За „този” и „онзи” вид духовност


от Радостин Марчев

Докато последните дни преди Рождество забързано „минават през мен”, както пееше дуетът „Каризма”, времето се усеща по един особен „сладко-горчив” начин. Сладко е, разбира се, поради настъпващия празник, а горчиво понеже една част от християните и тази година виждат устояването във вярата под формата на неговото отричане (понеже Христос не се е родил точно на тази дата и ако Бог е искал да празнуваме Той със сигурност би ни дал точния ден), в преборване на мартениците и дядо Коледа и в многословно обяснение на опасността от великденските шоколадови зайчета.

В интерес на истината аз мога да разбера подобна духовна настройка. По-трудно ми е да я преглътна и да се примиря с нея. Причината не е, че държа толкова на гореспоменатите неща – всъщност аз спокойно мога да мина и без елха, а шоколадовите зайци не само, че са вредни за холестерола, ами на всичко отгоре обикновено са направени от един такъв марципан, който никак не ми се нрави. Това, което ме терзае повече е, че обикновено зад този вид духовност стои едно християнство, чието въображение е кастрирано. То търси точните и ясни богословски формули за изказване на евангелието, така че никой да не остане подведен относно съдържанието на благовестието, но същевременно често звучи прекалено клиширано, за да предизвика отклик. То желае и предлага ясни правила обясянващи света в черно и бяло, които обаче изсмукват цвета и радостта от него и често завършва или със себеправедността на фарисея („Благодаря ти, че не съм като другите хора и особено като този…”) или с прецедения комар и погълнатата камила. То може дълго и задълбочено да обяснява защо Толкин е опасен със своя езически светоглед (в края на краищата един от главните герои във „Властелинът на пръстените” е добър магьосник – нещо забранено в Библията – а самият писател пуши лула), но не и да бъде ранено от езиковите фойрверки предлагащи истински пир еднoвременно за душата и ума. То не може да види нищо повече от агресивна пропаганда на порнография, наркотици и хомосексуализъм във филм като „Американски прелести” или да не се възмути от вулгарния език в „Добрият Уил Хънтинг”, но трудно може да каже защо те докосват едни особени струни в човешката душа. То може да осъди греха, но не и да достигне до проникновението на св. Августин, че дори хлопането на вратата на публичния дом е акт на едно извратено и изкривено търсене на любов и по този начин по своята същност търсене на Бога.  

Човекът, както духовито казва християнският философ Джеймс К. А. Смит, е повече от „ум забучен на кол”. Затова свеждането му просто до логическо убеждение, прецизна доктрина или точно установени правила никога няма да са му достатъчни. Библията, която Бог ни е дал не е наръчник по систематично богословие нито точно фомулирана изповед на вярата. Това не означава, че тези неща са ненужни „понеже ако беше искал да имаме такива Бог със сигурност би ни ги дал” – същият аргумент, който чувам да се повтаря всяка година за празника Рождество. Точно обратното, усърдната и вярна работа на множество богослови през последните 2000 г. са истинско богатство за Църквата. Но казали това не трябва да забравяме, че Библията съдържа поезия, песни и пословици и по своята същност е най-вече една голяма история, която ангажира не само ума, но докосва и сърцето и пали въображението. Вижте например как в Откровение 12 раждането на Христос е описано като битка между едно безпомощно бебе и огоромен червен змей с множетсво глави и с опашка, която събаря една трета от небесните звезди (ангели?). Но победител от сблъсъка излиза именно бебето. Това е, което ние скоро отново ще празнуваме. Това на свой ред стимуира нашето човешко въображение – често по забележителни начини.

Вероятно всеки е виждал изображение на младенеца в ясли, над който са се надвесили вол и магаре. Това, разбира се, не се казва никъде в Библията и ние често го приемаме просто като сантиментална, макар и може би не особено оригинална приумица на художника. Може би някои дори биха настоявали за изображения, които предават по-точно библейския разказ и които са стилизирани и изчистени от всичко, което липсва в него. Но дали това е така? Спомням си колко поразен бях когато за първи път си дадох сметка за произхода на този детайл. Той идва директно от началните редове на книгата на пророк Исая „Чуйте, небеса, и дай ухо, земьо. Защото Господ е говорил, казвайки: Чада отхраних и възпитах; Но те се разбунтуваха против Мене. Волът познава стопанина си, И оселът яслите на господаря си; Но Израил не знае. Людете Ми не разсъждават”  (Исая 1:2-3). Казаното за Израел с пълна сила се отнася и за целия човешки род, който в своя бунт се е обърнал против Създателя Си и не желае да Го познава. Въплъщението на Исус преобръща това състояние и възвестява връщането на хората при Бога.

Нека отново да се върнем към двете изображения – едното, което стриктно следва описаните в евангелието детайли за раждането на Спасителя и другото, което добавя липсващите там вол и магаре. Кое от тях по-ясно предава духовната истина за раждането на Христос в контекста на цялостната история на Библията? Има основание да твърдим, че именно детайла с животните показва едно по-дълбко прозрение и разбиране на това какво се е случило в яслата.

Може би едно такова духовно просветено въображение (ако въображение е удачната дума в случая) е това, от което се нуждаем днес. При това съвсем не е нужно то да действа по начин, който лесно разбираме или веднага сме готови да приемем – част от силата на въображението е, че то именно предизвиква. Ние виждаме такива проявления в Луисовата „Переландра” и завладяващата идея за предотваратеното на друга планета грехопадение (Може би е показателен факта, че на български език книгата е издадена от нехристиянско издателство). Предизвикани сме, отново от същия автор,  да мислим за резултата от възможните екскурзии от ада до небето (Великата раздяла). И може би (само може би, защото това е по-трудно) ще започнем да осъзнаваме как християнското въображение на Толкин работи във „Властелинът на пръстените” (За един личен опит да осмисля това виж Какво прави Толкин християнски писател). Възможно е дори (ах, колко хубаво би било да се научим да го правим) да откриваме християнски теми и въпроси дори в творбите на хора, които не се определят като вярващи. Това не би трябвало да ни изненадва. „Ти си ни създал за Себе Си и неспокойно е сърцето ни докато не намери в Тебе покой”, казва св. Августин. Понеже всеки човек е създаден по Божий образ и подобие и за Бога, в каквото и състояние да се намира той част от неговите пориви неминуемо ще отразяват тази реалност (За един много интересен прочит на филма „Амрикански прелести” виж статията на Джеймс Смит „Въплътената вяра в „Американски прелести””).   

 Ние не сме нито чисти умове нито дори „ум забучен на прът” (тяло). Ето защо ние се нуждаем от веки допир, вкус, мирис, образ, чувство и мисъл, които могат да ни напомнят за нашата вяра и да подбудят живот на вярност и ученичество. Нуждаем се не от по-малко, а от повече празници, символи, изкуство и въображение. Разбира се, всяко от тези неща може да бъде опасно. Това важи за всеки от Божиите дарове. Тяхната ценност идва именно от тяхната сила; оттам идва и опасността за злоупотреба с тях. Но опасносността не е причина да захвърлим даровете, които сме получили. А какво трябва да направим с тях, мисля знаем всички.

Реклама

2 thoughts on “За „този” и „онзи” вид духовност

  1. Чудесно казано! Благодаря за този пост и Честито Рождество Христово на всички.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.