от Фред Сандърс
Готови сме за следващата стъпка. Синът и Духът не просто съставят или конфигурират икономията на спасението, те практически го осъществяват посредством самото си явление. Те осъществяват историята на спасението чрез присъствието си понеже то не би съществувало ако те не присъстват. Планът за спасението е преди всичко план Синът и Духът да се явят сред нас в пълнотата на времето и именно чрез самото си присъствие те формират икономията. Понеже Отец ги изпраща на съвместната им мисия Синът и Духът са начина, по който Бог е с нас, за да промени историята ни на грях и невежество в Неговата история на спасение и откровение.
Бог-Отец е тясно обвързан с икономията на спасението, но не като е изпратен. Дори когато Исус обещава, че Отец ще дойде в тези, които обичат Сина Той не казва, че Отец ще бъде пратен: „Ако Ме люби някой, ще пази учението Ми; и Отец Ми ще го възлюби, и Ние ще дойдем при него и ще направим обиталище у него” (Йоан 14:23). Исус продължава да говори за това как Отец Го е изпратил (ст. 25) и че по-нататък ще изпрати и Духа в Негово име (ст. 26). Отец обича изпращайки, Синът и Духът обичат като биват изпратени. Непрякото или невидимо присъствие на Отца в иокономията на спасението е показано от факта, че Сина и Духа идват, за да заемат най-важните места в спасителната история, а Отец е източникът, Който е тясно и вътрешно свързан с тях. „Този, Който ме е пратил е винаги с Мен,” казва Исус. „Той няма да ме остави Сам понеже аз винаги върша това, което Му е угодно” (Йоан 8:29). Можете да кажете, че Отец не е тук, но по-добре би било да кажете, че е тук чрез Сина и Духа или че е тук изпращайки ги. Начинът, по който Бог ни дава Себе Си е като Отец дава Сина и Духа изпращайки ги, за да ни изкупят и да изявят Троицата. В тринитарното богословие думата за изпращането на тези две личности е мисия. Можем да говорим за идването им от Отца при нас като изпращането им на техните конкретни мисии имайки предвид, че двете мисии не могат да бъдат разделени една от друга, но са взаимно свързани по начини, които вече разгледахме.
Така Синът и Духът изпълняват волята на Отца като пребивават сред нас. Те не просто изпращат послания, пратеници или влкияния, те се появяват лично. И когато се явяват лично те се държат като себе си. Можем да кажем, че вечните им личности тук се проявяват във времето. Можем да видим това най-ясно в случая с въплътения Син, Който винаги трябва да е фокуса на нашето внимание. Ние трябва да разберем Исус като вечния Син, Който на земята се държи като Син така както се държи на небето и във времето така както във вечността. Той винаги е бил съ-вечен, равен Божий Син, Който все още се наслаждава в присъствието на Отца.
Когато Словото, Което беше Бог и беше с Бога в началото (Йоан 1:1-2) предприе удвиителната стъпка да стане плът и да живсее сред нас (Йоан 1:14) какво се промени в Него? Ако се замислим за миг Неговата божествена природа не се промени, понеже това би означавало не само, че Той ще престане да бъде Бог, което е достатъчно плашещо и небиблейско заключение, но също така и че Бог въобще би престанал да съществува тъй като самата божествена природа би се променила в човешка природа. Не, Бог остана Бог, и Словото остана Бог, когато стана плът. „Стана” при въплъщението, не може да означава „беше променено в” или „претърпя промяна, при която престана да бъде едно нещо и се превърна в нещо различно”. Когато Словото стана плът То взе човешката природа за Своя Собствена и добави едни цялостно, истинско човешко съществуване към вечната си същност.[1]
Но ето какво трябва да бъде забелязано относно великата, открита тайна в центъра на Божието благовестие: когахто Словото стана плът, синовенството на втората личност на Троицата не претърпя никаква промяна. Това беше вечния Син, Чиято лична характеристика е, че принадлежи на Отца и приема Своята идентичност от Отца, Който прие човешка природа и живя между нас. Неговият живот като човек е едно ново събитие в историята, но Той живя в Своя човешки живот същото това синовенство, което Го прави това, което е от цялата вечност като второто лице на Троицата. Така когато казва, че е Божият Син и когато се държи като Божий Син Той беше Себе Си в новата ситуация на човешко съществуване, което беше изпратен в света да приеме.
