от Радостин Марчев
Последните няколко години до голяма степен бяха един неспирен низ от трудности. Идващите, затихващи и след това отново настъпващи вълни на епидемията от Covid-19, последвалата ги война в Украйна, ръстът на цените на горивата и като резултат от всичко това, задълбочаващата се световна рецесия на моменти се усещат почти осезаемо като тежък товар, положен на гърба ни. Съчетанието от умора, поляризирани мнения и изобилие на фалшиви новини се смесиха като отровен коктейл и родиха отчуждение и рязкост в отношенията между хората.
В едно такова време надеждата, която имат християните става още по-ценна понеже последната се превръща в дефицитна стока. Но за да може да ни ползва тя трябва да бъде свързана с правилния обект. Християнската надежда не е нито абстрактна и интелектуална идея, нито пък емоционално усещане, действащо подобно на психологическо плацебо. Тя е въплътена в една личност, която апостол Павел нарича: „Христос… надеждата на славата“ (Кол. 1:27).
Наближаващия празник Рождество може едновременно да фокусиа и да измести погледа ни. Да го измести понеже точно през това време на годината сме заливани от особено силна вълна матриализъм и консумеризъм, а цял легион идоли претендират да бъдат решение на нашите проблеми. В същото време в своята сърцевина празникът Рождество е свързан с най-същностната християнска надежда – въплъщението на Словото „за нас и за нашто спасение”.
Същността на Рождество е чудесно изразена в песента на Мария записана в Лука 2:46-55, макар че тя сравнително рядко се използва за подобно онагледяване. Пасажът е известен като „Магнификат” от латинското звучене на първата му дума, преведена при нас като „Величае”.
Протестантите може да се почувстват донякъде неспокойни пред някои от твърденията на „Прославата”. Не звучи ли тя прекалено много като едно „боголсовие на освобождението” при което благата се (пре)разпределят едва ли не по комунистически? И какво да кажем за твърдението на Мария, че „отсега ще ме облажават всички родове” (ст. 48)? Едно по-внимателно вглеждане в нейния контекст обаче ще ни покаже, че вярно е точно обратното – именно тези наглед смущаващи твърдения са заредни с надеждата, която търсим.
Мария не казва, че ще бъде „облажавана” заради това, което е нито заради своите заслуги и постижения, още по-малко понеже се е намерима по някакъв начин „достойна”. Мария е блажена по съвсем други и различни причини. Тя е блажена понеже е била избрана от Бога да стане майка на Спасителя. Божията благодат предшества нейната благословеност и се явява нейна причина. Бог е погледнал „милостиво на низкото положение на слугинята Си” (ст. 48) и „Силният извърши за мене велики дела” (ст. 49). Нещо повече, това блаженство не е само нейно, а и наше. Вековното очакване е приключило и Бог се разкрива като „Спасител” (ст. 47) спрямо потомството на Авраам (ст. 55). В новозаветен контекст това потомство не са евреите, а тези (евреи и езичници), които вярват в Христос (виж Римл. 9). Изявата на това спасение, на което се радва Мария е, разбира се, Исус Христос, чието идване празнуваме на Рождество. В това няма причина за гордост или за превъзходство понеже всичко – от началото до края – идва от Бога, но има огромна причина за радост и надежда за всички нас.
Но Мария е блажена и по една втора причина. Тя може да е била избрана и определена да бъде майка на Спасителя, но нейният отговор на тази новина е чрез вяра и покорство. „Ето Господната слугиня. Нека ми бъде според както си рекъл,” казва тя на ангела (ст. 38). Затова „блажена е тая, която е повярвала, че ще се сбъдне казаното й от Господа,” казва Елисавеа (ст. 45). Това е блаженството да бъдеш Христос ученик – блаженство (по думите на Августин) по-голямо от това да родиш Спасителя и открито в не по-малка степен и за нас самите.
Що се отнася до революционните твърдения на Прославата” те са изявата на критериите на Божието царство – което обявява за блажени вярващите и покорните (ст. 42-45), обещава милост и спасение на тези, които Му се боят (ст. 47-50), отхвърля могъщите, богати горделивци (ст. 51-52), но издига смирените и храни гладните (52-53) и винаги помни и е верен на завета Си (ст. 54-55). Те със сигурност могат да са стряскащи и да предизвикват безпокойство, но също така – отново – носят радост и надежда за един преобразен и обновен свят, за който стъпилият здраво на земята реализъм ни казва, че днес не би следвало дори да си мечатем.
„Прослава,” песента на Мария, ни помага да карибрираме сърцата и мовете си за предстоящите празнци. Тя ни сочи посоката, в която да гледаме и ни води към източника на нашата надежда.
Rado's blog 