от Радостин Марчев
Въведение:
Нека да започна с едно лично признание. Аз не съм специалист по апологетика. Не твърдя, че познавам добре всички въпроси свързани с нея или всичките й клонове в подробности. Затова, ако живо ви интересуват въпроси дали презумптивната апологетика на Ван Тил е по-добра от тази на Гордън Кларк (или нещо подобно), по-добре питайте някой друг.
Въпреки това аз съм следил голяма част от апологетичната литература издадена в България след падането на комунизма и начина, по който хора или организации са се опитвали да правят апологетика у нас. И трябва да призная, че при това чувствата ми винаги са били силно раздвоени. От една страна аз съм виждал как хора започват да се замислят по-сериозно за християнската вяра когато чуват разумни аргументи или получават отговори на въпросите, които си задават. Моята собствена вяра също е била насърчавана и укрепвана по този начин – и продължава да бъде. От друга страна съм чувал и виждал апологетика да се прави по един повече или по-малко, според мен, неадекватен начин, който може да донесе повече вреда отколкото полза.
Така че аз вярвам и в двете неща. Вярвам, че апологетиката не само е важна, но за нашето време тя е необходимост. Необходимост е понеже ние отдавна сме минали момента, в който можем да предполагаме, че хората приемат християнството за вярно и преди да ги поканим да дойдат при Христос трябва да изминем много път.
Но аз също така вярвам и че има такова нещо както добра и лоша апологетика и че апологетиката, която използваме трябва да бъде адекватна за хората към които е отправена, за контекста, в който живеят и за начина, по който те мислят и чувстват. Когато не е такава това е проблем.
Затова днес аз искам да говоря за някои неща, които лична аз смятам за грешки в модерната апологетика.
По-конкретно аз ще говоря по 3 въпроса:
1. Каква е целта на апологетиката
2. Какво е отношението между Библията и науката
3. Как работи апологетиката в модерен и постмодерен контекст.
1. Апологетиката сама по себе си не може да доведе никой до Бога
Започвам от едно място, което може да ни се стори странно.
Сигурно повечето от вас знаят стихът, който е станал почти класически за апологетиката:
1 Петър 3:15: Но почитайте със сърцата си Христа като Господ, като бъдете винаги готови да отговаряте, (но с кротост и страхопочитание), навсекиго, койтовипита за вашата надежда.
Тук, както отново сигурно знаете, е употребена самата дума апологетика (преведена при нас като отговарям).
Но аз искам да задам един по-различен въпрос: Защо християните прибягват към апологетика? Какво целят да постигнат чрез нея? Струва ми се, че има две основни причини: (1) Да укрепим вярата на християните и (2) Хора да повярват в Христос. И това, според мен са много добри цели. Но аз искам да прочета един текст от Жан Калвин, който се намира още в самото начало на неговите „Институти“. Ето какво пише Калвин:
Все пак, обаче, е абсурдно да се опитваме чрез дискусия да създадем в себе си пълна вяра в Писанието. Наистина, ако бях призван да споря с най-умелите врагове на Бога, вярвам, че макар да не притежавам най-висши способности или красноречие, не би ми било трудно да затворя техните необуздани уста; бих могъл без много усилия да задуша самохвалствата, които те мърморят по ъглите, ако можеше да се спечели нещо от опровергаване на техните заяждания. Но макар и да можем да подкрепяме свещеното Божие Слово срещу празнодумците, от това не следва, че веднага ще посадим в техните сърца сигурността, която вярата изисква. Непросветените хора смятат, че религията почива само върху възгледи и затова, за да не вярват глупаво или върху нестабилна основа, желаят и настояват да им се докаже чрез логиката, че Мойсей и пророците са били божестено вдъхновени. Но аз отговарям, че свидетелството на Духа превъзхожда логиката. Защото както само Бог може правилно да свидетелствува сам за Своите думи, така и тези думи няма да получат пълно доверие в човешките сърца, докато не са запечатани чрез вътрешното свидетелство на Духа. Следователно, същият Дух, Който говореше чрез устата на пророците, трябва да проникне в нашите сърца, за да ни убеди, че те вярно са предали посланието, което им е било възложено отгоре….(Калвин, Институти 1.1.4).
Калвин казва нещо много интересно: апологетиката, сама по себе си няма да доведе нито един човек до Бога. Истинската спасителна вяра може да бъде дадена само от Светия Дух – и това важи както за калвинистката така и за арминианската схема.
