от Фред Сандърс
Тук със сигурност имаме една истина, която евангелските християни несъмнено държат здраво. Тя е централната идея на обичания стих Йоан 3:16, в който можем да видим обхвата на любовта на Отец към света изявена посредством размера на дара, даден за нашето спасение: Неговия Син. И на това място, където Божието себераздаване е най-явно, ако желаем да продължим нататък ние сме принудени да се обърнем към една специфично тринитарна изповед.Понеже в случая с Бога, Самия Себе Си, не е израз, който сочи към отделна личност, живееща сама в своята самота. Когато Бог най-накрая изпълнява всички Свои обещания давайки Себе Си за нашето спасение това се случва като Отец дава Сина.
Бог показва колко ни обича чрез това колко е дал Той за нашето спасение. Павел завършва своето заключение като кулминация на един общирен аргумент в Римяни 8 основаващ християнската надежда и увереност във факта, че понеже Бог вече е дал Своя Син то от това очевидно следва, че нищо не е твърде голямо, за да бъде дадено от Бога. Дуайт Муди, наричан понякога „г-н Евангелизатор,” проповядвал често върху тази тема и една от последните му проповеди била върху текста от Римляни 8:
„Павел задава следният въпрос: „Кой може да е против нас? Оня, който не пожали Сосбтвения Си Син, но Го предаде за всички как няма да ни подари заедно с Него и всичко?” (ст. 32). Когато Бог-Отец дава Христос, Синът на Неговото лоно, Той буквално дава всичко, което се намира в небето. Дава най-ценното бижу, което има там. И ако ни е дал Своя Син има ли нещо прекалено голямо, което да не можем да искаме? Ако някой ми даде диамант на стойност 100 000 долара аз бих се осмелил да го помоля за малко парченце кафява хартия, за да мога да го завия в нея. Ако Бог ми е дал Сина на Своето лоно мога да искам всичко. Как Той няма да ни даде всичко?”[1]
Един от обичайните начини, по които евангелските християни въвеждат благата вест е поредством твърдниеето: „Бог те обича”. Но когато трябва да обясним колко голяма е тази любов ние трябва да гледаме отвъд обичайните човешки чувства. Ф. Б. Майер проповядвайки върху Йоан 15:9 („Както Отец възлюби Мене така и Аз възлюбий вас”) казва:
„Знаете ли колко ви обича Исус? А! Душо, преди да можеш да направиш тази аритметика трябва да се научиш да смяташ по-друг начин. Кажи ми първо колко е голяма любочта на Отец към Неговия Син и аз ще ти кажа колко Синът обича теб.”[2]
Когато говорим за благовестието на спасението в Христос ние не се занимаваме с нещо периферно за Божиите пътища, а със самия център на това, Кой е Бог. В благовестието Бог не ни дава нещо незначително, а отваря по най-личен начин Самото Си сърце. Разбира се, Бог остава непонятен, тайнствен и много над всичко човешко по начин, който съвсем не е омаловажен от Неговата себеизява на падналите човешки същества в делото на спасението. Но тази безкрайна трансцедентност над всяко творение не може да бъде виждана като някаква резервираност или сдържаност. Даването на Сина от Отца прави подобно разбиране невъзможно. След като вече е изпратил слугите Бог прави последната стъпка и се обръща към Своя народ изпращайки Този, Който Му е най-скъп и близък:
„Какво да сторя? Ще изпратя възлюбения Си Син; може Него да почетат” (Лука 20:13).
Томас Гудуин сбито обобщава всички тези прозрения когато казва, че „нещата свързани с благовестието са дълбоки – нещата свързани с благовестието…са дълбоките Божии неща.”[3] Гудуин обичал да разсъждава върху тайната на благовестието. Той отбелязва, че това благовестие било това, за което пророците „търсели и изследвали” и ангелите „желаели да надникнат” (1 Петър 1:10-12). Но отвъд това, казва Гудуин, то било тайна в смисъл, че Самият Бог го смятал за безкрайно ценно понеже то „лежи (ако мога да се изразя така) на дъното на сърцето Му, великите тайни, които смятал за такива от самата вечност[4]”. Когато говори за „дълбоките Божии неща[5]” Гудуин черпи от езика не на Ефесяни, а на 1 Коринтяни. Във втората глава на своето послание Павел силно подчертава колко цялостни, тайни и невъзможни за човшекото разбиране са благословенията на благовестието. Това, което ни е било изявено в благовестието е „това, което Бог е приготвил за тези, кото го любят” (ст. 9) и далеч от това да бъде съобразно с човешката мъдрост то е нещо, което „око не видяло и ухо не е чуло, нито на човешки ум е дохождало” – думи, които християните вероятно свързват с небето, но които Павел ясно говори за настоящото откровение на благовестето. Ако тази Божествена мъдрост сега ни е била дадена в благовестието това е едно чудо понеже произходът на тези неща лежи в сърцето мна Бога и само Бог може да ги знае. Тайната на благовестиоето е заключена в Бога и може да бъде изказана само от някой, който е Бог. Павел подчертава това по три различни начина:
„но поучаваме Божията тайнствена премъдрост, която е била скрита, която е била предопределена от Бога преди вековете да ни докарва слава.” (1 Кор. 2:7)
„А на нас Бог откри това чрез Духа; понеже Духът издирва всичко, даже и Божиите дълбочини. Защото кой човек знае що има у човека, освен духът на човека, който е в Него? Така и никой не знае що има у Бога, освен Божият Дух. ” (1 Кор. 2:10-11)
„Защото, „Кой е познал ума на Господа, За да може да го научи? А ние имаме ум Христов” (1 Кор. 2:16).
