от Фред Сандърс
Един класически начин да гледаме на двете ръце на Бога в спасението е взаимовръзката между това как Троицата осъществява изкуплението и как тя го прилага спрямо нас. Тази идея за изкуплението осъществено и приложено е удобен начин да мислим за спасението едновременно в неговия обективен и субективен аспект дори когато двата етапа на Божието спасително дело не пряко свързани със Сина и Духа.[1]
Изкуплението не би постигнало целта си ако не бъде приложено, но и не би имало какво да се прилага ако то не беше вече осъществено. Да виждаме респективно Сина и Духа като водещите фигури в тези два аспекта прави идеята още по-богата. Синът Христос изработва спасението в Своето (създадено от и изпълнено с Духа) дело. Светия Дх прилага това изразботено изкупление към нас в Своето (водено и дормирано от Сина) дело. Двете действия са свързвани заедно от едно свойствено вътрешно единство. Синът и Духът действат и в двата етапа. Въпреки това Синът е водещ в изработването, а Духът прилагането.
Накъде можем да намерим евангелско свидетелство за тази истина? Бихме могли да се обърнем към Джон Уесли, който разграничва „това, което Бог прави за нас чрез Сина” и „това, което прави чрез Светия Дух.”[2] Или можем да се обърнем към Джон Оуен, чиято книга За общението с Бог-Отец, Син и Светия Дух е едно дълго развитие на свързани теми.[3] Влиянието на Оуен може да се проследи до Д. И. Пакър, който споменава това като един от петте основополагащи принципа в Познаването на Бога:
„Бог е троичен. В Бога съществуват три личности, Отец, Сина и Светия Дух. Делото на спасението е едно, в което трите действат заедно: Отец предлага изкуплението, Синът го изработва, а Светия Дух го прилага.”[4]
Но един от най-полезните учители по този въпрос е пуританът Джон Флавел (1627-1691). Той имал толкова голямо желание да предаде ясното учение по този въпрос, че написал две отделни книги. В първата Изворът на живота той описва как Бог Отец промисля спасението и след това го осъществява чрез Христос. Във втората, Методът на благодатта, той дава цялостно описание на начинът, по който спасението практически се случва в живота на човека. Първата книга е благодатта осъществена, втората е благодатта приложена. Много богослови разглеждат спасението въз основа на това разграничение, но Флавел се отличава от останалите поради тринитарния характер на учението си. Неговата книга за осъществяване на сапасението се фокусира върху това, което е направил Синът докато книгата за прилоагането му е фокусирана най-вече върху това, киоето прави Светия Дух. Неговите източник и метод са Исус Христос и Светия Дух. Така първата книга описва „благдоатта дадена и осъществена от Исус Христос” докато втората „съдържа методът на благодатрта в прилагането на това велико спасение в човешката душа” от Светия Дух.[5]
Флавел вижда спасението изработено обективно в Хрисос понеже Бог-Отец е възлюбил света и е дал Своя Син (Йоан 3). Понеже не е пожалил Сина Си Той следователно желае да ни подари всичко (Римляни 8) тъй като Бог е в Христос когато последният примирява света със Себе Си (2 Кор. 5). Нищо не трябва да се добавя към това цялостно спасение осъществено в живота, смъртта и възкреснението на Христос. Но то трябва да се приложи към всеки отделен човек, който трябва лично да приеме неговите облаги. Това приложение също трябва да е Божие дело, дело на възкръсналия Господ, Който не е мъртъв или отсъстващ, а е отдясно на Отца. „Оттам Той пк ще дойде, за да съди животе и мъртвите”, а междувременно оттам Той е изпратил Светия Дух.
Флавел не се опитва да постави един срещу друг личностите в Троицата. Той знае, че цялата Троица участва във всеки аспект на спасението.[6] Но той също така желае да разграничи делото, на което Синът е водещия агент и това, в което водещ е Духът. Той желае да ги разграничи по-ясно именно за да може да ги свърже още по-здраво. В един смисъл Бог-Отец Сам приелага спасението към всеки човек чрез Христос давайки въплътения Син в Неговата представителна човечност за цялостно спасение, което е приложено към „Христос като наша сигурност” и „все едно към нас в Него”[7]. Бог благославя човекът Христос с всяко благословение на спасението, така че то се прелива към нас. Това заместическо прилагане обаче всъщност е ефективно в боговешката личност на Самият Христос, но единствено „все едно към нас.” Това действително (не просто все едно) прилагане към нас е „едно действие на Светия Дух лично и действително прилагащ го към нас в делото на обръщението”. Това е методът на благодатта: Отец действа спрямо Христос, а Духът действа от Христос.
