Марчев

Последните няколко години до голяма степен бяха един неспирен низ от трудности. Идващите, затихващи и след това отново настъпващи вълни на епидемията от Covid-19, последвалата ги война в Украйна, ръстът на цените на горивата и като резултат от всичко това, задълбочаващата се световна рецесия на моменти се усещат почти осезаемо като тежък товар, положен на гърба ни. Съчетанието от умора, поляризирани мнения и изобилие на фалшиви новини се смесиха като отровен коктейл и родиха отчуждение и рязкост в отношенията между хората. 

Има още

Измити крака – 4 – Хигиената е важна


от Радостин Марчев

Повечето малки деца обичат да се плацикат в морето – стига да имат такава възможност. За сметка на това често съвсем не е толкова лесно да ги вкараме в банята. И ако при децата това е път на развитие на здравословни навици, който трябва да извървят положението с някои възрастни, около които се разнася лек, но отчетливо дразнещ носа аромат е по-сложно.
В Йоан 13 Исус и Петър водят разговор свързан с духовната хигиена, който е почти класически.

Има още

Измити крака – 3 – Сега не е време за миене


от Радостин Марчев

Има моменти когато да правиш добро е сравнително лесно. Когато живота върви добре, чувстваш се приятно, доброто не коства особени усилия и жертви и ситуацията е достатъчно контролирана, за да сме относително сигурни, че няма да предизвика усложнения това не коства особени усилия. Със сигурност обаче създава усещане за вътрешно задоволство, понякога дори себеправедност – тази толкова опасна за християните болест.  

Случката с измиването на краката в Йоан 13 обаче описва една много по-различна ситуация, макар това да не е лесно да се забележи.   

Има още

Измити крака – 2 – Добрите момчета са с чисти крака


от Радостин Марчев

Българите имат една поговорка: „Добрите момчета отиват в рая, лошите където си искат“. Християните може да я намират за забавна, богохулна или глупава, но истината е, че в мнозина от нас е дълбоко залегнало убеждението, че Бог обича „добрите момчета“ и че ние трябва да правим същото. Разбира се, ние знаем, че спасението е по благодат, че Бог го предлага на всички и че ние трябва да проповядваме това като блага вест. Но на практика ние искаме нашите църкви или приятелски кръгове да са сбор повече или по-малко от „добри момчета“ – и добри момичета. Нямаме нищо против те да имат лошо минало, но е важно сега, в настоящето, те да са го оставили зад гърба си. С лошото минало можем да се похвалим (Бях такъв и такъв, но Бог ме промени и сега съм нов човек), но лошото настояще търпим трудно. То създава неудобство и изисква много усилия – които ние често просто не искаме да положим. Затова ние обичаме „добрите момчета“ и претендираме, че Бог прави същото.

Има още

Чисти крака – 1 – Бог Се разкрива


от Радостин Марчев

Йоан 13 е един от най-добре познати текстове от евангелието според Йоан. За някои той извиква асоциации с папата, който всяка година публично измива краката на няколко бедняка. Други християни приемат като заповед, която трябва да практикуват буквално. Но въпреки своята емблематичност той винаги може да каже повече. По думите на Джон Робинсън към неговата църква Бог „винаги има още светлина от Своето Слово“. Това е заложено в самото естество на Писанието като Божие слово, което не спира да говори – понякога твърде лично – без значение дали това ни харесва или не.

Има още

Интересуват ли се от богословие българските евангелисти?


от Радостин Марчев

Едно от нещата, които истински ме радвам в България е книгоиздаването. Без по никакъв начин да съм специалист в областта личните ми наблюдения са, че новите заглавия са много, разпространението е добро (например без затруднения мога да се сетя за около 15 книжарници на центъра на града, в който живея) и чуждоезичните бестселъри се превеждат бързо. Но в значителни количества се превеждат и книги от други жанрове – вкл. научни.  

