от Фред Сандърс
Според християнското разбиране спасението е дадено по благодат. Но подобно на редицата ограничения и редукции, които съществуват в сотериологията такива има и по отношение на самата благодат. Накратко, понастоящем съществуват две концепции за благодатта, всяка от които е неадеквата спрямо другата и които не могат да бъдат примирени една с друга. От една страна благодатта често бива виждана като „Бог е добър спрямо нас” особено в това, че не използва греховете ни против нас. Алтернативно, благодатта е приемана за дадена от Бога сила, сила, която ни прави способни да променим живота си. Изказани така грубо това са безкрайно опростени версии на католическото и протестантското учение.
Може да започнем от една от двете гледни точки, да ги изразим по-честно и да градим върху тях за да достигнем до някакво по-приемливо учение за благодатта. Ако се опитваме да сме справедливи и към двата противоположни полюса в битката за благодатта можем да се обърнем към великите умове като Аквински или Лутер , за да усетим силата на техните аргументи. Но тези карикатури при цялата им гротескост съдържат достатъчно аналогии, за да покажат идеята. Съвсем съзнателно ги излагам в изключително опростена форма, за да подчертая ограниченията им. На едно популярно ниво ние често работим със следните пресечни идеи за благодатта: от една страна Бог намига на греха, от друга ни напомпва със святост. Нито една от тези картини не отговаря адекватно на библейските реалности за Божията благодат. Нито намигването нито напомпването е чудно.
Но благодатта, както евангелските християни добре знаят и както са научили света да пее, е чудна. Когато Джон Нютън поставил прилагателното „чудна” пред съществителното „благодат” той достигнал до толкова сладък звук, че днес ние възприемаме „чуднотата” като част от дефиницията на благодат. Всеки, който говори за благодат, която не е чудна учи нещо, което просто не е благодат. Трябва да хвърлим мрежата си нашироко, за да получим по-пълна представа за цялостното библейско свидетелство за благодатта. Методисткият богослов Томас Оден, се опитва да обобщи учнеието за благодатта от първите векове на църквата я изрази в следните няколко изречения:
„Благодатта е един широк термин включващ всички Божии дарове към човечеството, всички благословения на спасението, всички събития, чрез които бива изявено Божието себераздаване. Благодатта е един божествен атрибут откриващ н сърцето на единия Бог, предпоставката за всички духовни благословения.”[1]
Описанието на Оден не казва всичко, но поне се опитва да бъде достатъчно широко, за да съвмести различните измерения влизащи в едно описание на благодатта. То се простира широко към противоположните краища на спасителната история и достига до Самия Бог като „божествен атрибут разкриващ ни самото сърце на Бога”. Тук неговото описание със сигурност достига връхната си точка, макар да не се спуска до дълбините на греха.[2] И не трябва да се изненадваме, че когато достига до „дължината и ширината, височината и дълбочината” на тази благодат Оден е подтикнан да говори с езика на Ефесяни, наричайки благодатта „предпоставка за всяко духовно благословение”.
Освен това описвайки благодатта като „Божието себераздване” Оден се докосва до скрития център на великото блажество в Ефесяни 1:3-14, факта, че Бог ни е дал „всяко духовно благословение в небесни места” давайки ни първо и най-вече Самия Себе Си. Ние вече видяхме как Томас Гудуин обяснява Ефесяните със следните думи:
„Бог не само, че ги е благословил с всяко добро, но преди всичко им е дал Себе Си и Собственото Си блаженство…”[3]
Стотиците страници, които Гудун е изписал за Ефесяни са пълни с допълнителни обяснения на същото това прозрение, че Бог благославя като дава Самия Себе Си на човека като благословение. Гудуин бил особено загрижен да подчертае начините, по които това себераздаване открива дълбочината на Божията любов и грижа към нас:
„Ако Бог несъмнено дава Себе Си на хората, които благославя, Неговото благословение към последнте трябва да произлиза от една най-дълбока добра воля. И наистина, това е причината Той да дава Себе Си, сякаш в брак предлагайки Себе Си и всичко, на всички, които са обекти на тази добра воля.”[4]
Божието себераздаване за човешкото спасение е един мотив, който пронизва не само Ефесяните, но и цялата Библия и е особено видно в накои части на Стария завет. Гудуин говори за Божието обещание към Авраам: „Аз съм твой щит и твоята твърде голяма награда” (Битие 15:1).[5] Бог не обещава на Аврам награда, а казва, че Сам Той ще бъде неговата награда, което със сигурност показва защо наградата ще бъде „твърде голяма”. Песента, която Израел пее когато е избавен от Египет прославя Бога по следния начин: „Бог е моя сила и песен моя; и стана ми спасение” (Изход 15:2) по подобен начин избягвайки по-слабите формулировки като „Той изработи спасението ми” или „Той ме спаси” в полза на тази, която описва Самия Бог като спасение.