Това не означава, че от апологетиката няма никаква полза. Светия Дух може да я използва като инструмент, чрез който да подтикне хората към вяра или пък за да утвърди вярата на тези, които вече са се обърнали към Христос.
Ние обаче, било съзнателно или несъзнателно, понякога се държим сякаш апологетиката сама по себе си има силата да доведе някой при Христос. Ако спечелим спора, ако докажем, че Бог съществува, ако демонстрираме, че в Библията грешки няма и всичко, което казва е вярно на човекът няма да остане друга възможност освен да стане християнин.
Това просто няма да се случи. Един спечелен спор е просто това – спечелен спор – нищо повече. Дори да оборим един човек (или поне да си мислим, че сме го оборили защото той може да не усеща нещата по този начин) той може да си тръгне с толкова предразсъдъци за християнството, с колкото е и дошъл – или дори с още по-лошо отношение.
Ние сме призовани, както казва Петър, винаги да бъдем готови да говорим за нашата надежда. Призовани сме също да правим това с кротост и уважение – не агресивно, с гордост или с чувство на превъзходство. Призовани сме да бъдем апологети – и нека да бъдем такива по най-добрия възможен начин. Но ние трябва винаги да помним, че сама по себе си апологетиката никога няма да доведе някой човек до Бога. Само Светия Дух може да направи това.
Спасението на един човек не е право пропорционално на нашият интелект, или на умението ни да се аргументираме, или на това да знаем отговорите на въпросите, които той задава, или на убедителния начин, по който говорим. Има нещо много, много повече от тези неща. И всеки християнин, който си отваря устата в защита на своята вяра трябва добре да осъзнава това и да разбра какво може и какво не може да постигне апологетиката.
Така че моята първа идея е – знайте мястото и ролята на апологетиката. Тя е важна, но понякога християните сякаш залагат прекалено много на нея. Върнете се обратно към първата книга от Институтите на Калвин или преди него към Августин и ще намерите някои много интересни прозрения за състоянието на човешката личност и за ролята на ума и сърцето при вземане на решения.
2. Отношението между Библията и науката
Спирам тук и преминавам към втория ми въпрос – какво е отношението между Библията и науката?
Отново ще започна с един цитат – този път от Августин. През далечния 4 век той пише следното (и не съм сигурен, че ще ви хареса):
„Мнозина измежду невярващите имат добро познание за земята, небето, за всички други елементи на света, за движенията, за бурите, за размера и разстоянията на звездите, за големината на слънцето и луната, за такива периодични явления като сезоните и приливите, за естеството на зверовете, растенията, камъните и за други неща, които могат да бъдат разбрани чрез сериозно разсъждение или опит. Следователно, за оплакване е когато християни, които макар привидно да основават своите твърдения на библията, говорят толкова много безсмислици, че правят себе си достойни за присмех. Докато присмех наистина е всичко, което заслужават те също така създават впечатлението, че библейските автори са отговорни за тяхното мърморене, дискредитирайки по този начин християнството пред света, който е каран да вярва, че авторите на Писанията също са невежи глупаци. В каквото и да греши и да се проявява като празнословец някой християнин неговото мърморене е приписвано на Свещените Писания. Не е за учудване, че противниците отказват да вярват на това, което Писанията казват за възкресението, за вечния живот и за небесното царство когато могат да посочат, че библията очевидно греши относно факти, които те самите могат да видят или да проверят. По този начин тези безделни самохвалци причиняват неизказана скръб на нашите мислещи братя (Августин, De acts com Felice Manichaeo 1:10 и The literal meaning of Genesis 1:19 и 2:20).
По времето на Августин е имало хора, които са вярвали безусловно на Библията, но не са спирали дотук. Те са продължавали с определени тълкувания, които след това са казвали, че стоят над всяка наука понеже идват от Божието слово. Но Августин вижда проблем. Невярващите, казва той, могат ясно да видят и да проверят, че това, което тези хора твърдят за света просто не е вярно. Как тогава очакваме те да повярват на основното главното, спасително послание на Библията?
Въпросът, който поставя Августин е какви трябва да са отношенията между Библията и науката? Повечето консервативни християни биха казали, че Библията е Божие слово и в нея няма грешки и аз съм съгласен с това. Аз вярвам, че Библията безпогрешно ни предава всичко, което трябва да знаем за християнската вяра и живот. Те също така биха казали, че понеже Библията е вярна между нея и науката не би трябвало да има противоречия. И аз отново съм съгласен.