Никой не е описвал това по-добре от Остин Фарер (1904-1968), англиканският богослов, който бил близък приятел с К. С. Луис. Фарер посочва, че евангелията не описват Исус като някой, Който се разхожда наоколо и се държи като Бог. Вместо това те Го опсиват да се държи като Божий Син. „Не можем да разберем Исус просто като Бог-който-е-човек”. По този начин бихме пропуснали важния факт на Неговото синовенство.”[2] Когато пропуснем това синовенство можем да си мислим, че утвърждаваме божествеността на Христос по-ясно („Той е Бог” е твърдение, което може да бъде изаказно и защитавано по-лесно от „Той е Божий Син”), но по този начин ние всъщност размиваме тринитарните отношения. Загубата е твърде голяма – ние ще пропуснем толкова много неща, които се намират в Писанието. „Това, което е описано с човеки термини тук долу не беше просто божественост, а божествено синовенство,” казва Фарер.
Бог не може да живее един идентичен богоподобен живот във вечността и в човешката история. Но Божия Син може да отговори по идентичен начин на Своя Отец както в любовта на блажената Троица така и при изпълнението на земното Си служение. Всички условия на действията на тези две нива са различни, синовният отговор обаче е един и в двата случая. Горе удачният отговор е суверено съработничество и участие в бащината радост. Тогава Синмът дава на Отец всичко, което Отец е. Долу, във въплътения живот, удачният отговр е едно подчинение на вдъхновението, очакване на водителство, приемане на страданието, непреклоноост на избора, устояване на изкушенията, готовност да умре. Понеже такива неща са част от нашето съществуване точно в тези неща Христос показа небесното синовенство доказвайки на земята, че е напълно същия Този, Който е и в небето, т.е. едно непреснанно, съвършено действие на синовната любов.[3]
Както казва Фарер не е възможно да си представим как Бог би действал ако беше творение. Да поставим въпроса по този начин означава да се обърнем към един постоянен нерешим парадокс. Дали Той би действал като Творец или като творение? Какво действие би могъл да направи, за да покаже, че е и двете? Когато вълътения Бог ходи по водата дали действа като Творец или като творение? Новия завет не поставя пред нас нито един от тези въпроси. Това, което апостолите искат да ни покажат е, че Исус е бил Синът: Той е дошъл, живял, учил, действал, умрял и възкръснал отново като Божий Син. Всичко, което обичайно казваме за двете естества на Христос е вярно понеже Той е напълно Бог и напълно човек. Библията не учи по-малко от това, но учи повече. Докато ние сме изкушени да пропуснем Неговото синовенство и да преминем към божественостаа Му Боблията прави обратното често пропускайки божественото, за да се кнцетрира върху синовенството. Когато Словото станало плът, ни казва Йоан, апостолите видели славата Му „слава като на единородния на Отца, пълма с благодат и ситина” (Йоан 1:14). Словото на живота, което те чули, видели и докоснали с ръцете си бил Този, Който бил „с Отца и сега беше изявен” (1 Йоан 1:1-2).
Изкушението да пропуснем факта, че Исус е бил Син понеже бързаме да достигнем до факта, че е бил Бог е изкушение, на което трябва да се противопоставим. Неговото синовенство ни казва толкова много за това, което е направил сред нас понеже е тайната на личната Му идентичност. „Бог” описва това, което Исус е, но „Син” описва Кой е Той. Това е причината разбирането на Неговото синовенство да ни довежда до центъра на учението за Троицата.
