
от Радостин Марчев
Веднага след назначаването на служебното правителство вътрешният министър Иван Дерменджиев каза, че границата е подложена на сериозен и засилващ се мигрантски натиск. Няколко месеца след това се появиха резултатите от международно разследване включващо видео, в което български граничари стрелят на месо. За момента българското правителство отрича подобни твърдения. В същото време репортажите продължават да се трупат.
Това, че въпросът мигрантите – легални и нелегални – е щекотлив не подлежи на съмнение. Нито пък има някакъв проблем да съществуват различни мнения относно неговото решение. Самият аз въобще не се чувствам компетентен, за да говоря за това. Единственото, което ми се иска да отбележа е, че едва ли има много хора, които биха предложили пълно отваряне на границата ни за всеки, който си поиска да я прекосява в каквато и да е посока – карикатура, която понякога се представя като виждане, срещу което българите трябвало да се обединят. Несъгласия наистина има, но те са по други въпроси и колкото по-скоро достигнем до тях толкова по-добре.
Съществуват обаче някои неща свързани с чисто християнското отношение към въпроса, които не би трябвало да са спорни за хората, които се наричат с името на Христос. Именно понеже се оказва, че на практика това не е така се налага да си ги напомним още веднъж.
Първо, отношението на Библията към мигрантите е пределно ясно – те трябва да бъдат третирани с милост и грижа. Понеже съм писал за това на друго място в случая просто насочвам читателя към него. Отново, това не означава, че границите трябва да бъдат отворени и контролът да бъде премахнат или занижен. Съвсем възможно е да се налага дори точно обратното. Но това означава наличието на механизми за подаване на молба за убежище, които да бъдат внимателно разглеждани. Означава също, че условията в центрове за временно настаняване на такива хора трябва да отговарят на някакви човешки стандарти – нещо, което е момента е единствено добро пожелание, твърде далеч от реалността.
Това са неща, за които християните трябва да се борят. Одобряването на настоящото положение или дори задоволството от неговото съществуване не е нищо по-малко от явен грях.
Второ, християните трябва да са много внимателни относно подкрепата си към силови действия срещу мигрантите в граничните области. Одобрението, на което се радваха хора като Динко, занимаващи се неоторизирано, но съвсем безнаказано, с лов на хора, е срам, който, опасявам се, че голяма част от българите все още дори не са в състояние да осъзнаят. Но дори когато става дума за действия предприемани от държавата въпросите не са еднозначни. Едно от нещата, които прави впечатление са коментарите в социалните мрежи под публикациите за простреляният сириец. Голяма част от коментиращите не просто са готови да приемат по-твърди мерки. Те на практика одобряват стрелбата по невъоръжени хора и смятат, че тя трябва да се прилага по-често. „Това е граница.“ и „Спомняте ли си как се пазеше едно време?“ са мотиви, които е срещат доста често. Трябва да призная, че наистина си спомням времето когато границата се пазеше сериозно и когато се стреляше на месо при опит за преминаването й и в двете посоки. Това беше време когато българският народ беше държан като добитък в кошара – за негово собствено добро дори против волята му – от режим обявен за престъпен. И лично аз намирам подобни напомняния за много смущаващи – особено когато те идват от християни – група преследвана, а понякога и съвсем буквално отстрелвана от същия този режим.
Разбира се, границата е граница и употребата на сила при нерегламентираното й преминаване е допустима. Тя обаче би трябвало да бъде най-много реципрочна на силата употребена от обратната страна. Всяко насилие, дори грубост, които превишават необходимото или накърняват човешкото достойнство на мигрантите трябва да бъдат смятани от християните за греховни. Дори когато преминават границата мигрантите остават човешки същества създадени по Божий образ и подобие и наши ближни, които ни е заповядано да обичаме като себе си. Призивите да ги отстрелваме без да ни мигне окото още в момента щом престъпят граничната бреза много вероятно говори за дух различен от този на Христос.
