Йоан Мейендорф и лутеранското „обожение”

от Радостин Марчев

Както съм писал преди въпросът за спасението като „обожение” – както е известен терминът в правослвното богословие – съвсем не е толкова непреодолимо разделящ изтока и запада както понякога се смята. Обожението има своя доста дълга и богата история в западната църква – при това не само в католическата, а и в протестантската.

Съвсем наскоро православния портал „Двери” публикува превод на една статия от Й. Мейендорф озаглавена „Човечеството: „старо” и „ново” – антропологически съображения”. Тя е отпечатана в един том, който е резултат от диалога между Православната и Лутеранската църква и по-конкретно се фокусира върху въпроса за спаението. Цитатът по-долу е доста показателен.   

„Днес, както и в миналото, терминологията често вкарва в задънена улица диалога между разделените християни. Така например, терминът „θέωσις“ или обòжение, често използван в гръцката патристика и в православното богословие, за да опише участта на човека в Христа, предизвиква резерви сред лутераните поради своите неоплатонически и пантеистически асоциации, против които те са предупредени от Мартин Лутер. Само че в източната традиция терминът обòжение влиза в употреба, главно за да утвърди едно положение, което като цяло лутераните високо ценят: спасението и новият живот имат началото си в Самия Бог, а не в какъвто и да било по-нисш или тварен посредник. Срещу арианите св. Атанасий изковава прочутата си фраза: „Бог затова се въчовечи, за да може ние да се обòжим“. Против несторианите св. Кирил Александрийски защитава идеята, че единствен Бог спасява, така че Христос Спасителят е една личност: тази на Сина Божи, от което с неизбежност следва, че Неговата човешка природа е била човешката природа на Бога. И въз основа на тези именно христологически позиции терминът обòжение бива легитимиран в духовната и аскетическата литература, служейки също така неизбежно и като мост между християните и неоплатониците: мост, който е довел гръцките умове до християнската вяра.

Без по никакъв начин да се отказвам от легитимността на думата обòжение, когато тя се употребява в собствено христологически контекст, бих искал да подчертая нейното приложение в разбирането на един друг термин, който е изцяло библейски и приемлив както за лутераните, така и за православните, когато говорят за спасението. Този термин е освещение. Може ли човек да бъде осветен по друг начин, освен чрез участието си в Бога, Който единствен е свет?”

Бележката на Мейендорф, че „обожението” има доста близък паралел с протестантската идея за „освещение” е съвсем вярна в един по-тесен смисъл. В по-широк вероятно по-удачния паралел е „оправданието”. Поне това е заключението, до което достига диалога между православни и лутерани в Германия. Или, както се изразява Питър Бутенеф: „Св. Григорий Палама приравнява Божествените енергии с Божията воля: да участваш в енергиите оначава да участваш в Бопжията воля, да пазиш заповедисте Му…Следователно обожението може да бъде разбирано като „Христоподобие“, едно прогресиращо уподобяване на Христос“. (Peter Bouteneff, „Christ and Salvation“ in Elizabeth Teokritoff and Mary Cunningham, The Cambridge Companion to Orthodox Christian Theology (Cambridge: Cambridge University Press, 2009), 104).

При всички случаи обаче твърденията, че „обожението” е нещо толкова специфично православно, че „запада” или не е чувал за него, или не го разбира и със сигурност няма в своето богословие нищо подобно трябва да бъде сериозно преосмислено – всъщност отхвърлени като карикатура.