Флавел твърди, че прилагането на спасението чрез Светия Дух е задължително, не просто по избор. Без него делото на Отца и Сина са напразни:
„Същата ръка, която го е приготвила трябва и да го приложи или ние ще погинем независимо от всичко, което Отец е направил промисляйки и опредляйки и от всичко, което Синът е направил изпълнявайки и осъществявайки плана до този момент. Това действително прилагане е дело на Духа чрез едно единствено действие.”[8]
И отново:
„Толкова важно е личното прилагане на Христос за нас да бъде направено от Духа, че всичко, което е напарвил Отец в промислянето и Синът в осъществяването на нашето спасение би било недостъпно и неефективно без него.”[9]
Причината Божието дело да очаква осъществяването от Духа е, че Духът е Бог. Би било обидно да кажем, че „всичко, което е направил Отец… и всичко, което Синът е направил” е неефективно докато не бъде завършено от някаква външна сила. Идеята на Флавел е, че Духът не е някаква външна сила, сила свойствена на Божието битие, от същата Божествена субстанция както Бог-Отец и Бог-Син. Флавел обяснява тези идеи по следния начин:
„Истина на вярата е, че Божието благоволение определило ни от вечността за спасение е, по своя род, една цялостна и достатъчна първоначална причина за нашето спасение и способно по всяккаъв начин (що се отнася до него) до призведе своя резултат. Христовото унижение и страдания са една най-цялостна и достатъчна причина за нашето спасение, към която нищо не може да се прибави или тя да се направи по-удачна и по-способна да постигне спасението ни отколкото тя вече е. Все пак нито едната нито другата могат действително да спасят коя да е душа без Духа да приложи към нея Христос. Отец е избрал и Синът е изкупил, но докато Духът (Който е последната причина) не извърши Своята част ние не можем да бъдем спасени. Той идва в името на Отца и на Сина, за да завърши делото на нашето спасение давайки всички плодове на изборането и изкуплението ни на душите в Своето дело на ефективно призоваване.”[10]
Така с делото на Духа в нашия живот тринитарния кръг се затваря: Духът осъществява нашето единение с Христос, скрива живота ни с Христос в Бога и прави Христос за нас „мъдрост, и правда, и освещение, и изкупление” (1 Кор. 1:30). Това е тринитарния метод на благодатта, чрез който Бог ни привежда при Себе Си бивайки Себе Си спрямо нас.
Дали това тринитарно разбиране за благодатта все още действа в евангелскиите християни през последните години? Фравел е бил добре катехизиран, възпитан в Оксфорд презвитерианец с разбирания доста точно характеризиращи реформираните пуритани. Бихме очаквали той да прави внимателни доктринални разграничения. Но как се представя тринитарния метод на благодатта в ръдете на по-късните евангелски християни? Разбирането на Флавел за Троицата в спаението все още било живо и здраво през 19 век в богословието на масовия евангелист Дуайт Л. Муди. Муди бил пълна противоположност на Флавел: неговото формално обучение вероянтно не се е простирало по-далеч от пети клас, той говорел на големи тъпли с прости думи и богословието му клоняло към арминианската страна на спектъра. Можем обаче да кажем, че вида евангелско хритиянство на Муди приемало за даденост едно тринитарно благовестие не по-малко от Флавел понеже в няколко случая той ясно изказал своите убежденмия по въпроса. Когато желаел да бъде по-стриктно богословкси Муди имал интересна стратегия: той викал някой по-добре богословски образован пастир на платформата с него, след което го разпитвал публичмо по въпроса. Един от предпочитаните от него хора за такива „евангелси диалози” бил Маркъс Рейнсфорд (1820-1897), който бил известен „със своето здраво разбиране за евангелското учение и с особено здравите си убеждения за ключовите основополагащи реалности свързани с положението на вярващия в Христос”. Муди ценял Рейнсфорд „за неговите ясни дефиниции на ученията и ясното му и убедитело изказване на духовните истини”[11].
