от Фред Сандърс
Дотук ние раглеждахме икономията на спасението от една съзнателно христоцентрична гледна точка. Започнахме оттук съзнателно понеже най-добрият начин да разберем Троицата е като започнем с яснотата и конкретността на Синът – Исус, изпратен от Отца със силата на Духа.[1] Но щом веднъж сме се научили да виждаме работата на Троицата в живота на Христос има още един, допълнителен начин да виждаме икономията, който може да разшири нашето виждане дори още повече. Това е като обърнем нашето внимание от Исус като център на спасението към Отца, Който е неговият източник. Отец е изпратил Исус на Неговата спасителна мисия така както Той изпраща и Духа, за да завъри делото. Виждана от този ъгъл икномията на спасението е нещо, което е било формирано от самият Отец, чрез личните Му емисари, Синът и Духът.
Един от най-великите богослови на ранната църква, Ириней Лионски (който пише около 200 г.) използва една забалежителна метафора за това виждане фокусирано върху Отца. Той забелязва, че в историята за сътворението на човека в Битие 2:7: „Господ направи човека от пръст от земята”. Ириней отбелязва Боижието пряко, лично участие в създаването на човешкото тяло и душа. Против лъжеучителите, които казвали, че Бог е предал на ангели задачата да свършат мръсната работа по направата на човекото тяло, Ириней твърди, че Бог-Отец го е направил Сам, със Собствените Си ръце:
„Следователно не ангелите са ни направили или оформили, нито пък ангелските сили са създали Божия образ, нито пък някой друг, различен от Господното Слово…Понеже Бог не е нуждае от тях…сякаш няма собствени ръце. Понеже редом с Него винаги присъстват Словото и Мъдростта, Синът и Духът, чрез които и в които, свободно и спонтанно, Той е направил всички неща, на които и говори казвайки: „Нека да направим човека по наш образ и по наше подобие[2]”.
Разбира се, Ириней не смята, че Синът и Духът буквално са Божиите ръце. Всъщност почти невъзможно е да приемем изразът „двете ръце” буквално понеже да направим това би означавало да сведем Сина и Духа до части на Отца. Идеята на Ириней е, че Отец, Сина и Духа са единия Бог, Който е създал човека. Но поетичният образ, който той предлага за Отец, Който прави човека със Собтвените Си ръце, които са Отец и Духа, приковава вниманието ни върху Бог-Отец като източникът на всичко, дори когато тези неща са направени чрез Сина и Духа.
Това, което казва за сътворението този боголсов от 2 век може да ни помогне в нашата цел да видим формата на цялостната икономия на спасението. Бог не е оставил икономията на спасението сама да приеме някаква произволна форма, нито пък е поверил на някой друг създаването й. Бог я е оформил Сам, със Собствените Си две ръце. Той никога не е бил без тези две ръце, вечния Син и вечния Дух. И когато се изпълнява времето Той ги изпраща в техните задачи на света, за да ни доведе при Себе Си. Така икономията на спасението приема своята ефективна и значима форма когато Отец израща Сина да се въплъти и Духа да бъде излян.
Синът и Духа са винаги заедно в изпълнението на волята на Отца. Те винаги действат по един съвместен, взимно подкрепящ се начин, изпълнявайки в единство волята на Отца. Въпреки това те не са взаимно заменяеми един с друг и не копират работата си. Всъщност Синът и Духът се държат много различно когато изпълняват своята част от делото нa спасението. Синът е Синът и действа като Синът, докато Духът е Духът и действа като Духът. Да гледаме на тях като на двете ръце на Отца ни помага да видим тяхното единство (и двамата идват от Отца е една и съща цел) и тяхното различие (има две ръце, не само една). Бог Отец не е изпратил двама емисари, които да вършат една и съща работа два пъти. Освен, че Сина и Духа са различни няма нищо скучно или дори повтарящо се относно тяхната двойна работа. Можем да опишем различията им като кажем, че Синът и Духът имат различни характери или че индивидуланият им стил се изразява в начина, по който вършват специфичните си задачи. Когато видим тяхната специфика ние виждаме обхвата на икономията, в която Бог разкрива Себе Си. Деветдесет процента от тринитарното богословие се случва точно тук където достигаме до разбирането за единството и различието на делото на Сина и Духа изпратени от Отца. Задачата ни е да се научим да разбираме това единство в различията така както е окрито в Боблията и да го опишем по някакъв полезен, изясняващ начин.
Първата улика в нашата задача е ясна: Божият Син се въплъщава и умира за нас, но не и Духа. Отец е изпратил Сина да извърши великото дело на въплъщението и умилостивението и Духа, за да направи това дело възможно (както видяхме по-горе чрез девственото зачатие и помазанието на човека Исус Христос) и след това да реализира и завърши делото след като Христос го е осъществил. От тази гледна точка ние различаваме различните профили на двамата емисари на Отец. Започвайки оттук ние сме в сътояние дори да разработим два съвсем различни речника за делото на Сина и делото на Духа.[3] Оставете за момонет единството и сътрудничеството на заден план докато разгледаме техните специфики.
Синът и Духът са двата начина, по които Отец спазва обещанието Си да бъде „Бог с нас”. Но Синът е Бог с нас по прекия, личен начин, по който Той е вечния Син в човешка природа. Духът от друга страна е Бог с нас като вечния Дух обитаващ сред нас като в храм. Синът е Бог с нас като става един от нас, но Духът е Бог с нас като живе сред нас.