Една междукултурна илютрация от мисонерското поле би могла да бъде полезна тук. Епископът-мисионер Лесли Нюбигин (1909-1998) описва предизвикателството да намери правилните думи за прогласяване на благовестието на една племенна култура за първи път. Мисионерът събира информация за това какво племето вярва относно божеството. След като преглежда няколко местни и териториални духовни сили той се натъква на концепцията за най-силният, най-висшестоящия и най-древния бог стоящ над по-нисшите сили. Това е много по-близо до библейската идея за един единствен Бог, затова може да бъде използвана като начална точка. „Трябва ли човекът да каже, че „Исус” е името на този бог?” Не, предупреждава Нюбигин, понеже не това е основната идея на Новия завет. „Истината е, че човек не може да проповядва Исус дори по най-простичкия начин без да Го проповядва като Син. Неговото откровение за Бога е откровението за „единородния от Отца” и ние не можем да Го проповядваме без да говорим за Отца и за Сина.”[4] Предупреждението на Нюбиген се отнася не само за други култури, но и за нашата собствена понеже ние се изкушаваме да гледаме на тринитарното богословие основаващо се на синовенството на Христос като „проблемен куфар от богословския ни багаж, което е най-добре да сложим настрана, докато се опитваме да споделимм вярата си с невярващите.”[5] Разбира се, няма нужда да казваме думата Троица всеки път в нашето евангелизационно проповядване. Но ако прескочим синовенството на Христос и Неговите отношения с Отца ние пропускаме това, което Бог е разкрил за Себе Си и се задоволяваме с по-малко от цялото Божие слово.
Това, което е толкова ясно по отношение на Сина – че Той е Тук с нас такъв какъвто е бил и през вечността в щастливата земя на Троицата – е вярно и за Светия Дух. По-трудно е обаче да схванем специфичниата личност на Духа отчасти понеже Духът е толкова успешен в Своята работа да насочва вниманието ни към Исус. Въпреки това същото е вярно и за двамата: когато срещаме Сина и Духа в историята на спасението ние срещаме божествени личности. Те са вечни и никога не е имало време когато да не са съществували вече като личности от Троицата. Тяхното идване в нашата история не е началото на съществуването им. Идването им в нашата история обаче е продължение на това, което те винаги са били по един много конкретен тринитарен начин.
Когато Отец изпраща Синът в спасителната история Той прави нещо удивително: простира отношенията на божествено синовенство от Своя дом в живота на Бога към човешката история. Отношенията на божествено синовенсвтво винаги са съществували като част от самата дефиниция на Бога, но са съществували единтвено с Троицата. Изпращайки Сина при нас Отец избира тази линия на синовни отношения да се разпростре в сътворената реалност и човешката история. Същото е вярно и за Светия Дух: когато Той е изпратен, за да бъде Духът на Петдесетница, Който прилага завършеното дело на изкуплението и живее в сърцата на вярващите Неговите същностни отношения с Отца и Сина започват да се случват сред нас. Изхождайки от Отца от цялата вечност сега Той е излян от Отца на църквата.
Традиционните тринитарни богословски категории съдържат полезни термини за всичко това. На нивото на вечното битие на Бога Синът и Духът са свързани с Отца посредством вечен произход. Синът поизхожда чрез „синовен” начин, който е наречен раждане. Произходът на Духа е „духовен” затова е наречен изхождане или ако използваме една по-разбираема дума вдъхване. Тези два вечни произхода принадлежат на Божита вечна природа и определят Кой е Той. Живия Бог е Троицата: Бог Отец стоящ в тези две вечни отношения със Сина и Духа. Ние вече говорихме донякъде за това в главата за „Щастливата земя на Троицата” където подчертахме, че произходите биха принадлежали на Божията природа дори ако никога не би имало никакво сътворение и никакво изкупление. Но сега ние достигаме до посланието за самото спасение и прескачаме от божието вечно битие към временното спасение, което Той изработва в икономията. Това е безкраен скок, който единствено Бог може да направи. Чрез неизследимата Божия благодат и суверена сила вечните тринитарни произходи достигат отвъд ограниченията на божествения живот и се разпростират към падналия човек.
