Императрица Теодора възстановява иконопочитанието

Радостин Марчев

Текстът е публикуван във в. „Зорница“, февруари, 2023

Иконоборческата криза е един от най-важните и интересни моменти от историята на източното християнство, а нейното наследство и отзвукът, който тя предизвика, продължава да се усеща и до днес.

Произходът и началото на изображенията в ранното християнство е донякъде спорен, но няма съмнение, че те се появяват на доста ранен етап. Пример за това са катакомбите и запазената домашна църква Дура-Европос (III век). От IV век нататък те печелят все по-голяма популярност като постепенно започват да се открояват определени стилистични техники. Едно от най-интересните развития представлява известното 82-ро правило на Трулския събор (692 г.), което постановява, че от този момент нататък Христос не трябва да се изобразява метафорично като агне (вж. Йоан 1:29), а като човешка фигура.

Въпреки това иконопочитанието не е напълно единодушно. В християнските среди от самото начало има хора, които го смятат за нарушение на Десетте Божии заповеди и виждат като приемливи изображения на Христос единствено хляба и виното, използвани при Господнята трапеза. Древният събор в Елвира (305 г.) постановява, че в църквите не трябва да присъстват картини, а църковни отци като Евсевий Кесарийски и Епифаний Кипърски се изказват против изображенията.

Тези настроения се засилват през 8 и 9 век като вероятно една от причините за това е набиращият сила ислям. Бивайки монотеистична религия, неговите привърженици виждат в използването на изображения идолопоклонство и това допълнително засилва техния антагонизъм към християните. Това не остава незабелязано от някои византийски императори, които решават, че трябва да направят нещо по въпроса. През 726 г. Лъв III (717-741) определя официална политика против иконите и през 730 г. тяхното почитане е забранено. Император Константин V (741-775) втвърдява мерките срещу иконите. През 754 г. той свиква събор, на който тяхната употреба е забранена. Започва гонение на всички несъгласни с неговото решение, което продължава и при царуването на следващия император Лъв IV (775-780). Въпреки това Римската църква отказва да се съобрази с него и продължава да подкрепя употребата на изображения. 

След смъртта на Лъв IV, неговата съпруга императрица Ирина, заедно с патриарха на Константинопол Тарасий, свиква т. нар. Втори Никейски събор (787 г., приеман за последния от седемте вселенски събора), който взема решение в полза на иконите и на тяхното почитане. Тази победа обаче е сравнително кратка. През 813 г. иконоборците отново получават власт при възцаряването на император Лъв V (813-820) и през 820 г. употребата на икони отново е забранена на църковен събор. Започва т.нар. втори иконоборчески период, който завършва със смъртта на император Теофил (829-842) през 842 г., когато иконопочитанието е възстановено в църквите от неговата съпруга императрица Теодора. До днес това събитие се чества от Православната църква като „победа на Православието“.

Отношението на протестантските църкви към тези събития е доста сложно и разнолико. По времето на Реформацията от 16 в. т. нар. реформирани църкви застават твърдо против богослужебната употреба на икони, макар днес това далеч да не е толкова общоприето. Други крила като лутераните и англиканите (вкл. методистите) са склонни да приемат Седмия вселенски събор и изображенията, но често остават резервирани към някои практически аспекти на тяхната употреба, които за тях създават предпоставки за идолопоклонство. При всички случаи обаче протестантите трябва да знаят и да оценят поне два специфични нюанса на иконоборческата криза.  

Първо, понятието „икона“ е доста по-широко отколкото повечето хора предполагат. Най-общо то се отнася до всяко нещо, което представя аналогия с конкретна личност или събитие. По този начин всеки човек се явява икона на Бога, по чийто образ и подобие е създаден. Както казахме по-горе, икона на Христос се явяват хлябът и виното в Господнята трапеза. Икони са още Библията и кръста, а Йоан Дамаскин вижда по този начин и дванадесетте камъка, които племената на Израел поставят за спомен на брега на река Йордан, след като я пресичат (Ис. Н. 4). Примерите лесно могат да се умножат. В тази светлина твърдението, че протестантските църкви не използват икони се оказва поне донякъде спорно.

Второ, в един по-тесен, но много важен смисъл, иконоборческият спор е по своята същност христологичен. Това е така понеже исторически основното несъгласие между страните е възможно ли е Христос да бъде изобразяван. Защитниците на иконите твърдят, че след въплъщението на Исус, Бог може да бъде изобразен понеже Той е слязъл между нас и се е разкрил в човешки образ. Другата страна възразява, че за да бъде автентично изображението на Исус, трябва да включва както човешката Му природа така и божествената. Божествената обаче не може да бъде изобразена понеже по дефиниция е непостижима за хората. От друга страна, ако иконата изобразява единствено човешката Му природа, достигаме до ереста на несторианството, която разделя двете природи в личността на Христос. Ако пък изобразяваме някаква смесена природа достигаме до друго единодушно отхвърлено от Църквата учение – монофизитството.

Това е много сериозен аргумент, който за известно време се оказва костелив орех. Неговият отговор е даден от някои от най-значимите участници в спора като Патриарх Никифор I (806-815), Йоан Дамаскин и Теодор Студит. Те обясняват, че изображението на Христос не е изписване нито на човешката, нито на божествената Му природа, още по-малко пък на някаква трета, смесена природа. Това, което се изобразява, е Неговата личност или ипостас, която е съставена от две природи, но е напълно видима и изобразима, така, както Самият Христос е бил видим и разпознаваем, докато е живял на земята. Това представлява фино използване на решенията на Халкедонския събор от 451 г. (признаван практически от всички протестанти) и нагледно показва, че неговата сложна дефиниция съвсем не е просто интелектуално упражнение, лишено от практическо приложение. По този начин това представлява утвърждаване на истина, която би трябвало да е скъпа на всеки протестант.

Без съмнение разногласията между протестантите по отношение на Седмия вселенски събор, изображенията и начина на тяхната употреба, ще продължат и в бъдеще. Това, което е необходимо, е ние да пристъпваме към този исторически и богословски въпрос информирано и осмислено, с ум и сърце, които искрено търсят отговори, а не предполагат, че от самото начало имат такива.