Вярата е чудо


Глава 4

ГЛАСЪТ НА ИСТОРИЯТА

ВЯРАТА Е ЧУДО

от Карл Барт

 000db44a_medium

Тогава, чрез вяра разваляме ли закона? Да не бъде! Но утвърждаваме закона. И тъй, какво ще кажем, че нашият отец Авраам, е намерил по плът? Защото ако Авраам се е оправдал от дела, има с какво да се хвали, само не пред Бога. Понеже какво казва писанието: „Авраам повярва в Бога, и това му се вмени за правда“. А на този, който върши дела, наградата му се не счита като благодеяние, но като дълг; а на този, който не върши дела, а вярва в Онзи, Който оправдава нечестивия, неговата вяра му се вменява за правда. Както и Давид говори за блаженството на човека, комуто Бог вменява правда независимо от дела: – „Блажени ония, чиито беззакония са простени, Чиито грехове са покрити; Блажен е оня човек, комуто Господ няма да вмени грях“ (3:31-4:8)

3:31 Тогава, чрез вяра разваляме ли закона? Да не бъде! Но утвърждаваме закона. Разваляме ли закона чрез вяра? Ако вярваме на Възкресението в историята, ако сложим откровението, което е в Исус в последователния ход на събитията, ако увием парадокса на вярата в човешките духовни опитности, ние всъщност въвеждаме един призрак, който поглъща всичко живо. Тогава света ще изчезне пред Бога, творението пред изкуплението, опитността пред страха, съдържанието пред формата и законът няма да има ефект над единствената реалност, пред верността на Законодателя, Който все пак е видим единствено чрез вяра. Как можем да защитим една такава идея и критиката, отправена към нея от дуализма на гностицизма? Ние по никакъв начин не можем да я защитим ако радикализмът, който се появява тук не бъде краен радикализъм. Едно отрицание, което стои рамо до рамо с позицията, която отрича само трябва да бъде отречено и следователно не е едно истинско радикално отрицание. Възкресението престава да бъде възкресение ако то е някакво ненормално явление рамо до рамо с други събития. Какво възкръсва в този случай? Едно откровение, което не се прилага към всяко живо нещо и което не е универсално валидно, не е абсолютно, окончателно откровение. Парадоксът, който все още запазва някаква връзка с нормалната духовна опитност, без значение колко особена, ненормална или дори “екстатична” може да е тя, не е истински парадокс. Това Друго, от което ние сме дошли и което е противопоставено на всяко конкретно, познато, временно, човешко опитност не може по никакъв начин да бъде изцяло отделено освен ако не бъде изцяло отделено по всеки възможен начин. Цялостната Другост е адекватно защитена единствено когато тя е съвсем стриктно Произходът и Изпълнението на човешката опитност, нейното окончателно утвърждаване. Да развалим закона чрез вяра означава да поставим вярата рамо до рамо със закона като друго, второ, различно нещо вместо да я поставим във закона; това означава да поставим Христос рамо до рамо с Мойсей вместо разберем Мойсей в Христос. Ако не разбираме, че Божията присъда на всяко човешко движение и посока е също така тази, чрез която те изведнъж биват насочвани; ако не виждаме в Божието отричане на всяко човешко поведение и желание да премахнем отрицанието; ако последният въпрос, който вярата поставя не е – като последен въпрос – веднага отговор на всички въпроси – тогава вярата не е вяра и заключението ни е погрешно. Едно такова погрешно заключение би означавало просто, че сме били уловени от една реакция, която се е изразила в едно “отвращение.” Ние просто трябва да се придвижим в някоя противоположна посока, което само по себе си изисква да бъдем разтворени, да се подложим на една диалектическа критика и да бъдем върнати обратно в крайното единство. Има още

Реклами

Само чрез вяра


КОМЕНТАР НА ПОСЛАНИЕТО КЪМ РИМЛЯНИТЕ

3:27-39

САМО ЧРЕЗ ВЯРА

от Карл Барт

000db44a_medium

И тъй, где остава хвалбата? Изключена е. Чрез какъв закон? чрез закона на делата ли? Не, но чрез закона на вярата. И така, ние заключаваме, че човек се оправдава чрез вяра, без делата на закона.  Или Бог е Бог само на юдеите, а не и на езичниците? Да, и на езичниците е. Понеже същият Бог ще оправдае обрязаните от вяра и необрязаните чрез вяра. (Римляни 3:27-30)