Има още

Две предизборни лепти


от Радостин Марчев

Както всеки друг път кагато изборите чукат на вратата емоциите се издигат до небето. Християните, подобно на всички останали хора, имат своите надежди и разочарования, очаквания или липса на такива като поне някои от тях са свързани с определена политическа сила, на която те симпатизират. Заедно с това те винаги са (или поне би трябвало да бъдат) изправени пред дилемата как да обвържат своята вяра с вота, който дават. И, както често се случва, отговорите, които те дават – на самите себе си и на останалите – могат да са коренно различни. Въпреки това има няколко неща, които ми се струват валидни за всички и с които би трябвало да се съобразяваме.

Има още

За ползата и вредата от богословското образование


от Радостин Марчев

Тази година направих нещо, което никога досега не бях правил – взех си една седмица „почивка,“ през която си наех квартира извън Варна, за да мога на спокойствие да пиша доктората си. Докато се опитвам да изстискам на листа пред мен колкото е възможно повече мъдри мисли за направо хвърчащите пет дена в умът ми за пореден път се върти  въпросът за смисълът на богословското образование.

Има още

Някои бележки за десятъка


от Радостин Марчев

Съвсем съзнателно съм избягвал да пиша каквото и да е за десятъка – идеята, че 1/10 част от всичките притежания на християнина принадлежи на Бога и следва да Му бъде давана всеки месец. Темата е доста щекотлива за някоя среди в България и по ред причини съм изгубил всякакво желание да влизам в каквато и да е полемика по въпроса. Причината, поради която пиша това не е понеже смятам, че поставянето на подобно изискване за членство в църква е чак толкова лошо и че налага едно неужно бреме на хората. Всъщност смятам, че точно обратното е вярно – учението за десятъка съвсем не отива достатъчно далеч – поне от гледна точка на Новия завет – като в същото време отива дотам докъдето отива по начин, който лесно може да отблъсне хората.

Има още

Второто мисионерско пътуване на Павел – кратък обзор


от Радостин Марчев

Въведение към национален семеен лагер на Баптистките църкви в България

Юли 2022

След първото мисионерско пътуване на Павел, църквите, които той е основал в Галати са изправени пред труден въпрос: трябва ли да пазят еврейския закон, както ги убеждават някои хора дошли „от Яков“ или не (Деяния 15:1и сл.). Възникналия спор води до първият църковен събор, който се провежда в Ерусалим през 49 г. сл. Хр. Павел и Варнава са делегати на църквите в Галатия и в крайна сметка тяхното мнение надделява.

Скоро след края на събора Павел предлага на своя приятел Варнава второ мисионерско пътуване. Това става причина за спор между двамата понеже Варнава иска да вземат със себе си Марко, който ги е изоставил по време на първото им пътуване, а Павел не е съгласен. В резултат на това те се разделят и вместо един на мисионерско пътуване тръгват два тима като този път спътник на Павел е Сила – един друг водач в ранната църква. 

Има още

Какво точно прави Толкин християнски писател?


от Радостин Марчев

Отношението на българските евнагелски християни към Дж. Толкин е амбивалентно. От една страна е добре известно, че той е бил убеден християнин, който ясно е заявявал вярата си и дори е помогнал на „иконата” К. С. Луис да намери пътя към Бога. Нещо повече, огромната популярност на „Властелинът на пръстените” както и на други негови произведения (най-вече, но не само „Хобит”) провокират техния апетит да го имат на своя страна. От друга поне част от тях са смущавани от някои детайли в неговите истории. В тях не само, че се срещат добри магьосници – съчетание, което се счита за практически взаимноизключващо се – но и разказите за сътворението наподобяват много повече древни езически митове (които Толкин добре е познавал) отколкото библейския разказ в Битие. Но дори ако са в състояние да преглътнат това те все пак са затруднени да кажат какво точно е христинското във „Властелинът”.

Има още

Лудите, лудите – те да са живи


от Радостин Марчев

Християните, които повярваха през 90-те години на миналия век си спомнят огромния наплив на хора в църквите. Тези пък, които са дошли по-късно сигурно са чували за това. „Тогава имахше съживление,” звучи разказа. „Сега е различно. Хората не търсят Бога и не се обръщат към Него – не както тогава”.

