Пътят към ада е постлан с добри намерения


Алексей Хомяков (1804-1860)

от Радостин Марчев

В края на 17 и началото на 18 век животът в Русия е доминиран от забележителната фигура на Петър I. Един от основните стремежи, които той си поставя е да модернизира страната използвайки за модел западноевропейските страни. Резултатите от реформите му са спорни. В Русия до голяма степен се налага западна култура и философия – особено сред аристокрацията и интелигенцията. Църквата е реформирана по западен образец, което означава, че фигурата на патриарха е премахната и управлението става синодално, но на практика доминирано от назначен от държавата представител и по този начин подчинено на царя. В богословието се утвърждава западното влияние – католическо или протестантско в зависимост от времето. В същото време икономическото развитие на страната продължава да изостава от образците, към които гледат Петър и неговите наследници, управлението е автократично, а живота на обикновените хора и крепостните селяни е мизерен.     

През 40-те години на 19 век идва реакцията под формата на интересно движение наречено славянофилство.[1] На въпроса, който терзае голяма чат от руснаците: „Какво е бъдещето на Русия?“ то отговаря, че руската съдба не може и не трябва да бъде сляпо копиране на чужди западни образци, а откриване на свой собствен, специфично руски път. Славянофилството смесва философски и богословски аспекти и по много интересен начин оказва влияние върху съвременното развитие на православното богословие – особено в областта на еклесиологията. Някои ранни славянофили, като напр. Алексей Хомяков (1804-1860) и Иван Киреевски (1806-1865) виждат обединяващия център на руската същност в православната вяра, която според тях е формирала голяма част от националната култура и дух. Тя дава възможност на страната да поеме по свой собствен път характеризиращ се с „единство“. Идеалът за това единство е виждан в по-специално в нейната православна форма. Според славянофилите западната църква се е отклонила от истината – католицизма в посока на авторитаризъм и йерархическа централизация, а протестантството в необуздан индивидуализъм. Поради това западът върви към упадък във всяко отношение – морално, икономически и културно. Единствено православната църква е запазила единството и любовта в истината, която прави човека истински свободен. На тази основа славянофилите съвсем естествено поставят силен акцент върху еклесиологията. За тях църквата е непогрешима понеже пази в себе си апостолския депозит на истината. Тази истина обаче не може да се определи като рационална и интелектуална, а е много повече екзистенциално преживяване, което се изпитва единствено чрез принадлежност. Тази принадлежност на свой ред не е към някаква човешка структура или организация, а към жив организъм – богочовешкото единство на тялото Христово свързано с и споделящо живота на възкръсналия Господ Исус Христос. Именно тази връзка на свой ред води до споменатото единство в любовта и до т.нар. „соборност“.

Всички тези характеристики на славянофилската визия са възприети от редица по-късни влиятелни православни богослови – типичен пример е Георги Флоровски[2] – и формират редица специфични акценти на съвременната православна елесиология. Съвсем естествено от тази основа се развива идеята, че истината в църквата не може да бъде свеждана до ограничено притежание на някакъв духовен или йерархически елит, а нейното познаване и защита е задача на всеки членна църквата. И понеже църквата е виждана като единство на всички вярващи от всички векове, които са всички живи и обединени в Христос, не е трудно да се види значимото място на патристиката и призива за „завръщане към отците.“   

Това обаче съвсем не е единствената страна на славянофилството. По-късното славянофилство поне отчасти се характеризира с политически идеи за пан-славянско единство водещо до освобождение на балканските народи от османска власт, а след това и до обединението им под водачеството на руския цар. В църковен аспект това е свързано и с идеята за Москва като трети Рим и силен руски национализъм и силни анти-западни настроения. Нещо повече, след разпада на СССР славянофилството намира още по-крайна изява в евразийството на хора като Алексадър Дугин и широко е използвано като политическо оръжие. Накрая, спорът за баланса между общността и индивида рефлектира в някои документи на РПЦ поставящи под въпрос разбирането на правата на човека – идея, която е по-широко (и по-зловещо) приложена и в пост-съветското политическо пространство (За по-широк дебат на тази основа виж Aristotle Papanikolaou, The Mystical as Political (University of Notre Dame Press, 2012)).

Със сигурност няма да е честно да хвърлим вината за тези разнообразни развития върху първоначалното славянофилство. Само по себе си то представлява не само оригинална философия, но и генерира редица добри идеи. В същото време исторически доста ясно можем да видим как тяхното развитие генерира някои резултати, които няма да е пресилено да наречем дяволски. Накрая, техния отзвук в съвременното богословие (и особено в еклесиологията) вероятно би трябвало да ни предизвика към известна критичност (което не означава непременно отхвърляне). При всички случаи славянофилството е добър пример колко трудно често се оказва разграничението на доброто от злото, правилното от неправилното.         


[1] За добро въведение в славянофилските идеи виж Paul Ladoceur, Modern Orthodox Theology: Behold, I Make All Things New (Edinburg: T&T Clark, 2019).

[2] За влиянието на евразийството върху Флоровски в исторически контекст виж Paul Gavrilyuk, Georges Florovsky and the Russian Religious Renaissance (Oxford: Oxford University Press, 2013). За оригиналните му съчинения на славянофислска и евразийска тематика виж т.4 „Мъдрост и премъдрост“ (София: Библиотека Православен калейдоскоп, 2009).

1 thought on “Пътят към ада е постлан с добри намерения

  1. Опитвайки се да разбера, какво се случва в руската църква и общество, ми се струва по-скоро, че грешката която допуснаха е да сложат идеята за „руския свят“ наравно или дори по-високо от мисията която Исус Христос остави на църквата която създаде. Етническия (от панславянски разбирай руски) себецентризъм надделява над Хростовата заповед да обичаш ближния и врага си. Макар то да е негов антипод. А това е капан, в който и съвремениците на Христос бяха паднали, това е капан в който и мнозина наши съвременници падат. На етноса, държавата, културата (без те да са лоши сами по-себе си) като на някакъв съвременен бог, се жертват много хора, свои и чужди и като че ли само да кажеш враг на …. Русия, майка България, Америка т.н. дава на определен кръг хора право за касапница. Но така се случва с почти всяка идеология.
    Доктрините на Църквата са установени отдавна проблемът не е там, той според мен е в невъзможността на РПЦ да види, че е изппаднала в тежък етнофилетизъм (осъден като ерес на не безизвесния нам събор от 1872г. ). И като забъркаме всичко това – тежък етнофилетизъм и държавен национализъм с ръководството страдащо от нарцисизъм в една бивша империя с дълбок постимперски синдром, но притежаваща достатъчно оръжия – става беля. А не беше задължително да стане така……

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.