В един от тези евангелски диалози Муди се обърнал към слушателите си: „Опитах се да ви представя истината по всеки начин, който ми хрумна. Сега искам да задам няколко въпроса на г-н Рейнсфорд свързани с труднистите, които някои от вас имат.”[12] Каквито и да са били тези трудности Рейнсфорд бързал да направи разграничение между Христовото дело за нас и Делото на Духа в нас:
Г-н Рейнсфорд: Христовото дело за мен е изплащанто за моя дълг, даването на дом при Отца ми, право да бъда син в семейството на моят Баща. Делото на Духа има за цел да ме направи удачен за тази компания.
Г-н Муди: В такъв случай вие правите разлика между делото на Отца, делото на Сина и делото на Духа?
Г-н Рейнсфолд: Слава да бъде на Бога аз имам и трите и желая всеки един от тях – Отец, Сина и Светия Дух. Чета, че моят небесен Отец е взел греховете ми и ги е поставил върху Христос: „Господ положи на Него беззаконията на всинца ни”. Никой друг нямал правото да ги докосне. След това аз желая Сина, Който „понесе моите грехове на дървото”. Искам и Светия Дух: не бих знаел нищо за това велико спасение и въобще не би ме било грижа за него ако Светия Дух не беше дошъл, не беше ми разказал историята и не беше ми дал благодат да вярвам в нея.”[13]
Малко след тази размяна на реплики Муди попитал Рейнсфолд какъв би бил резултата ако някой приеме Божието слово същата тази вечер. Рейнсфолд отговорил: „Отец и Сина ще си направят обиталище в него и той ще бъде храм на Светия Дух. Където отива той там отива и цялата троица. Всички обещания ще са негови.”[14]
Когато обещанието за тринитарната благодат от дебелите томове на Флавел или на Оуен е опростено в евангелските диалози между Муди и Рейнсфолд откриваме ли нещо изгубено в превода? Мисля, че основната идея остава сравнително непроменена. Рейнсфолд разграничава Сина и Духа, за да може да ги обедини („Благодаря на Бога имам и трите”) и в този процес той използва тринитарни категории, за да разшири виждането ни за обхвата на Божието дело. Съществува обаче един елемент от това послание, който има опасност да бъде забравен: разграничението между делото на Сина и Духа принадлежи на една реалност надхвърляща личния ни опит.
Муди бил евангелски гений, който в своите кампании се обръщал към непосредствения опит на слушателите си. Но когато казваме, че Синът осъществява изкуплението и Духът го прилага ние на първо място говрим за икономията на спасението и едва след това за личната си опитност. Ако забравим това мислите ни могат да се заплеттат във всевъзможни основани единствено на опита разграничения подобно на разграничението между обективния факт и субентивното му възприятие или между истината изобщо и истината „за мен”. Подобни разграничения водят до богословски псевдо проблеми ако се опитваме да ги използваме за разбиране на тринитарния метод на благодатта и в следствие от това, да мислим или за делото на Сина като за недостатъчно или за делото на Духа като нещо добавено. Но разграничението между делото на Сина и делото на Духа е изградено върху хритиянското послание. Това е едно разграничение свойнствено за самото благовестие понеже то е вътрешно за самия Бог. Нека да повторим отново: Бог в Себе Си е Отец, Син и Дух. По подобен начин в икономията на спасението Отец израща Сина и Духа и в нашия опит Отц извършва спасението за нас в Сина и го прилага към нас в Духа.