Това според мен е вярно. Съвсем възможно е всъщност нашето поколение християни да е преживяло най-голямото съживление в България – поне що се отнася до съществуването на протестантските църкви у нас.

Има още

Да бъдеш напред с материала


от Радостин Марчев

Едно от нещата, които характеризират служението на пастира е, че то е поне в някаква степен непредвидимо. Разбира се, в него се съдържа немалко рутина – реда на църквоните служби вероятно е най-очевидния пример – но тя често е нарушавана от непредвидени и непредвидими обстоятелства. Такива могат да бъдат неочаквана смърт на енориаш, ангажимент, който не може да бъде отказан, спешна нужда да се посети болен или да се отдели време за разговор с човек преминаващ през криза. Това е и една от причините пастирската работа да не може да бъде стриктно сведена до, да кажем, осем часов работен ден, който продължава от 9 до 6 часа (Казал това бързам да добавя, че макар работата да не може да бъде стриктно нормирана, от пастирите се очаква да полагат труд не по-малко от хората, на които служат – и да се намери начин това да бъде отчитано по удачен начин.). Когато подобен случай възникне пастирът трябва да отклинкне независимо от времето и (не)удобството. Но когато нещо подобно се случи (а то се случва доста редовно) то нерядко нарушава възможността да се спазва определената, необходима рутина в служението – например необходимото време за подготовка на проповедта.

В подобна ситуация пастирите най-често прибягват до три решения.

Има още

Просто против аборта или за живота


от Радостин Марчев

Ще ви кажа нещо прекрасно. Ние се борим с аборта чрез осиновяване – грижим се за майката и осиновяваме детето й…. Изпращаме послания до клиниките, до хоспиисите, до полицейските участъци: „Моля ви, не убивайте децата; ние ще ги вземем.“ Така че ние винаги имаме някой, който да каже на майката в беда: „Ела,, ние ще се погрижим за теб, ние ще намерим дом за детето ти.“(Из Речта на Майка Тереза на Националната молитвена закуска във Вашингтон, февруари 1994)

Има още

Богословието като чужд език


от Радостин Марчев

Езиците никога не са ми се отдавали лесно. В най-добрият за мен те са съвременна необходимост, през която (слава Богу) вече съм преминал и която сега просто използвам, а в най-лошия – истинско мъчение. Имах късмета да попадна в една от последните паралелки с високо ниво на преподаване на руски където – ща не ща – научих езика. Личната ми битка с английския беше доста по-дълга и трудна, но накрая горе-долу се справих, макар че в процеса до голяма степен забравих руския. Немския….е, там сагата беше кратка и безславна, а липсата на време не беше единствената причина. А за старогръцкия и еврейския по-добре изобщо да не отварям дума.