Къде остана хвалбата? Изключена е. На нас Исус е изявил истината, която идва отвъд гроба. Бог е праведен; и само Той и единствено Той може да обяви човека за праведен. Човеците са праведни единствено когато тяхната праведност идва от Бога и само от Него. От това откровение можем да научим едно критично отношение към закона, религията, човешкото съществуване, към историята, към неизбежността на света какъвто е, на практика към всяка човешка позиция. В Исус всичко, което произлиза от човеците и което идва чрез тях е подчинено на Божията оценка и според решението на волята Му е определено като ценно или безполезно. Цялото съществуване трябва да бъде изпитано, трябва да бъде смутено и претеглено на везните. Тази критичен поглед включва разбирането, че света и човешката история се движат в един светски и относителен контекст, който сам по себе си е напълно безсмислен. Но той включва също така и разбирането, че те имат смисъл като една притча за един изцяло друг свят; те свидетелствуват (3:21) за една изцяло друга история; те са отражения на едно изцяло друго човечество; те са, на практика, една притча, едно свидетелство и едно отражение на Бога. Когато бъде подложен на тази критика има само един аспект от човешкия живот, който изглежда изцяло безсмислен и неразбираем. Неразбираемо и безсмислено е виждането че нещата – човеците и тяхната опитност – сами по себе си, отделени от тяхната подчиненост на Божия съд и от тяхното очакване на оправданието, велико и важно, или са в себе си достатъчни да бъдат или желаят да бъдат божествени; неразбираемо и безсмислено е всяко объркване на времето и вечността, всяко нахълтване в света или поява в него на Божия суверинитет като едно конкретно, осезаемо нещо – и тук ние включваме всеки субстрат на “божественост,” всеки “по-висш свят”; неразбираема и безсмислена е цялата тази другост, ако за другостта се мисли единствено като за подобрена тукашност, изцяло неподходяща идея за иманентност, всяка не-радикална идея за трансцедентност, всяка връзка между Бога и човека, всяка божественост представяща себе си като съществуваща, имаща или правеща това, което човекът е, има или прави, всяка човешка фигура, която прави себе си по някакъв начин божествена. Когато цялата тази междинна реалност между Бога и човека е ясно разпозната, това трябва да бъде казано. Предизвикани от Исус човеците трябва да умрат, те трябва да умират ежедневно, освен дотолкова доколкото стоят под “Не”-то и “Да”-то на Бога и преминават от изкупление – чрез кръвта (3:25) – към спасение, от кръст към възкресение. Това означава да кажем: дотогава докато човеците твърдят, че виждат, знаят, имат и правят това, което е истинско, крайно и божествено или дори приемат една такава възможност; дотогава докато не разбират, че нямат нищо, което да не са получили, те остават непречупени; дотогава докато човеците никога не са осъзнавали или са престанали да съзнават парадокса на вярата; дотогава докато те не са се предали или са престанали да предават цялата сигурност на всяко конкретно удобство, за да могат да бъдат спасени единствено чрез благодат – дотогава те трябва да бъдат умъртвени. Има още

Римляни 3:21-26


КОМЕНТАР НА ПОСЛАНИЕТО КЪМ РИМЛЯНИТЕ

3:21-26

ИСУС

от Карл Барт

https://rado76.files.wordpress.com/2012/07/000db44a_medium.jpeg?w=196&h=300&h=300

ИСУС

от Карл Барт

3:21-26 А сега и независимо от закона се яви Божията правда, за която свидетелстват законът и пророците, сиреч правдата от Бога, чрез вяра в Исуса Христа, за всички [и на всички], които вярват; защото няма разлика.  Понеже всички съгрешиха и не заслужават да се прославят от Бога, а с Неговата благост се оправдават даром чрез изкуплението, което е в Христа Исуса, Когото Бог постави за умилостивение чрез кръвта Му посредством вяра. Това стори за да покаже правдата Си в прощаване на греховете извършени по-напред, когато Бог дълготърпеше, – за да покаже, казвам правдата Си в настоящето време, та да се познае, че Той е праведен и че оправдава този, който вярва в Исуса.