Предопределението на Отца определя тази тайна, а Духът изследва дълбините и има достъп до тях понеже е толкова близък с Отца колкото моят дух е с мен. Но същия този Дух ни открива тези неща и по този начин ние достигаме до хармония с ума на Христос, Този, който познава ума на Господа.[6] Нека за настоящия момент да оставим настрана следствията от този троен отговор и просто да отбележим, че Духа и Христос са извадили наяве една тайна, чието естествено място е центърът на Божието сърце, в дълбините на живота. Тази изявена тайна е благовестието. Неговият характер е толкова божествен, че дори, за да го изяви Бог трябва да ни даде Себе Си като откровение. Това откровенческо себедаване е в пълна хармония със съдържанието на това, което ни е открито, което е, че Бог е дал Себе Си за нас в нашето спасение. Той не ни дава благословения, а Самия Себе Си.
Материалът, който разгледахъме съдържаше някои твърде високи мисли, но сотериологията на Божието себераздаване е изключително актуална за нашия живот с Бога. Съществува евангелска духовност, която съответства на дълбоко личната природа на Божието себераздаване. Това е една духовност, която се фокусира неотклонно върху Самия Бог и постоянно се пази от изкушението да бъде отклонена от Бога чрез Неговите благословения, облаги или дарове. Евангелската песен на А. Б. Симпсън „Самият Себе Си” чудесно улавя това:
Once it was the blessing, now it is the Lord;
Once it was the feeling, now it is His Word;
Once His gift I wanted, now the Giver own;
Once I sought for healing, now Himself alone.
Once ’twas painful trying, now ’tis perfect trust;
Once a half salvation, now the uttermost!
Once ’twas ceaseless holding, now He holds me fast;
Once ’twas constant drifting, now my anchor’s cast.[7]
В зависимост от поетичните ни вкусове поезията на Симпсън може да ни звучи като преекспонирана емоция хвърляна с благочестива бездарност. В зависмост от личната ни склонност към себеизразяване духовеността, която тя изразява може да ни звучи истерично и мелодраматично. Но това е езикът, който евгангелските християни винаги са използвали и макар често да са били способно да изкажат това с повече скромност в една културна и литургична обстановка нерядко са го изказвали и толкова директно и емоционално, че са карали А. Б. Симпсън да звучи като скован представител на високата църква. Съществуват множество начини за изразяване, но евангелската духовност винаги ще намери начин да заяви своята привързаност към Самия Бог подчертавайки точно личният й характер. С оглед на начина, по който Бог е отворил сърцето Си и изявил най-съкровеното Си желание за нашпето спасение, по какъв друг начин биха могли да отговорят хората на благовестието? Той ни говори страстно и ние трябва да отговорим.[8]
Благовестието е, че Бог е Бог за нас, че Той е дал Себе Си, за да бъде наш Спасител. В този смисъл, както казва Джон Пайпър в една серия от размишления върху Божията любов като подарък на Самия Себе Си: „Бог е благовестието[9]”. Той не ни дава нещо, което да ни направи блажени, а ни благославя давайки ни Самия Себе Си. Велико е да кажем това: да мислим такива велики мисли за спасението, че да започнем да го виждаме в размера на Самия Бог и да се изправим пред факта, че Бог дава не нещо друго, а Себе Си за нашето спасение. Но това все още не е достатъчно понеже все още не сме изказали това достатъчно ясно, за да очертаем конкретните му контури. Време е да се придвижим от размера на благовестието към неговата форма. В тази глава ние вече няколко пъти отказахме да навлезем в тази тема поемайки риска да останем донякъде абстрактни и общи на места, които изискват специфика. Сега трявба да се обърнем към някои належащи въпроси: Ако Бог ни дава Себе Си как така Самият Той дава? Ако евнагелската същност е Божият живот в душата на човека, какъв е този живот, с който живее живия Бог и който Той излива в човешката душа без да накърнява нейната човечност? Когато Бог пристъпва напред, за да стане наше спасение какъв е Той? Този Бог, Който е благовестието е Бог-Отец, Бог-Син и Бог Свети Дух. Към тези трите сега ние се обръщаме.
[1] Dwight L. Moody, “The Eighth Chapter of Romans,” in Moody’s Last Sermons: Authorized Edition Printed from Verbatim Reports (Chicago: Moody Press, n.d.), 43–44. Това е било последното му офицално обръщение пред удиториума в Еист Нортфийлд, 2 Август, 1899.
[2] F. B. Meyer, The Exalted Christ and Our Identification with Him in His Exaltation (London: Wheeler, 1930), 34.
[3] “The Glory of the Gospel,” in Works of Thomas Goodwin, 4:227–346. Гудуин често повтаря това (238, 272, 281, 288). Прорпвоедите озаглавени “Славата на благовестието” са върху Кол. 1:26–27, но Гудуин често намеква за или директно цитира1 Кор. 2:10.
[4] Пак там, 281.
[5] „Неща” не присъства буквално в оригиналния гръцки текст, но се добавя за по-голяма яснота. „Дълбини” е по-често срещан съвременен превод.
[6] Павел цитира Ис. 40:13 (както прави и в Римл.. 11:34), един текст, който пита: „Кой е познал ума на Яхве?” Павел отговаря на реторичния въпрос на Исая с името „Христос”. Това е един от шестте новозаветни пасажа, в които Христос и името на Яхве са идентифицирани. Виж David B. Capes, Old Testament Yahweh Texts in Paul’s Christology (Tübingen: Mohr, 1992).
[7] Hymns of the Christian Life, no. 1.
[8] Cor ad cor loquitur (“сърце говори на сърце”) както казва Джон хенри Нюман.
[9] John Piper, God Is the Gospel: Meditations on God’s Love as the Gift of Himself (Wheaton, IL: Crossway, 2005).
Rado's blog 