Поменйки, че единствения начин да видим формата на благовестието е както видим формата на икономията на спасението ние можем да бъдем благодарни за мислители като Джон Оуен, който пише с толкова цялостно разбиране за тази икономия. Наричайки делото на Духа: „втората най-велика евнагелска истина” Оуен ни посочва колко близко свързано е то с изращането на Сина. Отец дава Сина „за нас” т.е. като изкупителна жертва. Но същия Отец дава „за нас” и Духа като едно обитаващо присъствие. Заедно тези две изпращания изявяват Божията слава:
„Когато Бог пожелал великото и славно дело на изправяне на падналия човек и на спасенеито на грешниците за похвала на Своята благодат Той в Своята безкрайна мъдрост, определил двете велики средства за това: Едното било да даде за тях Своя Син, а другото да им даде Своя Дух. По този начи се отрил път за изява на славата на цялата благословена Троица, което е крайната цел на Христовите дела.”[15]
Някои богослови, отбелязвайки специфичността на делото на Духа в рилагането на Христовото дело, са отишли толкова далеч, че говорят за две икономии, една на Сина и една на Духа.[16] Ние обаче оставаме по-близо до историята на Писанията ако говрим за една икономия на Бога и след това продължим подчертавайки двойнствения й характер. Божието дело, с други думи, не са две икономии, а една двойнствена икономия. Това може да изглежда като незначителна разлика в терминологията, но то ни помага да разберем защо двете фази на спасението се припокриват в толкова голяма степен. Например Духът вече действа в осъществването на спасението по множество различни начини: Той осъществява въплъщението бивайки причината за зачатието на Исус, Той дава сила на Исус в Неговото дело и Той е посредника, чрез Който Исус принася Себе Си на Отца. Понеже самото име „Христос” сочи към „Двидовия Син помазан с Духа” очевидно е, че без Духа не би имало Христос, Който да осъществи спасението. По този начин Духът е действен в осъществяване на изкуплението, но Той действа като подготвя Сина да извърши Своето дело.
По подобен начин знанието, че гледаме на една единствена, двойствена икономия на Бога ни помага да разберем, че Синът все още е въвлечен в прилагането на спасението по множество начини. Той е възкръсналият и възнесъл се Господ, Който изпраща Духа и именно чрез личното присъствие на Духа Самият Исус също живее в сърцата на вярващите. Така Синът участва в прилагане на спасението, но Той действа като прави Духа способен да извърши това прилагане. Те винаги са взаимно свързани, макар че във всяка една фаза единият от тех подпомага другия в неговата водеща роля. Точно както Христос (направен способен от Духа) осъществява изкуплението така и Духът (правейки Христос да присъства чрез вяра) го прилага. Никъде в тази двойнствена икономия няма каквото и да е отклонение или пълна липса на един от агентите. Ние винаги сме едновременно и в двете ръце на Отца.
Делото на Сина и делото на Духа, макар и различни са толкова тясно свърани, че е трудно да се оцени подобаващо цялостото им единство. Помислете накрая върху въпроса за средствата и целите. Коя от двете мисии е средство и коя – цел? Ако мислим от гледната точка на изкуплението като изработено приложено е лесно да гледаме на делото на Духа като на средство за осъществяване на делото на Сина. В този случай Синът Сам извършва делото – примирявайки Бог и хората – а Духът служи на Неговото дело като го прилага към живота на всеки отделен човек. Според това виждане Петдесетница се случва, за да допълни Голгота и Възкресението. От друга страна когато мислим върху близостта на духовното общение, което включва обитаването на Духа започва да ни се струва, че всички Божии пътища водят към изпращането на Духа.
Ако Божията цел е да обитава сред Своя народ изкуплението би било необходимата стъпка, която прави това обитаване възможно. Храмът на човешката природа трябва да бъде очистен, за да бъде той готов за обитаването на Духа. Така посредством въплъщението Синът подготвя един съвършен човешки храм, Собственото Си тяло, за Духа, Който да живее в него. И чрез изкуплението Синът очиства другите храмове подготвяйки ги да приемат Духа на основата на завършеноето дело на Сина. „Христос ни изкупи от проклетията на закона като стана проклет за нас…за да можем да приемем обещания Свети Дух чрез вяра” (Гал. 3:13-14). Според това виждане Голгота и Възкресението се случат, за да направят Петдесетница възможна. Ако трябва да попитаме чие дело е средство и чие цел отговорът би трябвало да е или че въпросът е погрешно зададен или че всяко едно е средство за другото. Духът служи на Сина прилагайки това, което Той е осъществил и Синът служи на Духа правейки Неговото обитаване възможно. Синът и Духът заедно в Своята двойнствена мисия от Отца изпълняват волята на Отца и ни служат.