Но на практическо ниво доста често се оказва, че нещата поне не изглеждат така. Възраженията срещу християнството често са точно от научно естество.
Какво става когато се срещнем с такова реално или привидно противоречие?
Какъв трябва да е нашият подход тогава? Отново, някои християни биха казали, че понеже Библията е Божие слово тя трябва да има последната дума. И аз отново, за трети път съм съгласен, но тогава възниква следващият въпрос:
Сигурни ли сме, че това, което представяме като учение на Библията наистина е такова, а не просто нашето лично тълкуване?
Ако си мислите, че това не е честен въпрос спомнете си историята на Галилей. Галилей е твърдял, че земята се върти около слънцето, а неговите църковни противници са казвали, че е обратното и че слънцето обикаля около земята. И за да докажат това те са използвали точно Библията.
Пс. 19:6 (Слънцето) излиза от единия край на небето, и обикаля до другия му край;
Еклесиаст 1:5 Също и слънцето изгрява, и слънцето захожда, И бърза да отива към мястото гдето трябва да изгрява.
Какво правим в този случай? Ако четем Библията буквално наистина изглежда, че тя учи, че слънцето обикаля около земята, а не обратното. Днес обаче никой християнин не защитава подобно виждане. Как обясняваме тези стихове?
Ние наричаме това феноменологичен език, което означава език, който описва нещата по начина, по който те изглеждат. Понеже на невъоръженото око се струва, че слънцето, а не земята се движи Библията говори по подобен начин, точно както и днес ние казваме, че слънцето изгрява и залязва без подобен начин на изразяване да предполага нито невежество нито желание за заблуда. Сравнително лесно е да си дадем сметка за това. Но въпросът, който често не се сещаме да зададем е: Как всъщност сме достигнали до това заключение? – Изненадващият, но неизбежен отговор е: Понеже науката ни е убедила в това.
Или, нека да вземем друг пример.
Пс. 98:8 казва:
Реките нека ръкопляскат, нека се радват заедно и хълмовете,
Как трябва да разбираме тези думи? Буквалното им значение е, че на реките им израстват ръце, с които те започват да пляскат и да хвалят Бога. Никой обаче не ги разбира по този начин. Ние знаем, че псалмите са поезия, а един от най-често използваните литературни похвати в поезията е олицетворението – приписване на човешки качества на неодушевен предмет.
Но отново, как разбираме, че пляскащите с ръце реки е олицетворение, а не израз, който трябва да се приеме буквално? Ние разбираме това понеже, както казва Августин, ежедневният ни опит го показва.
С други думи ние достигаме до нещо много интересно. Дори да вярваме, че Библията е Божие слово, което не греши в много случаи се оказва, че именно науката, опита, който имаме за света, ни помага да разбираме правилното значение на това Божие слово. Без науката, без познанията за света ние лесно бихме могли да достигнем до погрешни тълкувания на Библията. И това прави отношенията между Библия и наука доста сложни.
Богословът Чарлз Ходж казва:
„Природата е истинско Божие откровение така както и Библията; и когато тълкуваме библията чрез науката ние просто тълкуваме Божието слово чрез Божието слово. Тъй като този принцип е очевидно верен, той е приеман и използван дори от тези, които без да обръщат внимание на термините на думи го отричат…. Ще продължим ли… да тълкуваме Библията така, че да я накараме да учи лъжите, че слънцето се върти около земята или ще я тълкуваме чрез науката и ще хармонизираме двете?…Църквата може да премине през жестока борба, за да се откаже от дадено тълкуване (т.е. за някаква теория на хармонизация на писанието с науката) и да приеме друго…но не трябва да смятаме, че това ще причини някаква реална вреда”.
Преди да кажете, че авторът е някой либерал отидете в Google и потърсете кой е Чарлз Ходж – и след това ако имате желание продължете като прочетете неговото систематично богословие.
Нека да дам още един пример за начин, по който хората хармонизират Библията и науката. Той е взет от един много интересен баптистки богослов от средата на 20 век на име Бърнард Рам.