А сега. Ние стоим тук пред едно неустоимо и всеобхватно отхвърляне на света на времето, нещата и човека пред една проникваща и цялостна КРИЗА, пред върховенството на едно отрицание, чрез което цялото съществуване е премахнато. Светът е светът; и сега ние знаем какво означава това (1:18-3:20). Но откъде идва КРИЗАТА? Откъде идва нашето признаване за нея и нашата способност да я схванем? Откъде идва нашата способност да разбираме, че светът е светът и да го ограничаваме като такъв противопоставяйки го на един друг свят, който е непознат за нас? Откъде идва възможността ни да опишем времето единствено като време, нещата единствено като неща и човека единствено като човек? И откъде е нашата способност да придаваме стойност на историята и съществуването като ясно разбираме, че те са конкретни, ограничени и относителни? От каква висока възвишеност се появяват всички тези критични мнения? И от каква бездна произлиза нашето знание за невидимия Съдия, в Чийто ръце лежи нашето осъждение? Всички тези неща се въртят около една точка, която е нашият произход и отразява едно откровение, от което произлиза нашето съществуване. От това откровение ние сме дошли и ако съдим от това, светът и самите ние изглежда сме вързани, отречени, премахнати и съдени. Но тази една точка не е една сред много други точки и това наше откровение не е едно сред много други откровения. Нашият произход поражда в нас спомен за нашето обитаване с Господа на небето и земята; и в този спомен небесата са разделени на две, гробовете се отварят, слънцето спира над Гаваон и луната стои в долината на Аялон. А сега насочва нашето внимание към времето, което е отвъд времето, към пространство, което няма конкретност, към невъзможната възможност, към евангелието на промяната, към неминуемото идване на Божието Царство, към утвърждаването в отрицанието, към спасението в света, към оправданието в осъждението, към вечността във времето, към живота в смъртта. Аз виждам ново небе и нова земя; понеже първото небе и първата земя преминаха. Това е Божието Слово. Има още

Римляни 3:1-20


ГЛАВА ТРЕТА

БОЖИЯТА ПРАВДА

от Карл Барт

3:1-20

Историята е израз на предполагаемите предимства на силата и интелигентността, които някои притежават повече от други, на борбата за съществуване хипотетично описана от идеолозите като борба за справедливост и свобода, на приливите и отливите на старите и нови форми на човешка праведност, всяка от тях бореща се с останалите в тържественост и тривиалност. Все пак една капка от вечността е по-тежка отколкото цял океан от крайни неща. Измерени според Божия стандарт достойнствата на човека предават своето превъзходство и  значимост – те стават относителни. Дори най-благородните от човешките морални и духовни постижения са виждани като това, което наистина са – естествени, от този свят, богохулни и “материалистични.” Долините се издигат и неравните места стават равни. Завършила е борбата между доброто и злото, защото хората са наредени пред една линия и тяхното място (2:16) е определено от Бога и единствено от Него. Има още

Римляни 2:14-29


СЪДЪТ

от Карл Барт

2:14-29

ст. 14-16 (понеже когато езичниците, които нямат закон, по природа вършат това, което се изисква от закона, то и без да имат закон, те сами са закон за себе си, по това, че те показват действието на закона, написано на сърцата им, за което свидетелства и съвестта им, а помислите им или ги осъждат в спор помежду си, или ги оправдават) в деня, когато Бог чрез Исус Христос ще съди тайните дела на човеците според моето благовестие.

Странно неясен и провокативен къс информация, който все пак е продължение на ясното признание, че Бог е съдията. Тези, които нямат откровение стоят пред Бога, като че напълно притежават такова; сепнати от съня си, праведни в своята неправедност, те вярват докато не вярват! Това странно събитие, тази твърда крехкост трябва задължително да бъде взета под внимание от тези, които вярват в  човешката праведност.

