Лудите, лудите – те да са живи


от Радостин Марчев

Християните, които повярваха през 90-те години на миналия век си спомнят огромния наплив на хора в църквите. Тези пък, които са дошли по-късно сигурно са чували за това. „Тогава имахше съживление,” звучи разказа. „Сега е различно. Хората не търсят Бога и не се обръщат към Него – не както тогава”.

Това според мен е вярно. Съвсем възможно е всъщност нашето поколение християни да е преживяло най-голямото съживление в България – поне що се отнася до съществуването на протестантските църкви у нас.

Можем да се опитваме го обясним по много начини – чрез интереса на хората към Бога, който насилствено е бил потискан цели четири десетилетия, чрез специално действие на Божията благодат, чрез значителната помощ оказана от братя и сестри от други страни отзовали се на отворилата се врата или чрез някаква комбинация от всички тези (и други) фактори. Не бих спорил за това. За мен обаче не подлежи на съмнение, че за да се обръщат хора към Бога трябва да има други хора, които преди това да им кажат за Него. „Вярата идва от слушане, а слушането от Божието Слово,” пише апостол Павел. Разбира се, има голямо значение начина, по който казваме на хората, както и атмосферата във вярващата общност, в която те биха били въведени. Сами по себе си обаче тези фактори, колкото и важни да са, няма да донесат обръщения, така както познанията по агрономия няма сами по себе си да прекопаят градината. Жътвата иска работници, така както лозето иска мотика. Това е нещо, което не може да бъде заменено.

В този смисъл аз си споменям не само потокът нови хора идващи в църквата, но и ревността на новоповярвалите да споделят своята вяра. Често с течение на времето този чист, нерафиниран фанатизъм (в изцяло добрия смисъл на думата) отминава и бива заменен от едно претръпване, пресметливост (погрешно приемана за мъдрост), търсене на интерес, ангажиране с куп други неща, които ни идват до главата, разочерование, понякога дори от писане във фейсбук. С течение на годините голяма част от евангелската общност научи, че „Благовестието си е благовестие, но сиренето е с пари” и много по-обиграно започна да привлича чужди спонсорства за християнски проекти. Но по пътя може би изгуби поне част от това презрение към личния интерес и добро име в общество за довеждането на дори един човек до Бога без значение от усилията и цената. Навлязохме в културните войни и имаме желание да се борим за политически позиции и обществено влияние, но може би (освен на думи) изгубихме чисто практическия акцент върху значимостта на личното свидетелство, дори когато то означава да „ритаме срещу ръжен”.

„Лудите, лудите – те да са живи,” вика чорбаджи Марко в романа „Под игото”. Това вероятно е добро напомняне, че повечето съживления са били водени от именно такива луди чудаци, а не от утвърдени, приемани за зрели, гладко говорещи и по човешки здраво стъпили на земята хора, които обикновено привличат погледа и гласовете ни.

Но аналогията с Вазов всъщност носи и надежда. Външно чорбаджи Марко е образец на солиден и земен човек – пълна противоположност на „лудите”. Точно той обаче изрича крилатата вазова фраза, дава черешата си за черешово топче и в края на книгата става единствената жертва от Преспа.

Можем да се надяваме в сърцето на българското евангелско движение да е скрита подобна лудост. И да се молим тя да намира израз дори чрез неконвенционални мисли, думи и действия. И дано това да става чрез повече хора.       

Реклама

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.