Библията, казва Рам, има своите първи читатели, за които е писана първоначално. Разбира се, тя е писана и за нас, но понеже тези хора са били първите читатели тя използва техния език и техните приемания, за да изрази своята истина, но, обърнете внимание, без задължително да приема тези представи като верни. Той вижда пример за това в нещо, което нарича „физиологична психология“. Така сърцето вярва (Римл. 10:9-10), червата се смущават (Плач 2:11), a вътрешностите биват изпитвани морално (Откр. 2:23) – начин на изразяване, който се среща често както в Стария така и в Новия завет. Взето в буквален смисъл всичко това очевидно не може да бъде защитено. Но взето от гледна точка на разбиранията на тогавашната култура, истината която е предавана е вярна и разбираема. Древната психологическа система е използвана като средство за предаване на откровението, а не като вярна сама по себе си.
Как обаче можем да разберем какво в Библията е културно и какво е надкултурно? Ето неговият отговор: “Можем да предложим следното общо правило: (1) всичко в Писанието, което е в пряка връзка с естествените неща най-вероятно е изразено с термините на преобладаващите културни концепции; (2) това, което е директно богословско или дидактично най-вероятно е надкултурно; и (3) чрез ясно разграничаване на надкултурните елементи в писанието и ясно разбиране на социологията на езика можем да дешифрираме това, което е надкултурно, но е изразено в културна форма…..Когато псалмисът хвали Бога с костите си богословът разбира, че на богословски език това означава да хвалиш Бога искрено и от дълбочините на душата си. Искреното хваление към Бога е обвързващо; психологическата функция на костите не е”.
Нашите проблеми започват когато не сме достатъчно прецизни в това отношение и смесваме двете неща. Например, трябва да се запитаме дали „бехемотът“ и „левиатанът“ споменати в Библията са описания на динозаври живели заедно с хората или са чисто културни елементи добре познати на първите читатели и използвани от автора, за да предадат неговата идея подобно на ламята в българския фолклор.
Това са много реални въпроси, които се срещат в апологетичната литература преведена на български език – и е много вероятно вие да сте се срещали стях.
Или нека да вземем друг пример. Понякога когато стигнат до Йов 26:7 хората четат:
(Бог) Простира севера върху празния простор; окача земята на нищо.
Те приемат това като доказателство, че библейските автори са знаели, че земята „виси“ в космическото пространство много преди науката да покаже това. Те не са вярвали в суеверията на другите народи, че земята плува върху море или че под нея има колони, които я крепят.
Но обикновено тези хора пропускат други стихове
1 Царе 2:8 Защото стълбовете на земята са на Господа, Който и постави на тях вселената.
Псалм 24:1-2 Господня е земята и всичко що има в нея, Вселената и тия, които живеят в нея; Защото Той я е основал върху моретата, И затвърдил върхуводите.
Нека да го кажа още веднъж: Аз не се съмнявам, че Библията е вярна. Това, което поставям под съмнение са някои видове апологетика, които според мен я използват по неправилен начин, който води до лоши резултати (Спомнете си отново какво казва Августин по този въпрос).
Нека да се опитам да изведа някои апологетични грешки от това, което казахме:
– Грешка е да позволим на науката изцяло да тълкува Библията. Не само, че науката е променлива, но и много неща, за които говори Библията лежат извън нейния обхват и възможности.
– Грешка е да отречем мястото на науката в тълкуването на Библията. Както казахме лесно може да има разлика между това, което Библията казва като Божие слово и нашето собствено тълкуване, което може и да греши. Науката често ни помага да разберем Библията по-добре.
– Грешка е да се опитваме да използваме Библията като научен алманах – сякаш тя е склад за скрито научно познание, което е зашифровано там и само чака да го открием, за да докажем по този начин, че тя е от Бога. Както казва Калвин в коментара си към Битие 1 „Тези, които желаят да учат астрономия и други неясни науки, нека да търсят на друго място” (не в Библията)[1].
– Грешка е при тълкуването на Библията да изхождаме от научните представи и очаквания на съвременните хора вместо от вярванията и разбиранията на първите читатели. Прочетете „Изгубения свят на Битие 1“ на проф. Джон Уолтън от колежа Уитън и ще разберете колко огромна разлика може да направи това.
– Грешка е да задаваме съвременни въпроси към древен текст, който не се опитва да им отговори.
– Грешка е да мислим, че имаме монопол над истината само защото сме християни.
– Грешка е да смятаме, че можем да говорим като експерти в области, в които не сме такива. Разбира се, ние можем да имаме мнение за такива въпроси – всеки има – и няма проблем да ги казваме, вкл. когато са свързани с апологетиката. Но ние трябва да помним, че ние не сме експерти в тях и да признаваме, че хората, които са имат мнение, което тежи повече от нашето. Точно тук ние се нуждаем от тези „кротост и страхопочитание“, за които говори Петър.
