Как ни спасява въплъщението?

от Радостин Марчев

Историческото християнство неизменно е отстоявало вярата във въплъщението на Бога като един от крайъгълните камъни на своето учение. Най-просто то казва, че в определен момент във времето второто лице на Троицата, Исус  Христс, е станал човек. Той е направил това, както се е родил от Светия Дух и дева Мария, вземайки от Своята майка човешка природа и обединявайки я със Своята предвечна божествена природа в една единствена личнсот (ипостас). За хората, които го чуват за първи път това може да звучи доста объркващо. Всъщност то е такова дори за тези, които са размишлявали върху него с години. Църквата е прекарала почти 10 века в непрестанни спорове докато успее да формулира най-основните контури на своята вяра – контури, които едва драскат по повърхността на нещо, което човешкия ум просто не може да схване напълно. Въпреки всичко този огромен богословски и философски труд е бил необходим понеже той отговаря на някои от най-важните верови въпроси, без които християнството просто не би могло да съществува – Кой е Христос? Защо е станал човек? и Как ни спасява Той?

Повечето протестанти в България са свиклани да мислят за връзката между въплъщението и спасението по два основни начина. Първо, те виждат въплъщението като една подготовка за жертвата на Исус на кръста. Бог е трябвало да стане човек, за да може да бъде наш представител, Който да поеме наказанието за нашите грехове и плащайки цената за тях да ни освободи от нея. Ако не е станал човек Той не би могъл да ни предсатвлява пред Бога. Второ, въплъщението се свързва с безгрешния живот на Христос като човешко същество, чрез който Той изпълнява изискванията на Закона и по този начин отговаря на условоето за безгрешна или невинна жертва. Никой друг човек не може да каже, че е направил това. Ние всички се оказваме грешници, които трябва да дават отчет за собствените си престъпления пред Бога и по този начин не можем да поемем ничий друг дълг върху себе си. Христос е различен. Чрез въплъщението Той става човек като нас, но чрез съвършения Си живот се оказва в качествено различно положение спрямо Бога.

Това са важни наблюдения, които имат своето място в богословието. Въпреки това те може би не достигат достатъчно далеч. Историята на църквата познава и други начини да свързва въплъщението и спасението, които вероятно ще се окажат почти непознати или трудно разбираеми за съвременните български протестанти. Нека да посоча два от тях.

Първо, християните са мислели за човешката природа на Христос през призмата на едно приемане, което може да се открие още при гръцкия философ Платон и което през средните векове става известно като реализъм. Реализмът приема реалното съществуването на общите понятия свързани с отделните предмети. Номинализма, неговият флософски съперник, от друга страна твърди, че в действителност съществуват единствено отделните предмети. Например номинализма би казал, че реално съществуват единствено личности като Петър, Павел и Иван докато понятието човек е изкуствена езикова конструкция за изразяване на прилика. Реализмът обаче твърди, че реално съществува такова нещо като човешка природа обща за всички хора.

Тези философски понятия и спорове вероятно са непознати на повечето съвременни хора и дори могат да изглеждат като ненеужна безсмислица. Това обаче съвсем не е така. Ако реализмът е верен и действително съществува такова нещо като обща човешка природа въплъщението може да бъде виждано в една изцяло различна светлина. Правейки човешката природа Своя Собствена и обновявайки и освещавайки  я по този начин Христос дава възожност на всеки от човек да получи достъп до резултатите от това. Всъщност именно това прави възможно преобръщането на резултатите от грехопадението (за което протестантите по подобен начин вярват, че е засегнало природата на човека и е направило греха неизбежен – макар да съществуват няколко различни обяснения как това се е реализирало на практика). Разбира се, това не изключва необходимостта от личен избор и вяра, но е изключително важно за човешкото спасение.

Второ, тръгвайки отново от същото изходно приемане, християните исторически са повдигали въпроса дали Христос би се въплътил ако грехопадението не беше се случило. Разбира се, отговор не би могъл да бъде даден, но логиката и идета зад него са изключително интересни. В този ред на мисли въплъщението на Христос свърващо човешката с Божията природа отива по-далеч от преодоляване на грехопаднеието. То се превръща в средство за издигане на човешката природа до едно по-високо положение от това, което тя е имала преди него и до реално уподобяване – не в смисъл на „ставане богове”, а на освещение и прославяне по благодат изразяващо се в Христоподобие. Затова, поне според някои християни, Христос би се въплътил дори ако човек не беше паднал.

Без съмнение това са разсъждения, които могат да накарат много протестанти да повдигнат въпросително (или дори укорително) вежди. Те не само, че нямат лесни отговори и изискват сериозно обмисляне, но в нашата съвременна (често неосъзната) философска рамка, която се различава съществено от древната водят до необходимост от придобиване на допълнителни и често трудни знания. Но, както казахме, протестаните не са чак толкова далеч от подобни приемания по отношние на резултата от грехопадението – поне в някои обяснение на това как то засяга универсално човешката природа – макар често да не си дават сметка за филсоофските предпоставки или следствия зад тях.

Без значение дали ще ги приемам или не Рождество е времето когато си заслужава да отделим време сериозно и съсредоточено – но и не по-малко смирено и благдарно –да мислим за въплъщението за Бога, Който „заради нас и за нашето спасение” е станал човек.         

Реклама