Словото и Духът

от Радостин Марчев

Ето, идат дни, казва Господ Иеова, Когато ще изпратя глад на земята, – Не глад за хляб, нито жажда за вода, Но за слушане думите Господни (Амос 8:11)

Винаги съм бил затруднен да отговоря на въпроса дали съм „харизматик”. Ако въпросът е дали приемам учението за „втора опитност” със Светия Дух, белегът на която е говоренето на езици аз не съм. Но ако става дума за убеждение в действието на дарбите на Светия Дух в настоящето аз със сигурност съм. Третото лице на Бога е неизменно свързано с всяка област на християнския ни живот – от Неговото участие при обръщението, през освещението, до даване сила и дарове за служение проявяваща се в различни направления – от пророчества и изцеления до ежеседмичното проповядване в църква, в което очакваме да чуем „слово на мъдрост и знание” (1 Кор. 12:8).

Ранната протестантска традиция обаче много силно подчертава изключително тясната връзка между Духа и Словото. Това от една страна означава, че Словото трябва да изпълни своята роля на „канон” – т.е. мерило – спрямо всяка проява, която претендира да е дадена или водена от Духа. Но истинското ударение на реформаторите е било на друго място – макар и не абсолютно обичайно Духа действа чрез Словото. Класическият израз на това виждане е било позабравеното днес учение за Testimonium spiritus sancti internum или вътрешното свидетелство на Светия Дух.[1] То може да се намери в Втората Лондонска, в Шведската, Германската, Уестминстърската, Френската, Съмърсетската изповед на вярата и т.н.[2] Най-общо това означава, че Божия Дух свидетелства на човешкия Дух, че Исус Христос е Бог и създава вътрешно убеждение и вяра в сърцето, което води до положителен отклин на благата вест. Реформаторите обаче веднага са добавяли, че това свидетелство, макар и директно (т.е. от Духа на духа) обичайно е свързано със Словото, което то използва като инструмент.

„По отношение на религиозния авторитет Духът и Словото на неразривно свързани. Пианието действа в служението на Духа и Духът действа рез инструмента на Совото. В тази ключова връзка на Духът и Словото реформаторите са основавали своето учнеие за религиозен авторитет.”[3]

Причините реформаторите да подчертават толкова силно това били, че те трябвало да воюват едноременно в две протвоположни посоки. От една страна те се противопоставяли на част от т. нар. радикална реформация, която твърдяла, че християните са водени от Духа без Словото. Това можело да означава различни неща – че водителството на Духа е по-висша форма на християнски живот, че в настоящата епоха на Духа Словото вече не е определения от Бога водач, че подобно водителство може да дава откровения, които не са нито потвърдени нито съдържащи се в Писанието и т.н.

От другата страна обаче имало хора, които поставяли толкова голямо ударение върху Словото сякаш то имало живот в себе си отделно от действието на Духа. Разбира се, реформаторите вярвали във вдъхновението на Писанието, което само по себе си представлява достатъчно свидетелство – по думите на Калвин така както няма нужда да доказваме, че киселото е кисело или че топлината е топла. Въпреки това те отказвали да оставят подобно свидетелство на чисто човешката логика, която е замъглена от греха и оставена сама на себе си никога няма да види това свидетелство. Затова, когато достига до убеждението в истиността на Писанието като Божие Слово Калвин се обръща именно към свидетелството на Духа.

Калвин отива дори по-далеч. Той критикува всяка форма на апологетика, която се опитва да докаже Бога и Неговата истина с чисто рационални аргументи. Причината да прави това не е, че той се съмнява в наличието на такива – точно обратното. Но човешкия разум оставен сам на себе си, според Калвин никога няма да достигне до Бога и да се обърне към Него. Единствено действието на Светия Дух може да постигне този ефект.

„… Словото без Духът е просто буква, просто кига…за сърцето недокоснато от Духа то е подобно на всяка друга книга…Господ трябва да каже вътрешното Си Слово на вътрешното ухо, за да може Словото да бъде чуто като Божие Слово.”[4]

Накрая, реформаторите разпростират това ударение за единството на Словото и Духа не само по отношение на началния момент на обръщение, а на целия последващ живот на вяра.

„В четенето на Библията, в прилагането на Библията към личния живот и в богословското изпозлване на Библията вярващият трябва съзнателно в молитва да търси служението на Духа чрез Словото.”[5]

Не е никак трудно да видим как тези ударения продължават да бъдат актуални и днес. „Свободата” на радикалната реформация не само, че продължава да съществува днес, но дори е във възход. Тя може да се открие в най-различни форми – от претенциите за духовни откровения, които не намират покритие в Писанието, до свободни тълкувания на самото това Писание, които обаче не могат да бъдат оспорвани под претекста, че са дадени от Духа.

Обратната тенденция също не е никак чужда на нашето съвремение. Понякога тя може да се срещне в едно лишено от духовна сила проповядване, което трябва да запълни определеното от службата време с многословие, което отегчава до смърт слушателите (само по себе си немалък грях понеже се проповядва именно Божие Слово – най-великата и удивителна вест давана някога). Друг път може да се намери в арогантната апологетика, която сякаш вярва, че ако спечели спора и засипе невярващите с достатъчно доказателства няма да им остави друг избор освен да приемат Христос – нещо, което, разбира се, няма да се случи.

Какъвто и да е случаят мисля, че това е една от областите където имаме нужда от „харизматизъм” в един класичеки протестантски дух здраво свързващ Словото и Духа. Той може да доведе едновременно до очистване на проявленията на духовните дарби пречупвайки ги винаги през светлианта на Писнаието като същевременно оживи Словото чрез действието на Духа предавайки този качествено нов живот и на слушателите, които отчаяно се нуждаят от него. Дори рутинни христиняски практики като личното четене на Писанието могат да бъдат напълно преобразени чрез дъха на Духа. Само тогава бихме могли да преживеем  думите на Амос (само че преобърнати в положителен смисъл): Ето, идат дни, казва Господ Иеова, Когато ще изпратя глад на земята, – Не глад за хляб, нито жажда за вода, Но за слушане думите Господни.   

---

[1] Една класичека книга на тази тема е Bernard Ramm, The Witness of the Spirit: Essay on the Contemporary Relevance of the Internal Witness of the Holy Spirit (Grand Rapids: Eerdmens, 1957)

[2] Ramm, Witness, 22-27.

[3] Bernard Ramm, The Pattern of Authority (Grand Rapids: Eerdmens, 1957, 29. See also 103.

[4] Ramm, Witness, 21. Виж също 63-64.

[5] Ramm, Pattern, p. 35. See also pp. 38-39.