Ученето на чужд език обаче ми се струва доста удачна аналогия за начина, по който християнина усвоява богословието на своята вяра. Разбира се, християнството никога не може да бъде сведено до нивото на информация или система – неговите корени са в личната връзка с Исус Христос и там където тя липсва всичко останало не може да бъде нищо повече от фарс. Това аз с готовност признавам. Оттам нататък обаче, всеки път когато обръщенецът влезе в църква, посегне към Библията или отвори устата си, за да вербализизра своята вяра той неизбежно навлиза в сферата на богословието. За да приема и предава поне донякъде смислени идеи той трябва да усвои един нов богословски език. Живата реалност, която е преживял може да бъде изказана по множество различни начини едни по-добри, други по-лоши, а трети направо неверни и подвеждащи. Какво например има предвид апостол Павел когато заповядва: „умъртвете природните си части, които действат на земята“ (Кол. 3:5)? Това някакъв призив за самоубийство ли е или казва нещо съвсем различно? Или какво означава богословски заредения израз „предопределение?“ С течение на времето християните са се научили да говорят за своята вяра по определен начин, развили са определен богословски език. Той, подобно на другите чужди езици, се подчинява на определени правила, има своя структура и думите, които употребява имат свой семантичен обхват. Когато те са непознати човек често се чуди за какво всъщност иде реч. Това е една от причините хора влезли в църква да изпитва известно затруднение да разберат какво всъщност се случва. В определен смисъл аз напълно подкрепям виждането, че проповядването трябва съзнателно да бъде адаптирано към положението на такива хора и проповедникът трябва да направи усилие да бъде разбираем за тях (Всъщност това се отнася не само за проповядването, но и за всяка дейност, жест, облекло, архитектура, изображения, ритуали и т.н., което се случва в църква – това също е част от богословския език). От друга страна трябва много да внимаваме този стремеж да бъдем разбрани да не ни доведе до повърхностност – нещо, което лесно може да се случи. Богословският език във всичките си форми (езикови, визуални и т.н.) се е развивал векове наред поне отчасти воден от необходимостта и желанието да намери начин да говори за тази преживяна вътрешна реалност на християнската вяра. Думите, които е избирал и точния смисъл вложен в тях е направил възможно да обсъждаме и предаваме не само разбираемо това, в което вярваме, но и се явява начин да избегнем грешки и да предотвратим заблуди и неправилни мнения (Такъв начин например се явяват общоприетите изповеди на вярата, които в определен смисъл действат като езикови правила.).

Но подобно на останалите чужди езици и богословския изисква време и усилие, за да бъде усвоен. Последното е нещо, за което, по мои наблюдения, значителна част от християните нито си дават сметка нито са готови да направят. Когато пристъпваме към Библията с убеждението, че щом я отворим и започнем да четем то ще схванем правилно и изчерпателно това, което се съдържа в нея ние неминуемо се обричаме на провал и погрешно разбиране. Когато смятаме, че изучаването на богословие е в най-добрия случай губене на време, а в най-лошия дори самоубийство на вярата ние на практика започваме да конструираме езика така както ни харесва. Резултатите от подобно отношение са очевидни и няма нужда да говоря за тях.

Съществува обаче още една особеност, която прави въпроса още по-интересен или отчайващ – в зависимост от гледната ни точка. Това е осъзнаването, че богословският език всъщност съвсем не е само един, а „името му е легион.“ Истината е, че различните християнски традиции също говорят на различни богословски езици. Разбира се, те не са напълно различни и, да се изразим така, спадат към едно общо езиково семейство. Допълнително някои от тях са по-близки един до друг (например на различните протестантски деноминации), а други са по-далечни (като този на римокатолицизма и източното православие). При всички случаи обаче трябва да имаме едно наум и да помним, че чувайки познато понятие не е задължително то да означава това, което сме били научени да мислим, че означава на нашия собствен богословски език. Така например чувайки думата „традиция“ някои протестанти могат да я възприемат като негативен богословски термин, който обичайно се свързва с човешко отклонение от Божието откровение. Други протестанти влагат в него по-положително значение на исторически опит на църквата, който не е непременно безгрешен, но може да е от голяма полза за правилно разбиране на вярата. В православието обаче под традиция често се има предвид продължаващото действие на Светия Дух в църквата. Това са три на практика много различни (макар и не изцяло изключващи се начина), по които едно и също понятие се използва в различни християнски общности. Ако сме невежи за тази разлика в значението общуването между тези групи би било силно затруднено. Точно в това положение веднага след промените се оказаха от една страна различните протестантски групи, а от друга православната църква в България. Понеже говореха на различни езици, които често включваха едни и същи понятия, но натоварени с различно значение неразбирането помежду им се оказа голямо, а комуникацията почти невъзможна. Тридесет години по-късно положението започва да се променя отчасти именно поради натрупания опит с чуждия език и способността ако не да го говорим то поне донякъде да го разбираме. Последното е минимума, без който е почти невъзможно да комуникираме смислено.