Езичниците, които нямат закон изпълняват закона. Законът е откровението дадено някога от Бога, дадено в своята пълнота. Законът е изразът на Божието откровение останало назад във времето, в историята и в живота на хората; то е една купчина пепел показваща огненото чудо което се е случило, изгорелият кратер покаващ мястото където Бог е говорел, едно свято напомняне на унижението, чрез което някои хора са били убедени да преминат, един пресъхнал канал, който в едно отминало поколение и при различни условия е бил пълен с живата вода на вярата и на ясното разбиране; един канал съставен от идеи, концепции и заповеди, всички от които говорят на поведението на човека и настояват, че техните изисквания трябва да бъдат изпълнени. Има още

Римляни 2:1-13


ЧОВЕШКАТА ПРАВЕДНОСТ: СЪДИЯТА

2:1-13

Срещу кого тогава се открива Божия гняв (1:18)? И каква е ситуацията, която може да се види единствено в светлината на Неговия гняв? Кои са хората приели познатия на този свят Бог, не-Богът за техен Бог? Кои са нечестивите и неправедни човеци, кото Бог е оставил? Може ли да се има в предвид всеки един човек, цялото човечество? Трябва ли да смятаме, че всички ние стоим пред бариерата и че, освен ако не осъзнаем къде се намираме, своето място, трябва да останем затворени и да живеем живот на суета и мрак? И не може ли поне някои, дори да са малцина, да са способни да избегнат това положение? Не е ли възмжно Божият гняв да е само една възможност свойнствена за определен тип мъже и жени и характерна за определени периоди от историята? Няма ли герои в армията на светлината, които са се промъкнали и са избегнали от тъмнината? Не марширува ли рамо до рамо заедно с неправдата и нечестието и човешката правда? Не можем ли да си представим и не съществува ли в действителност едно смирено благочестие, чрез което хората могат да достигнат до едно по-високо положение на съществуване и вече да не заслужават смърт (1:32)? Не е ли тяхната вяра един очевиден психологически и исторически факт? Не ги ли прави самата тази вяра способни да избягат от нечестието на техния свят и да се освободят от решетките, зад които сме държани? Не са ли те – и ние – поставени на едно по-високо положение, което е недостъпно за обикновените хора където, като хора отделени, те гледат праведно към тези под тях, които все още не са способни да разберат какво са постигнали? Няма ли да се издигне един благословен остров от океана на нещастието: остров от хора способни да слушат дългообещаното благовестие на Бога? Ако ние сме способни да схванем възможността да почитаме непознатия Бог на Авраам, Исаак и Яков не носи ли това със себе си възможността да се избяга от игото на Неговия гняв? Няма ли никой, който да стои изправен пред решетките на Божия съд на света и след като се отдели от мрака да седне от страната на Бога като Негов помощник в съда? Или трябва да приемем, че кръга е затворен и че никой няма да избегне неизбежността на причината и следствието, на падението и отсъплението, които са знака на човека като човек и на света като свят? Има още

Римляни 1:22-32


НЕЙНОТО ДЕЙСТВИЕ

от Карл Барт

1:22-32

Ст.22 Като се предсатвяха за мъдри те глупееха.

Картината на един свят без парадокс и без вечност, на познание без фон на незнание, на една религия без непознат Бог, на виждане за живота без спомен за “Не”-то, чрез което сме срещнати съдържа много неща, които могат да се изтъкнат в негова полза. Той извиква увереност понеже е прост, праволинеен и неограничен; той дава значителна сигурност и има малко недостъци; той кореспондира, говорейки общо, с това, което се изисква от практическата опитност на живота; неговите стандарти и общи принципи са достатъчно неясни и гъвкави; и освен това той притежава една либерална перспектива за  бъдещи възможности. Щом веднъж е изоставена възможността нещата да бъдат виждани ясно (1:20) хората могат на тази основа да изповядат, че са мъдри. Нощта също има своята мъдрост. Но все пак суетата на ума и помрачеността на сърцето все още остават факт, с който трябва да се съобразяваме. Брилянтността на тази непрекъсната мъдрост не може да бъде поддържана в естетсвения ход на събитията понеже те неизбежно преминават под Божия гняв. Това, че Бог не е познаван като Бог не е единствено поради някаква грешка на мисълта или някаква липса на опитност, а поради едно фундаментално погрешно отношение към живота. Суетата на ума и помрачеността на сърцето неизбежно водят до едно покварено поведение. Колкото повече непречупеният човек върви сигурен в себе си по своя път толкова повече се превръща в глупак, толкова по-сигурно моралът и начинът на живот изградени върху забравянето на бездната и на истинския дом на човека се превръщат в една лъжа. Наистина не е трудно да се покаже, че това е така. Има още