Помислете за ключовите думи, които се свързват с делото на Сина и Духа. Правилната дума за делото на Сина е въплъщение, но за Духа е обитаване. Синът приема плът, но Духът живее „в”. Божия Син взема на себе си човешка природа, лично приемайки всичко, което означава да бъдеш човек. Той е една божествена личност, която винаги е притежавала божествена природа и без да престава да бъде тази вечна личност с божествена природа Той добавя към Себе Си и цялостна човешка природа. Така въплътения Син става една човешка личност в този конкретен смисъл: Той е бил вечната божествена личност, която е приела човешка природа. Богословието на въплъщението е дълбока тема и е твърде сложна за да навлизаме тук в детайли. Но класическият израз използван в това учение е ипостасно единство, което означава, че Исус е бил една личност, която е притежавала както божествената така и човешка природа. Синът става човек. Светия Дух от друга страна не приема човешка природа в личностно единство със Себе Си. Той не става човек. Вместо това Той обитава в човеците.
Контраста става дори още по-очевиден ако решите да размените категориите на Сина и Духа. Какво ще стане ако кажем, че Божия Син е обитавал Исус Христос вместо да кажем, че е станал Исус Христос? Това би била една напълно неадекватна христология. Тя би превърнала Исус в човек изпълнен със Светия Дух вместо въплътения Божий Син. Или пък ако кажем, че когато Светия Дух слиза върху нас Той се въплъщава в нас и приема нашата природа? Отново, това би било огромно неразбиране на делото на Духа и би довело до цялостно объркване на живота на един християнин. Въплъщението не е обитаване, но ние се нуждаем и от двете неща ако искаме да преживеем Бог с нас.
Когато гледаме към изкуплението ние отново виждаме нуждата от различен речник за Сина и Духа. Очевидно Духът не е умрял за греховете ни, но от този факт следват някои не толкова ясни следствия. Делото на Исус Христос за нас е било представително и заместническо: Той стъпва на мястото, което ние заемаме и предага Себе Си на Бога вместо нас. Като умилостивение за греховете въплътения Син ни замества и поема Божия гняв заради нас. Духът от друга страна не ни замества, а ни дава сила. Той не заема нашето място, а поставя самите нас на местата, които трябва да заемем. И извършвайки великото дело на изкуплението Синът завършва веднъж завинаги делото чрез Своята смърт и възкреснеие, но Духът взема завършеното дело на Христос и го прилага към отделните хора.
Отново и отново в християнската си опитност ние отбелязваме разликата между Сина и Духа. Има много неща, които казваме за Божия Син, които никога не бихме могли да кажем за Духа. Ние трябва да бъдем напрвени по образа на Сина (Римл. 8:29), не на Духа. Казано ни е да бъдем като Христос и дори в определен смисъл да подражаваме на Бог-Отец (Ефес. 5:1), но никога да подражаваме на Светия Дух. Отново, има един посредник между Бога и хората (1 Тим. 2:5) и това е човекът Исус Христос, не Светия Дух. Може да бъде изкушаващо да разпрострем тези термини (съобразени, подражаващи, посредник) към Светия Дух водени от едно желание да защитим пълното равенство на Духа или да се увереим, че третото лице получава същата почест както първото и второто. Може додри да твърдим, че съществува някакъв метафоричен смисъл, в който ние подражваме на Духа или да разпрострем думата посредник, така че тя да описва начина, по който Духът ни довежда до Бога чрез Христос. Но това би означавало да говорим твърде неясно и да пренебрегнем категориите, които Писанието установява. Ние бихме се изложили на опасността да пропуснем конкретното дело на Духа бъркайки го с това на Христос. Най-добрият начин да ги държим заедно е като видим техните различия. Ни разграничаваме, за да обединим.
| Делото на Сина | Делото на Духа |
| Бог с нас, един от нас | Бог с нас, живее с нас |
| Въплъщение | Обитаване |
| Ипостасно единство | Общение |
| Приема човешка природа | Оживява хората |
| Става наш заместник | Обновява ни |
| Заема нашто място | Поставя ни на нашето място |
| Веднъж завинаги завършва делото | Продължава да работи постоянно |
| Става модел за подражание | Формира ни така, че да отговаряме на модела |
| Един посредник | Обединява ни с посредника |
| Осъществява изкуплението | Прилага изкуплението |
[1] За кратко въведение в учението за Бога от тази гледна точка виж Dennis F. Kinlaw, Let’s Start with Jesus: A New Way of Doing Theology (Grand Rapids, MI: Zondervan, 2005), и за същата начална точка, но с повече тринитарни подробности виж Allen Coppedge, The God Who Is Triune: Revisioning the Christian Doctrine of God (Downers Grove, IL: IVP Academic, 2007).
[2] Irenaeus, Haer. 4.20.1. Той се връща към същата образност на три други места: 5.1.3; 5.6:1; и 5.28.4.
[3] Някои от водещите идеи тук, вкл. за двата различни речника или граматики идват от, A. A. Van Ruler’s essay “Structural Differences Between the Christological and Pneumatological Perspectives,” което м оже да се намери в неговата книга Calvinist Trinitarianism and Theocentric Politics: Essays Toward a Public Theology, trans. and ed. John Bolt (Lewiston, NY: Edwin Mellen Press, 1989), 27–46. Едно по-задоволително изследване за служението на Духа може да се намери в Abraham Kuyper’s The Work of the Holy Spirit (1900; repr. Chattanooga, TN: AMG, 1995).
Rado's blog 