Зад мисита на Сина и Духа се намират техните вечни произходи и когато влязат в историята на спасението те са тук като тези, които, поради това което са от цялата вечност, притежават специфични отношения с Отца. Поради тази причина Трицата не е само това, което е у дома в Себе Си, но същата тази Троица е и това, което Бог е сред нас за нашето спасение. В една по-ранна глава ние споменахме някои от думите, които богословите изпозлват когато говорят за реалността на вечния произход: отнологичната Троица, същностната Троица и именантната Троица (именантен означава „вътрешен за” себе си). Сега можем да кажем, че това, което присъства в икономията е тази Троица, в която Отец изпраща Сина и Духа да бъдат тези, които са сред нас за да ни спаси и да ни открие Бога.
Същностната троица напълно присъства в евангелската Троица. Това променя всичко свързано с нашето спасение, познанието ни за Бога и опита ни с Него понеже ни довежда до самия център на божия открит път. По този начин Бог ни дава Себе Си: в Христос и Духа на Христос. Така познаваме Бога: какъвто Той наистина е, като Отец, Син и Свети Дух. Цялото поле на християнския живот и мисиъл по този начин се оказва открито за библейско, тринитарно изследване. Но съществуа и един относително дребен детайл, който си заслужава да споменем и който е свързан с начина, по който мислим за Троицата. Лесно е да развием навик да мислим, че „Троицата” сочи към някакъв набор от факти за Бога, които, макар и верни, нямат нищо общо с нас. Когато повечето християни чуват думата Троица непосредствената им умствена реакция и да се обърнат към някаква аналогия: Дали Троицата прилича на детелина или на три агрегатни състояния (твърдо, течно и газообразно) така като водата например може да бъде течност, лед или пара? Мисля, че правят това понеже са развили умствения навик да свързват Троицата с един логически проблем, проблемът да примирят трите с едно. Но макар да съществува удачно време и място, където да се обърнем към този проблем и макар аналогиите да могат да ни предложат известна ограничена помощ за това ние научваме нещо различно от формата на икономията на спасението. Ние се научаваме да свързваме „Трицата” с въплъщението на Сина и изливането на Духа.
Когато говорим за Исус изпратен от Отца, за да работи в Духа ние трябва да знаем, че говрим за Трицата. Нашите мисли и чувства трябва да се насочат към евангелията и благовестието, историята на Исус и настощята ни среща Него вместо към детелини и изпаряващи се айсберги. Цялата идея е, че присъствието на Сина и Духа изпратени от Отца в икономията на спасението, е Троицата. Вечната Троица е Троицата на благовестието. Тези личности в спаението не са нещо, което наподобява Троицата – те са Троицата. Ние ще видим как това променя всичко свързано с начина, по който търсим знаците на Троицата в различните елементи на църковния живот и дело. Засега е достатъчно да подчертаем новите умствени връзки, напълно новия навик на асоциативно мислене, който придобиваме обръщайки се към икономията. Достатъчно изпаряващи се айсберги! Детелините да си ходят! В благовестието ние имаме Бог Троица.
[1] Извинявам се за крайно сбитоо описание на въплъщението. За подробности вижте въвеждащата глава в моята книга Jesus in Trinitarian Perspective, 1–41.
[2] Austin Farrer, “Incarnation,” in The Brink of Mystery, ed. Charles C. Conti (London: SPCK, 1976), 20.
[3] Пак там.
[4] Lesslie Newbigin, The Relevance of Trinitarian Doctrine for Today’s Mission (Edinburgh: Edinburgh House Press, for the World Council of Churches Commission on World Mission and Evangelism, 1963), 33.
[5] Ibid., 32.
Rado's blog 