от Радостин Марчев
В отношенията между църква и държава съществува още един проблем, който пропуснах в предишната си статия, но който според мен е не по-малко важен. Той е свързан с логиката за намеса на държавата в защита на християнската вяра и морал каквито значителен брой християни предполагат и желаят да има.
Защитата на християнската вяра на държавно ниво по своята същност предполага две неща – първо нейното привилигироване пред останалите и второ някаква форма на потискане на останалите религии и верски убеждения. Това е залегнало в уставите за управление на страни, които се определят като религиозни – например Иран или Саудитска Арабия. Обикновено обаче точно срещу тях християните отправят упреци, че поставят сериозни пречки за свободно изповядване на вярата, проповядване на благовестието и потискане на религиозните малцинства.
Обратното, страните, които се характеризират с демокрация по своята същност са толерантни към различните вероизповедания, които техните граждани могат да имат и съдействат за свобода на тяхното изповядване. Този модел се е наложил с течение на времето в западния свят като голяма заслуга за това имат именно редица протестнатски „свободни” църкви[1]. Във време когато държавата е определяла официалната религия и често е преследвала всички останали форми на християнство (например англиканите са гонели както католици така и баптисти) те настоявали, че свобода на съвестта и вярата са дарове от Бога, които държавата няма право да монополизира или наказва. Исторически неговото утвърждаване не е станало нито бързо нито лесно. Днес обаче, до голяма степен благодарение на него, можем видим как една православна църква получава подкрепа, а често и сграда за богослужения в западна страна като Германия или Италия, докато в традиционно православните държави където преобладава моделът на „симфонията” нещо подобно е общо взето начувано.
Идентификацията на България с един от тези два модела е повече от ясна. Въпреки това понякога се изтъква, че страната ни е христиняска и заради това държавата трябва да толерира християнството. Истината обаче е, че България не е християнска държава. По своята конституция тя е светска. Да се настоява за толериране на дадена религия при това положение би било подобно на настояването, че трябва да привилигироваме етническите българи пред, да кажем, етническите роми, турци, евреи или арменци. Това е възможно, но изисква друг вид държавно определение.
Този наратив обаче често се изказва в една по-мека и малко по-различна форма. Той не настоява толкова директно за привилигироване на една религия над друга, но изисква държавна санкциа на нещо, което те наричат „християнски морал” и който често се идентифицира с „традиционни ценности” или „християнските корени на Европа”. Самият аз като християнин безусловно държа на нещо, което мога да нарека християнски морал, основан на учението на Христос и изискван от вярност към Него. Струва ми се обаче, че опита да се изведе подобен морал на едно законодтелано, санкционирано от държавата ниво макар да изглежда твърде примамлив може да се окаже по-хлъзгав отколкото изглежда на пръв поглед. Преди всичко това е свързано със самата същност на християнският морален кодекс, който отива много по-дълбоко от приемането на правила от типа на „Прави това” и „Не прави онова”. Неговата най-отличителна черта е, че той е свързан със сърцето на човека. Христос много ясно показва това когато обявява вътрешната омраза за убийство и пожеланието за прелюбодейство. Законът от своя страна може да работи единствено с външните проявления – един човек е ударил или откраднал и поради това трябва да понесе санкция. Вътрешната мотивация обаче е невъзможно да бъде адресирана. Например, дори да достигнем до пълна превенция на кражбите и експлоатацията на работниците това по никакъв няма да премахне вътрешната алчност. Разбира се, едно обществено законодателство цели именно това – да премахне подобни външни проявления и да успее да го направи е от изключително значение за доброто функциониране на държавата. Аз по никакъв начин не подценявам това – особено на фона на системните дефицити в собствената ни страна, които повечето от нас изпитваме на собствен гръб. Това, което казвам е, че дори да е силно повлияно от християнската вяра подобно законодателство просто не може да се нарече християнско. По своята същност християнството не може да се сведе до правила и морализаторство. То е преди всичко призив за вътрешна промяна предизвикана и подкрепена от Божията благодат. Когато започнем да възприемаме морализаторството за християнство означава, че нещо се е объркало страшно. Когато една църква прегърне легалистичния морализъм резултатът обикновено е духовно опустошени и себеправедни хора. Разбира се, държавата не е църква и двете не трябва да се мерят с еднакъв аршин. Но по абсолютно същата логика държавното законодателство никога не може да стане християнско понеже самата същност на християнския морал не може да се легализира.
Всеки път когато се позовем на изискване за законодателен „християнски морал” неминуемо ще се изправим пред ред предзивкателства за своята собствена последователност. Може да желаем да кодифицираме хомосексуалните бракове, но искаме ли да наложим наказание по отношение на самите хомосексуални отношения – дори практикувани извън брака? Служител, който идва на работното си място в нетрезво състояние или нарушава обществения ред подлежи на някаква санкция. Но бихме ли разширили това до случаите, в които човек кротко и без да пречи на никой друг в свободното си време изпива няколко чашки повече отколкото може да носи? Колко далеч сме готови да стигнем в това – до изгаряне на вредни книги, мерене дължината на полите и дупките по дънките, предписване позволените цветове за дрехи…? Историята ни дава изобилни примери как този път може да ни отведе на място където всъщност не искаме да ходим или как човешката греховност успява да се прояви ужасяващо когато се хванем за буквата, но изключим благодатта. Всъщност ясни наченки на това могат да се видят в двойният аршин, с който у нас християни ентусиазирано подкрепят водачи, които се обявяват против еднополовите съюзи като защитници на християнския морал докато същите тези хора демонстрират хетеросексуални връзки и злоупотреба с алкохол, които са всичко друго, но не и християнки.
Над всичко това обаче за мен има една още по-голяма опасност – държавата да вземе за свой прерогатив да определя съдържанието на християнството. Това винаги е било обща отговорност на църквата като сбор от хора верни на Христос и свързани с Него – отговорност, която тя никога не може и не трябва да делегира на никой друг. Именно нейния отказ да направи това, нейната готовност да се противопоставя на всичко, което протоворечи на нейното съзнание за вярност към Христос дори когато то е регламентирано от държавата често е това, което прави църквата църква. Тя може да споделя от човек на човек благата вест. Там където тпоследната е приета под водителството на Светия Дух ще се роди един истински християнски морал на лично ниво. Тя може да споделя своето разбиране за право и криво в цпо-шпирокото обществено пространство. Там където това свидетелство е прието ще се родят закони, които могат в определен смисъл да бъдат наречени християнки. Но тя не може да повери на държавата да определи и регламентира какво е християнско и какво не защото това би било във висша степен предателство към самата нея.
ВИЖ ОЩЕ
[1] Под свободни църкви имам предвид (1) общности, които са отделени, независими, неподдържани по никакъв начин и неналагани от държавата и (2) практикуващи конгрешански модел на управление.
Rado's blog 