– Грешка е да смятаме, че знаем отговора на въпроса още самото начало. Опитайте се да чуете аргументите и след това да решите.
3. Модернизъм и постмодернизъм
Можем да говорим още много дълго за тези неща. На практика на мен ми се струва, че не поне на едно популярно ниво този привиден или реален сблъсък между Библията или твърденията на християнската вяра и науката е най-дискутирания предмет на апологетиката през последните няколко десетилетия. И аз мисля, че има причина това да е така. И аз искам да завърша като разгледам някои от тези причини във връзка с т. нар. преход от модернизъм към постмодернизъм. Аз няма да се опитвам да дефинирам тези понятия – ако искате един според мен добър християнски източник е A Primer on Postmodernism на Стенли Гренц.
Това, на което искам да обърна внимание са някои промени в начина, по който хората мислят за научното познание в тези два периода.
Нека да започна с 3 важни неща, които определят начина, по който хората през модерния период приемат дадено познание за сигурно. Всъщност нещата са много по-сложни и нюансирани, но по необходимост аз обобщавам и опростявам много[2].
1. Те търсят сигурна основа, на която то да е положено. На философски език това се нарича „основополагане“ (foundationalism). През 17 век един французин на име Рене Декарт изрича една знаменита фраза „Cogito ergo sum” „Мисля, следователно съществувам“, която можем да наречем мото на този съвременен стремеж за сигурно познание. Декарт не е бил атеист – можем да кажем дори, че той е бил християнски апологет, който се стремял да намери сигурна основа, от която да тръгне и в крайна сметка да докаже съществуването на Бога и верността на християнството. И след дълго търсене на такава основа той достига до своето прозрение, върху което след това строи цялата си философия. Оставям настрана философията на Декарт, но неговото усещане за сигурност на познанието стоящо на една начална непоклатима основа е характерно за съвременната епоха.
2. Втората характерна черта на модерната епоха е т.нар. „индуктивен метод“ – до истината се достига като се събират и обмислят и обобщават факти. Той е свързан с друго име, приблизително съвременник на Декарт, Франсис Бейкън. Индуктивното познание до голяма степен се налага като водещ научен метод.
3. Третата характеристика на модерността е безпристрастността на събиращия познание. Това донякъде е допълнение към индуктивния метод на научния подход в познанието. Добрият учен, според това виждане трябва да бъде безпристрастен. Той обективно преценява данните, които събира индуктивно и по този начин достига до логични заключения и доказателства.
Какъв е резултата от тези тенденции?
Първо, научния метод във вида, в който го описах се налага както върховното мерило за истина. Ако искате да твърдите, че нещо е истина трябва да започнете от една сигурна основа, от която да събирате факти, да ги преценявате обективно и да достигате до безпристрастни доказателствени заключения.
Второ, с известно закъснение подобно разбиране за истината се налага и сред християните. Интересното е, че то се налага в две противоположни виждания.
Както знаете в края на 19 и началото на 20 век в християнството избухва една вътрешна война между либералното и консервативното течение. Конкретния повод е появата на т. нар. критически методи за изследване на Библията, които първоначално се развиват в Германия и след това се разпространяват в останалата част от Европа и Америка, но в по-широк план проблемът е именно прилагането на тези модерни методи за определяне на истината.
Либералните християни търсят сигурна основа в религиозното преживяване (нещо различно от емоция) изразено като усещане за зависимост от Бога или за неговото съществуване. Библията е едно от описанията на подобно преживяване, така както са го преживели различни хора живели по различно време. Тази идея за преживяване в Библията обаче може да съществува съвсем спокойно и изчистена от свръхестествените елементи и чудеса, които науката според тях е доказала, че са невъзможни.
Консервативните християни достигат до точно обратното заключение, но това, за което ние често не си даваме сметка е, че те оперират със същите предварителни приемания за естеството и пътя за достигане до истината. Консервативните християни се опитват да покажат, че сигурната основа, върху която може да бъде изградено всичко друго е Библията. Как? Като докажат, че тя е напълно съвместима с науката и методите, които тя използва. Ето как се ражда въпросът за отношението между Библията и науката и оттам и голяма част от съвременната апологетика, която срещаме.
Сега аз не коментирам дали това е добро или лошо, правилно или неправилно. Аз просто казвам най-общо какво виждам, че се е случило.