Трето, и тясно свързано с това, което току що казахме, християните са призовани да състрадават с хората, които страдат. Част от мигрантите може да са престъпници или радикали. В конкретните случаи спрямо тях трябва да се прилага законът, така както важни за всички останали. В болшинството от случаите обаче това са хора, които бягат от война или глад – или и от двете. Идеите, че те са се насочили към Европа водени от идеи за някакъв скрит джихад не са просто конспиративни теории – те са циничен начин да прикрием собственото си безразличие, а понякога дори по-сериозни проблеми като омраза, расизъм и национализъм.
Заслужава си да се кажем няколко думи за последното понятие. Докато родолюбието е положително понятие означаващо да обичаш своята родина, език, култура и традиции, национализмът е нещо съвсем различно. Това е приемането, че „ние“ сме по-добри от „другите/тях“ и често води до омраза, неприемане и деление. В този смисъл национализмът паразитира върху родолюбието, като го обезобразява и извращава. За съжаление у нас немалко публични личности и организации се заиграват именно с национализма, представяйки го като родолюбие – нещо, което той не е и никога няма да бъде. За още по-голямо съжаление немалка част от българите – включително българските християни – все още не са се научили да правят разлика между двете неща.
Последно, продължава да се чува една реторика за спиране на мигрантите като хора с различни религиозни вярвания – най-вече мюсюлмани – от влизане в страната. Радикалният ислям, както и фундаменталисткото християнство и други религиозни форми, наистина могат да са съществен проблем за нормалното функциониране на едно общество. В същото време евангелската християнска общност, към която причислявам себе си също е била обект на подобни нападки и ми се струва странно да чувам подобни аргументи изказвани от нейни членове. Нещо повече – свободните църкви, към които отново се числя, исторически са били в авангарда на борбата за свобода на съвестта. Те са защитавали не само своето собствено право да съществуват, а и правото на всеки човек да вярва в това, което неговата съвест му показва както вярно и правилно без да бъде репресиран заради това. Правото на религиозна (и не само) свобода в света, който днес смятаме за цивилизован е поне донякъде част именно от усилията на тези хора. И когато наследниците на тези общности днес призовават държавата да не допуска в страната мюсюлмани, да забрани строежа на нови джамии или да откаже регистрация на (да кажем) мормоните или свидетелите на Йехова понеже са „секти“ (т.е. не са истински християни според техните религиозни стандарти) това ми се струва като неразбиране или пълно преобръщане на собствената им история и общностни убеждения.
Струва ми се обаче, че има и един много по проста и чисто християнска причина подобен аргумент да не работи в християнски контекст. Десетилетия наред християните са виждали определени част от света като затворени за благата вест. Режимите в тези места едновременно са преследвали вярващите и са забранявали на чуждестранните мисионери да работят в тях. Християните са се молели Бог да отвори врата и възможност за благовестие в тези земи и са почитали мъчениците дали живота си в тях. Сега една немалка част от населението на тези държави е съвсем буквално изтикана пред нашия праг. Това изглежда като отговор на нашите молитви. Но вместо да го приемат по този начин и с благодарност да започнат да споделят благата вест е тези хора с думи и дела (включително и на първо място като им покажат състрадание и грижа) същите тези християни казват, че не искат те да им развалят страната и предлагат да бъдат разстрелвани ако се опитат да преминат границата.
Доколко са верни твърденията в излъчваните репортажи предстои да стане ясно. Моето предположение е, че поне част от истината ще наподобява историята с дома за деца в Могилино – т.е. ще бъде много грозна и срамна. А голяма част от възмущението (виж напт. ТУК) ще бъде не толкова защото такива неща са се случили у нас, а понеже те са станали известни. Каквато и да е истината обаче в лицето и учението на Христос християните имат стандарт и пример, който ни показва един „по-добър път“. И ако се окажем на страната на злото има един, пред Когото ще отговаряме.
Защото Иеова вашият Бог е Бог на боговете и Господ на господарите, великият, мощният и страшният Бог, Който не гледа на лице, нито приема дар; Който извършва съдба за сирачето и за вдовицата и обича чужденеца…“ (Второзаконие 10:17-18).