Тази характеристика на старозаветния език пронизва, разбира се, Псамите, които хвалят Бога кaто „Господ е скала моя, крепост моя и избавител мой, Бог мой, канара моя, на Когото се надявам, Щит мой, рога на избавлението ми и високата ми кула” (Псалм 18:2). Месинаското усилване на темата присътва на всяка страница на Новия завет като всъщност придава новото в него. Новозаветното усилване е особено забележително в евангелието според Йоан където Исус в известната серия от твърдения „Аз съм” представя Себе Си като лозата, хляба на живота, пътят и истината. Можем да кажем още много за това, но тъй като почти нищо от него не може да бъде изказано без една явна тринатитарна терминология, ще го оставим за слдващата глава.
Благата вест, която Исус ни носи е, че Бог е избрал да осъществи нашето спасение като Сам стане такова за нас, споделяйки Своя живот и давайки ни общението Си. Добре е да подчертаем, че Бог е избрал да осъществи нашето спасение по този начин, че свободно и благодатно е избрал този конкретен вариант като начин, чрез който желае да покаже милост. От всичко, което знаем (и трябва да признаем, че то не е много) човешкото спасение би могло да бъде осигурено на много по-ниска цена и с по-малко усилия. Бог притежава цялата власт и безкрайна изобретателност и пред Него не стои никава пречка. Ако бяхме възразни с вериги Той може да ги счупи. Ако дължим дълг може да го прости като издаде постановление в този смисъл. Ако родословната ни линия е заразена би могъл да върне същността, от която сме напрвени в нейното незаразено състояние. Ако дявола ни е купил Бог може да отвори небесните складове и да ни откупи с валутата, която се котира в небето и на какъвто и да е обменен курс. Ако врагът ни подтиска, Господ е войн, против Когото никой враг не може да устои.
От всичко, което знаем Бог би могъл да направи много по-малко от това, което е направил, но е глупаво да спекулираме за начините, които Всемогъшия не е употребил. Единственото, което знаем е, че Бог на практика е избрал да даде Себе Си за нас и лично да стане наше спасение. Очевидно това себераздаване е било счетено от Бога за вида спасение, което Той желае да покаже към падналото човечество. Може да съществува дълбока причина за това, причина, която се простира обратно към Божите цели за сътворението независимо от греха и падението. Може би сотериологията за Божието себераздаване ни дава някаква бледа представа за това за какво е било създадено непадналото човечество. Но това също е един път, който не е изминат , всъщност най-епохалния път, по който ние не сме пожелали да поемем, но в същото време и път, за който можем единствено да спекулираме. Подобни спекулации могат единствено да отвърнат очите ни от действителната същност на спасението, която е ясна и очевидна: Бог е дал Себе Си за нас, за да бъде наше спасение и е напрвил това на огромна цена, с чудна благодат, по начин, който надхвърля всичко, което бихме могли да поискаме, очакваме или да си представим.
[1] Thomas C. Oden, The Transforming Power of Grace (Nashville: Abingdon, 1993), 33.
[2] Имам предивид в двете изречения, които цитирах. Книгата на Оден казва много за победата на благодата над греха. Тя е също така отчетливо тринитарна.
[3] Виж по-горе, стр. 103.
[4] Works of Thomas Goodwin, 1:46.
[5] Повечето съвременни преводи предпочитат „Аз съм твой щит, наградата ти е твърде голяма”.
Rado's blog 