от Радостин Марчев
Добре известно е, че традиционото разбиране за отношенията между църква и държава в Православната църква е т. нар. „симфония”. В миналото (основателно или не) то често е било обвинявано в „цезаропапизъм,” при което държавата има власт над църквата. В съвременната ситуация обаче проблемите са от донякъде по-различно естество.
Първо, след края на Византия изчезва обединяващата сила на империята, която свързва отделните етноси в единство. На един по-късен етап, след освобождението на голяма част от нейните бивши територии от османско владичество, се формират съвременни национални държави. Тяхното население е преоблдаващо православно и до голяма степен продължава да приема за даденост принципът на симфонията. Това от своя страна оказва силно влияние за формиране на един тип религиозност тясно свързана с етническата принадлежност. Без по никакъв начин да отричам истинската и осмислена вяра на голям брой православни аз твърдя, че същевствува доста ясна тенденция голяма част от, да кажем, българите, сърбите или руснаците да се определят като православни християни именно на основата на своята нацоналност. Макар далеч не винаги да е така това може да съществува дори при положение, че даден човек не само не живее християнски живот, но дори не вярва в учението на Православната църква.
Второ, това създава сериозен каноничен проблем в чужбина. Основополагащ принцип на Православната църква е нейните енории да се организират по териториален принцип като на една територия трябва да има само един епископ. Свързването на вярата с националната принадлежност обаче има тенденцията да подкопава тези принципи. В резултат на това ние имаме църквони общини считани за част от Българската православна църква в западна Европа, Америка и Австралия като за тяхното обгрижване са избрани съответните епископи. Това е причината крупни съвременни православни автори като Александър Шмеман и Йоан Майендорф, които активно участват в създаването на Американска православна църква (OCA), да говорят толкова много за този проблем и дори ясно да го опрделят като еклесиологична ерес.
Трето, последния век показа доста ясно колко лесно една църква, която вижда себе си естествено свързана с държавата може да се окаже проводник на интересите на управляващите, в които често няма нищо християнско. Пример за това е използването на църквата в периода на студената война от комунистическите правителства. Пример е позицията на Сръбската църква по времето на Милошевич. Пример, накрая е и Руската църква, която се превърна в инструмент за утвърждаване на държавната идеология. В голяма степен същия източник е родил и проблемът с разделението на Православната църква в Украйна както и с мерките вземани от държавата срещу свързаните с Московската патриаршия.
Личното ми предположение е, че идеята за „симфония” между църква и държава – поне в традиционния й вид – все повече ще се усеща от православните християни като съвременен еклесиологичен проблем, който изисква сериозно осмисляне и артикулация в съвременните условия. Вероятно това няма да е лесно не само защото тази традиция умира трудно в националните църкви, но и защото по-голямата част от православните християни просто нямат исторически развити ресурси, с които да го адресират. Падането на Византия е последвано от османско владичество, а след това и от комунистически режими, които създават много особена ситуация, която по никакъв начин не благоприятства развитието на подобни дискусии. Положението е много по-различно в западна Европа и Америка, които имат много по-богат и различен опит и възможност да експериментират с различни видове политическо богословие. Ето защо не е учудващо, че някои от най-сериозните опити за пречупването им през православна призма идват именно от страна на богослови от православната диаспора.[1]
В същото време обаче се забелязва и един много различен феномен. Точно когато в Правосалвната църква се забелязват признаци, че тя започва да преосмисля или поне да нюансира своето отношение към принципа на „симфонията” някои протестантски общности вървят в точно обратната посока. Най-ясният пример за това, разбира се, е САЩ. Там страхът от едно реално или предполагаемо изчезване на християнското влияние в обществото и премахване на редица приемани от вярващите за стожери на морала законови регламенти (правата на LGBT и други малцинства, еднополовите бракове, легализиране на абортите и т.н.) прие формата на опит за съюз с държавата под егидата на Републиканската партия и в частност на Доналд Тръмп. Крайната форма на това са изказвания като това на Майкъл Флин, че верните пастири трябва да проповядват американската конституция колкото и Библията. Ред други християнски водачи обаче също се изказват за премахване разделението между църква и държава твърдейки, че исторически то е имало за цел да предотврати намеса на държавата в църквата, но не и да препятства защита, подкрепа и утвърждване на християнството в САЩ като официална и толерирана религия.
Всеки, който познава българската религиозна действителност знае, че подобни въжделения съвсем не са чужди и на голяма част от българските християни – и в частност на българските протестанти. Немалко от тях смятат, че държавата трябва да толерира християнската вяра като в същото време потиска и препятства други религии (Неколкократно съм се натъквал на съвсем сериозни призиви за забрана строежа на повече джамии). Държавата трябва да забрани вече ежегодния гей-прайд, но не и също ежегодния поход за семейството. Държавата трябва също така да въведе вероучение (разбирано като християнско) като задължителен предмет в училищата като по този начин насърчава християнската вяра и ценности.
Всичко това (и още доста неща) подозрително напомнят на една протестантска форма на „симфония” – или поне на желание за подобна практика. По своята същност то е практически изрязване на голяма част от ДНК-то на т. нар. „свободни църкви” каквито са повечето протестантски общности в България. Но по-важното, то е тревожно вземайки предвид сериозните проблеми за адекватно функциониране на принципа на симфонията в съвременните условия, много по-различни от древната Византия.
Ако не можем да видим колко лесно едно такова дърво ражда горчиви плодове нищо чудно сами да опитаме от тях.
ВИЖ ОЩЕ:
[1] Виж напр. Aristotle Papanikolaou, The Mystical as Political (University of Notre Dame Press, 2012) и George E. Demacopoulos and Aristotle Papanikolaou, eds., Christianity, Democracy, and the Shadow of Constantine (Fordham University Press, 2016).
Rado's blog 