Ако въобще чуваме нещо за Троицата във връзка със спасението вероятно това е нещо като: „цялата Трица е неоходима, за да спаси душите ни”. Това е вярно, но не особено конкретно. Истинското прозрение на Божия план и цел ни очаква когатро се научим да виждаме конкретно как лицата на Троицата действат специфично в спасението: Отец изпраща двамата Си емисари, Синът осъществява спасението, а Духът го прилага. Англиканският епископ Робърт Лейтън зразява това дори още по-полено и точно:
„Ние знаем, че Светия Дух съработи в делото на спасението: Отец е дал Своя Син, Синът е изпратил Духа, а Духът ни е дал вяра, която ни обединява със Сина и чрез Него с Отца. Отец постановява изкуплението, Синът го изработва, а Духът го открива и прилага.”[17]
От постановяването му до неговото осъществяване и прилагане икономията на спасението представлява единствения план на Бога, чрез който Той едновременно ни спасява и ни изявява Себе Си. Както казва Джон Оуен давайки Сина Си за нас и Духа Си на нас Отец изявява „славата на цялата блажена Троица, която е крайната цел на всички Божии дела”[18]. Отец, Който изпраща формира историята на спасението изпращайки двамата емисари, Синът и Духът, за да осъществят плана на спасението. Двете ръце на Отца формират икономията.
[1] Виж книгата на Джон Мъри Redemption Accomplished and Applied, която е своеобразна класика.
[2] Sermon 5, “Justification by Faith,” в Wesley’s 52 Standard Sermons, ed. N. Burwash (Schmul, OH: Schmul, n.d.) 45.
[3] Тази книга от 1657 година е публикувана отново под името Communion with the Triune God, ed. Kelly M. Kapic and Justin Taylor (Wheaton, IL: Crossway, 2007).
[4] J. I. Packer, Knowing God (Downers Grove, IL: InterVarsity, 1973), 15.
[5] John Flavel, The Method of Grace: In the Holy Spirit’s Applying to the Souls of Men the Eternal Redemption Contrived by the Father and Accomplished by the Son, (New York: American Tract Society, 1845), 3. „Методът” първоначално е публикуван в края на 17 век. Книгата на Флавел често е била преиздавана като редакторите мълчаливо са правили промени. Изданието, от което аз цитирам тук е една от по-четливите, модифицирани версии. Пуританите може би ще пожелаят да се обърнат към оригиналния Флавел, чийто език е доста по-технически.
[6] Богословите отбелязват, че когато казваме, че дадено лице на Троицата е направило нещо ние не трябва да казваме това в смисъл напълно изключващ другите лица. Джон Оуен описва това опростено когато казва, че едно от лицата действа „принципно, непосредствено и водещо,” но никога ексклузивно, в едно действие, което свойствено им принадлежи. Виж Owen, Communion with the Triune God, 104.
[7] Flavel, Method, 17.
[8] Пак там, 16.
[9] Пак там, 19
[10] Пак там.
[11] Виж W. H. Griffith-Thomas, “Introductory Note to the Fifth Edition,” in Marcus Rainsford, The Lord’s Prayer for Believers: Thoughts on St. John 17, the Lord’s Prayer for Believers Throughout All Time, 5th ed. (London: Thynne, 1904), n.p.
[12] Някои от тези диалози са публикувани в Marcus Rainsford, The Fulness of God, and Other Addresses (London: Partridge, 1898), 236–58. Настоящия цитата е от стр. 24–44.
[13] Пак там, 255-56
[14] Пак там, 257-58.
[15] Owen, “Pneumatologia,” 3:23.
[16] Големият назарянски боголсов Х. Ортън Уайли е наследил този език от една по-стара традиция, но в своята тритомна Christian Theology той го използва с несъмнена мъдрост. „Новият завет не одобрява идеята за една икономия на Светия Дух отделена от тази на Отца и на Сина освен в следния смисъл – че това е откровението на личността и делто на Светия Дух и следователно окончателното откриване на светата Троица. Виж неговата Christian Theology (Kansas City, MO: Beacon Hill Press, 1942), 2:303 и сл., включително чудесния цитата от Уилям Бърт Поуп.
[17] Robert Leighton, цитиран в T. F. Torrance, Scottish Theology: From John Knox to John McLeod Campbell (Edinburgh: T&T Clark, 1996), 172.
[18] Owen, “Pneumatologia,” 3:23.
Rado's blog 