Личният ми опит потвърждава това наблюдение. Спомням си как преди повече от петнадесет години седях втренчен в книгата „Изтокът и западът за личността и обществото“ (Праксис, 2001) и отчаяно се опитвах да разбера за какво точно иде реч. В момента докато работя върху докторат свързан с отношения между протестантска и православна традиция си давам сметка колко удачно е сравнението с учене на чужд език. Едва когато се потопиш в езика, когато прекараш безброй часове в неразбиране, опити, въпроси и отчаяние, той накрая започва да се отблагодарява и ти дава възможност да надникнеш в един свят, който преди това не си бил в състояние да разбереш и видиш. Това е момента, в който можещ да си позволиш предпазливо да изказваш критика и в същото време да бъдеш обогатен от различни богословски ударения, за които дори не си подозирал. Обикновено това е и момента, в който вече си си дал сметка, че има още много неща, които не знаеш и въпроси, по които вероятно е добре да се изказваш предпазливо, премерено и смирено, понеже, както казват „морето не е до колене.“

Ученето на чужди езици обогатява – включително на богословски. Но не е лесно. Ако без да сте отделили време и положили усилие смятате, че говорите добре вероятно ще се представите като човека, когото на интервю за владеене английски език помолили да състави изречение с думата „allow” и той без да му мигне окото отговорил: „Алоу, кой е на телефона?“

Богословските еквиваленти на този анекдот изобилстват – при това съвсем реални.  

Ползите и вредите от пастирското съветване


от Радостин Марчев

Казано накратко моята позиция по темата е сравнително ясна – в обичайния случай пастирското съветване е много полезно, а вредна е именно неговата липса. Библейските критерии за избиране на пастир включват едновременно лична и духовна зрялост – две задължителни изисквания, за да може човек да съветва смислено и за да бъде съвета му именно християнски. Освен това самата дума пастир съдържа в себе си ясен намек за функциите, които той е избран да изпълнява – намек, който със сигурност включва съветване. Част от това съветване се изразява в публичното проповядване, което трябва да включва наставление във вярата практически обвързано с предизвикателствата, които живота поставя пред слушателите.

Има още

Предимствата на малката църква


от Радостин Марчев

Днес в църквата, която посещавам завърши учебната година в неделното училище и децата (от няколко различни групи) получиха своите дипломи. Докато гледах учениците и техните неделни учители излезли напред за обща снимка си помислих, че доста добре познавам всички. Мога без затруднение да изредя имената им, да кажа къде живеят и да имам поне бегла представа дали преминават през някаква трудност. Причината за това е проста – аз съм част от сравнително малка църква, която в неделя сутрин събира обичайно около 40 души – включително децата.

Има още

Пътят към ада е постлан с добри намерения


Алексей Хомяков (1804-1860)

от Радостин Марчев

В края на 17 и началото на 18 век животът в Русия е доминиран от забележителната фигура на Петър I. Един от основните стремежи, които той си поставя е да модернизира страната използвайки за модел западноевропейските страни. Резултатите от реформите му са спорни. В Русия до голяма степен се налага западна култура и философия – особено сред аристокрацията и интелигенцията. Църквата е реформирана по западен образец, което означава, че фигурата на патриарха е премахната и управлението става синодално, но на практика доминирано от назначен от държавата представител и по този начин подчинено на царя. В богословието се утвърждава западното влияние – католическо или протестантско в зависимост от времето. В същото време икономическото развитие на страната продължава да изостава от образците, към които гледат Петър и неговите наследници, управлението е автократично, а живота на обикновените хора и крепостните селяни е мизерен.     

Има още

Възнесение: празникът в сянка


от Радостин Марчев

Възнесение не е особено популярен празник сред евангелските християни. Вероятно повечето от нас виждат в него просто един исторически детайл, част от разказа за живота на Христос, останал в паметта на учениците и намерил своето място в Новия Завет, но без особено богословско или практическо значение. Ние сме склонни да прескачаме от Възкресение направо към Петдесетница – един много по-значим за нас празник, чийто смисъл  ясно осъзнаваме.

Има още