Римляни 1:18-21


 

НОЩТА

НЕЙНАТА ПРИЧИНА

от Карл Барт

Римляни 1:18-21

Ст. 18 – Понеже Божият гняв се открива от небето срещу всяко нечестие и неправда на човеците, които препятстват на истината оковани във веригите на тяхната неправда.

В името на Бога! Ние не знаем какво да кажем за това. Вярващият знае своето невежество. Заедно с Йов той обича Бога, от Когото в неизследмата Му възвишеност може единствено да се бои; заедно с Лутер той обича deusabsconditus. На него е изявена Божията праведност. Той ще бъде спасен и единствено той. “Единствено затворникът ще бъде свободен, единствено беднякът ще бъде богат, единствено слабият ще бъде силен, единствено смиреният възвишен, единствено празният напълнен, единствено нищото ще бъде нещо” (Лутер). Но срещу неправдата и нечестието на човеците се открива Божия гняв. Има още

Римляни 1:16-17


ТЕМАТА НА ПОСЛАНИЕТО

от Карл Барт

1:16-17

Защото не се срамувам от благовестието Христово; понеже е Божия сила за спасение на всеки, който вярва – първо на юдеина, а после и на езичника. Защото в него се открива правдата, която е от Бога чрез вяра към вяра, както е писано: “Праведният чрез вяра ще живее.”

Не се срамувам. Благовестието нито изисква човек да бъде въвлечен в конфликта на религиите или философиите нито го задъжава да се държи настрани от тези спорове. Обявявайки ограниченията на познатия свят чрез друг, непознат, благовестието не влиза в съревнование с множество опити да затвори в познатия свят някаква повече или по-малко непозната и по-висша форма на съществуване  и да я направи достъпна за хората. Благовестието не е една истина сред други истини. Вместо това то поставя една въпросителна срещу всички истини. Благовестието не е врата, а панта. Човекът, който разбира неговото значение е отделен от всяка борба понеже е въвлечен в една борба с всичко, дори със самото съществуване. Тревогата за победата на евангелието – т.е. християнската апологетика – е безсмислена, понеже благовестието е победата, чрез която светът е победен. Чрез благовестието целият конкретен свят е отречен и установен. То не изисква представители надарени с чувство на отговорност понеже то е толкова отговорно за тези, които го прогласят колкото и за тези, на които е прогласявано. То е адвокатът и на двете. Нито пък за благовестието е необходимо Павел да стои сред духовната космополитност на Рим; макар че той може, разбира се, да влезе  в града без да се срамува и ще влезе в него като човек, който е бил утешен чрез благовестието. Бог не се нуждае от нас. Наистина ако Бог не беше Бог Той би се срамувал от нас. Ние във всеки случай ние не можем да се срамуваме от Него. Има още

Римляни 1:8-15


ПОСЛАНИЕТО КЪМ РИМЛЯНИТЕ

от Карл Барт

1:8-15

ЛИЧНИ ВЪПРОСИ

Най-напред благодаря на моя Бог чрез Исус Христос за всички вас за това, че за вашата вяра се говори по целия свят. Понеже Бог, на Когото служа с духа си в благовестването на Неговия Син, ми е свидетел, че непрестанно ви споменавам в молитвите си, като се моля винаги, дано с Божията воля благоуспея най-после сега да дойда при вас. Защото копнея да ви видя, за да ви предам някоя духовна дарба за вашето утвърждаване, и така да се утеша между вас взаимно с вас чрез общата вяра, която е и ваша, и моя.  И желая, братя, да знаете, че много пъти се канех да дойда при вас, за да имам някой плод и между вас, както между другите народи; но досега съм бил възпрепятстван. Имам дълг към гърци и към варвари, към учени и към неучени; и така, колкото зависи от мене, готов съм да проповядвам благовестието и на вас, които сте в Рим.

