Какво точно прави Толкин християнски писател?


от Радостин Марчев

Отношението на българските евнагелски християни към Дж. Толкин е амбивалентно. От една страна е добре известно, че той е бил убеден християнин, който ясно е заявявал вярата си и дори е помогнал на „иконата” К. С. Луис да намери пътя към Бога. Нещо повече, огромната популярност на „Властелинът на пръстените” както и на други негови произведения (най-вече, но не само „Хобит”) провокират техния апетит да го имат на своя страна. От друга поне част от тях са смущавани от някои детайли в неговите истории. В тях не само, че се срещат добри магьосници – съчетание, което се счита за практически взаимноизключващо се – но и разказите за сътворението наподобяват много повече древни езически митове (които Толкин добре е познавал) отколкото библейския разказ в Битие. Но дори ако са в състояние да преглътнат това те все пак са затруднени да кажат какво точно е христинското във „Властелинът”.

Оказва се, че това е въпрос, на който съвсем не е толкова лесно да бъде даден отговор. Би трябвало да е ясно (макар на практика да се оказва, че понякога не е), че Толкин не може да бъде разбиран буквално. Опита да четем по този начин споменатите по-горе истории за сътворението и така да достигнем до някакъв извод за езичеството на автора показва по-скоро собственият ни фанатизъм съчетан с неспособност да осмисляме определен вид литература (Би ли мислил някой сериозно, че писателя вярва и убеждава читателите си и в действителното съществуане на ентите, изгубили и търсещи своите ентруги?). Но в случая с Толкин се оказва, че алегоричния прочит също не работи. В това отношение той рязко се отличава от Луис където е доста очевидно, че Аслан е образ на Христос и т.н. Тук съвсем не е лесно да свържем дадена фигура от неговите истории с библейски герой. Един от най-често сочените кандидати е Гандалф – мъдерц, чийто живот се простира неизвестно колко назад, който дава живота си заради своите приятели и възкръсва отново, за да ги поведе към победата. Това са несъмнено силни аналогии, но те не са достатъчни. Съвсем не е ясно например как саможертвата на Гандалф може да прерасне в някакво смислено обяснение на християнския възглед за изкуплението – толкова ясен при жертвата на Асалн на каменната маса например.[1] Нещо повече, възкръсналият Галдалф очевидно не е царска фигура аналогична на царят Исус – тази роля несъмнено е отредена на Арагорн.

Можем ли в такъв случай изобщо да говорим за християнски мотив в творчеството на Толкин? Мисля, че можем, но за да го разберем първо трябва да схванем начина, по който авторът го втъкава в същината на разказа си. „Властелинът на пръстените” не е алегория, която ни приканва да намерим асоциациите между нейните компоненти и героите/събитията от библейската история. Всеки път когато сме изкушени да се обърнем към подобни тълкувания можем доста сигурно да кажем, че сме на погрешен път. Когато веднъж е конфронтиран с теза за предполагаемата връзка между „Властелинът на пръстените” и „Пръстенът на нубелингите” Толкин раздразнено отговаря: „Да, има връзка. И двата са с кръгла форма. И дотук всичко свършва”.  Много вероятно той би дал подобен отговор на голяма част от нашите „християнски” тълкувания на неговите книги.

Не, християнското при Толкин се намира на съвсем различно ниво. Чрез своето неповторимо (и педантично детайлно) въображение той изгражда светове, които наистина са пропити от древните митове, но в същото време отразяват един поразяващо христиняски образ на света. В тях можем да открием възможността за падение и предаване на злото – споменте си, че орките са всъщност паднали елфи, а ентите са контрапункт на троловете. Зад измъчената, зловеща, но в същото време и трагична фигура на Ам Гъл можем да усетим почти физически силата на греха да покварява и деформира човешкото естество, както и реалността на изкушението към всеки от нас действаща чрез върховния пръстен („безценното ми”).  Изправени сме болезнено пред отговорността ден след ден да правим избори както и пред осъзнаването, че дори най-малките от тях (както и най-незначителните герои, които ги вземат) могат да носят вечни последици. И в края на краищата, фино и ненатрапчиво, но несъмнено недвусмислено, са утвърдени качества, които могат да бъдта определни като християнски добродетели.

Приказния свят на Толкин всъщност се оказва удивително християнско-реалистичен в множество аспекти. И дори неговата митичност, приказност, която понякога така провокира някои християни, може би отразява вярата на автора, че светът е „омагьосан” в чисто християнския смисъл на думата – „наситен с Божието величие” и арена на Божиите чудеса и на една грандиозна битка, за която мнозина от нас са напълно слепи.     


[1] Всъщност често именно това с текста, от който се съди за богословските разбирания на Луис за изкуплението.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.