В края на 20 век обаче започват тенденции, които с времето водят до прехода от модерна към постмодерна епоха. Постмодернизма е много сложно явление и нямаме време да говорим за него подробно, но едно от нещата, които той прави е да предизвика всяко от трите модерни приемания за достигане до истината.
Първо, той предизвиква идеята за сигурна основа и твърди, че в повечето случаи такава просто не може да се намери. Ние трябва да започнем с някакво приемане, с някаква вяра. Например с приемането, че нашите сетива и нашия ум отразяват вярно действителността, която е извън нас. Това на практика е невъзможно да се докаже – то просто трябва да бъде прието, за да можем да живеем нормално и да претендираме за каквато и да е възможност за по-нататъшно познание. Но това е много по-различно от твърдата несъмнена основа, която търси модерността.
Второ, индуктивния метод и науката, до която той води е сериозно предизвикан от откритията свързани с начина, по който съществува света. Науката на Нютон е сериозно предизвикана от науката след Айнщайн, Хайзенберг и Шрьодингер, които показват, че реалността не е толкова точно установена колкото сме си мислели дълго време. Откритието на факта, че атомът съвсем не е най-малката частица и след това изследването на субатомните сили и поведението на тези по-малки частици показва, че в някои случаи дори самото наблюдение оказва влияние върху това, което бива наблюдавано. Светлината се оказва едновременно вълна и частица. Не можем да знаем едновременно положението и скоростта на дадена частица. По-нататък, Томас Кун[3] показва, че науката не се развива чак толкова твърдо на основата на индуктивния метод и че в прехода от една към друга научна теория участват много повече фактори, които си взаимодействат по много по-сложен начин.
Трето, никой наблюдател не е напълно обективен и безпристрастен. Всеки човек внася в изследването своя собствен багаж, който влияе на изводите, до които той достига.
Това не означава, че при постмодернизма понятието за абсолютна истина изчезва и остава само пълният релативизъм. Постмодернизма не е релативизъм, но начина, по който се смята, че се достига до истината през модерната епоха е много сериозно предизвикан – вкл. идеята, че съществува една единствена универсална за всички хора епистемология – начина, по който достигаме до истината[4].
Аз не искам да давам оценка на модерната и постмодерната епоха. Това, което искам да каже е, че нейния подход към истината – като метод, като очаквания, като начин на мислене е доста различен. Това автоматично означава, че апологетиката през постмодерната епоха трябва да бъде по-различна от апологетиката през модерната – поне ако очакваме да говорим смислено на постмодерните хора.
Заключение
Много християни все още се опитват да прилагат модерна апологетика към постмодерни хора без да разбират колко различно мислят те. Това няма да работи. Голяма част от старите методи, старите книги, старите помагала и подходи няма да работят – не защото са лоши, а защото са били добри за други хора и за други въпроси.
Други твърдят, че постмодернизма е едно голямо зло и християните трябва да защитават модерните презумпции като истински християнски. Това според мен е голяма грешка. Модерните презумпции не могат да се отъждествяват с християнството. Исторически можем да видим, че преди модерната епоха християнството е работело с други приемания. Да се опитваме да отъждествяваме двете неща означава да стигнем много близо до идолопоклонство. Но освен това просто няма начин да върнем часовника назад и да отидем обратно в модерната епоха. Тя е свършила. Ние или трябва да се научим да говорим адекватно и разбираемо на постомодерните хора или няма да бъдем чути.
И това е задача, която стои пред нас и с която с божията помощ ние трябва да се заемем. Това е апологетиката, която сме призовани да правим – с кротост и страхопочитание и с любов към хората, на които говорим; със страх и трепет спрямо Бога, на Когото служим и с вяра в Светия Дух, Който може да ни води сигурно през една мисловна и морална територия, в която нямаме опит.
[1] Виж ТУК за английския текст или ТУК за превод на български език. Мой коментар на думите на Калвин може да се намери ТУК.
[2] По-подробно развитие на тези въпроси може да се намери в Nancey Murphy, Beyond Liberalism and Fundamentalism: How Modern and Postmodern Philosophy Set the Theological Agenda ( Trinity Press International, 1996).
[3] Томас Кун, Структура на научните революции (Изток-запад, 2016).
[4] За някои от тези въпроси виж Stanley Grenz and John Franke, Beyond Foundationalism: Shaping Theology in a Postmodern Context (Westminster John Knox Press, 2001).
Rado's blog 