Ст. 8 Най-напред благодаря на моя Бог чрез Исус Христос за всички вас за това, че за вашата вяра се говори по целия свят. Възкресението е доказало своята сила: има християни – дори и в Рим. И това е станало без никакво лична намеса от страна на Павел. Те са били призовани, който и да им е донесъл призивът на Христос (1:6). Това е достатъчна причина за благодарност. Камъкът е бил отвален от входа на гроба. Словото е свободно да върви по своя път. Исус живее; и Той е в метрополисът на света. Навсякъде християните са чули за това (16:19). Това може да е само една притча, но каква притча. Павел не благодари на Бога за святостта на християниате в Рим или за някакви други човешки предимства, които те могат да имат. Специалната балгодарност или забележителните дела са по-малко важни от факта, че знамето е било забито, че името на Господа е прогласено и прието, че Божието царство е очаквано и прогласявано. Това тогава е вярата: верността на хора срещнали се с верността на Бога. Когато това се случи КРИЗАТА настъпила чрез възкресението  на Исус действа. Обявяването Му за Божий Син дава повод за благодарност. Вратата на Рим е била отворена за Господа както и за Неговият слуга. Има още

Римляни 1:1-7


ПОСЛАНИЕ КЪМ РИМЛЯНИТЕ

ВЪВЕДЕНИЕ

АВТОРЪТ И НЕГОВОТО ПОСЛАНИЕ

от Карл Барт

1:1-7

Павел, слуга на Исус Христос, призован за апостол, отделен да проповядва благовестието от Бога (което отнапред Той беше обещал чрез пророците Си в святите Писания)  за Неговия Син, нашия Господ Исус Христос, Който по плът се роди от Давидовото потомство, а по Дух на святост беше обявен със сила като Божий Син чрез възкресението от мъртвите; чрез Когото получихме благодат и апостолство и в Неговото име да привеждаме в послушност към вярата човеци от всички народи; между които сте и вие, призовани от Исус Христос; до всички в Рим, които са възлюбени от Бога, призовани да бъдат светии: Благодат и мир да бъдат с вас от Бога, нашия Отец, и Господ Исус Христос.

Павел, слуга на Исус Христос, призван да бъде апостол. Тук няма “гений радващ се на собствените си съзидателни способности” (Зиндел). Човекът, който сега говори е емисар, задължен да изпълни своята служба, служител на своя Цар; един слуга, не господар. Без значение колко велик и важен човек може да е бил Павел основната тема на неговата мисия не е в него, а над него – недостижимо далечна и неизразимо странна. Неговото призвание за апостолство не е един познат епизод в личната му история: Призивът да бъдеш апостол е нещо парадоксално лежащо отвъд неговата собствена идентичност (Киркегор). Верно е, че Павел е винаги себе си и се движи по същата земя, по която стъпват и останалите хора. Но  в противоречие със себе си и за разлика от всички останали той е призован от Бога и изпратен. Да го наречем ли тогава фарисей? Да, един фарисей “отделен”, изолиран и различен. Но той е фарисей на един по-висш ред. Направен също като всички останали хора, един камък, който по никакъв начин не се различава от другите камъни, все пак в своето отношение към Бога – и единствено в това – той е уникален. Като апостол – и единствено като апостол – той не се намира в органична връзка с човешкото общество, той може да бъде виждан единствено като едно изключение, не, по-скоро, като една невъзможност. Позицията на Павел може да бъде оправдана единствено като почиваща в Бога и думите му могат да бъдат приети както заслужаващи доверие единствено така понже те са толкова невъзможни за директно разбиране колкото е и самият Бог. Поради тази причина той си позволява да се обърне към другите, да изисква да бъде чут без да се страхува, че може да издигне себе си или че може да се приближи твърде много до своите слушатели. Той се обръща единствено към Божия авторитет. Това е основата на неговият авторитет. Този и никой друг. Има още