от Радостин Марчев
В своята кратка книга „Кой е богаташът, който ще се спаси”[1] древният християнски автор Климент Александрийски (2 век) пише следното:
„Вижте тайната на любовта и тогава ще можете да видите лоното на Отца, Когото единствен изявява Единородния Син. Бог в самата Си същност е любов и заради любовта Той ни се е открил. И докато в Своето Отчество Той е недостижим, в Своята любов към нас Той става Майка. Чрез любовта Отецът става жена, великия знак за което е това, че Той ражда от Себе Си и плодът роден от любовта е любов. Затова слезе Той, затова взе човешка природа, заради това доброволно понесе свойственото на човека, така че бивайки причислен към слабостта на тези, които обикна, да може да ни причисли към Собствента Си сила.”
Едно от нещата, които се набиват на очи в този пасаж е играта с мъжки и женски род, при която Бог е представян и в двата. Начинът, по който Климент прави това навежда на мисълта, че той (и ранните християни, при които откриваме доста подобни примери) много добре са разбирали, че Божията природа не може да бъде определена нито като мъжка нито като женска. Всъщност, в своята неизследимост и различност от човешката тя по всяка вероятност въобще не следва да бъде мислена с подобни категории. Това, което се отнася за природата се разпростира и към лицата. Така както не можем да кажем, че Бог мъжки или женски пол не можем да кажем и че Отец и Сина са от мъжки пол, а Светия Дух (на еврейски в женски род) от женски.
Проблемът, разбира се, възниква от факта, че имената Отец, Син и Свети Дух са родово обусловени, което лесно ни води до усещането (дори то да е подсъзнателно) за някаква полова обусловеност. И макар по-фините богословските разграничения (които както казахме съвсем не са съвременни достижения, а са били добре известни на древните християни) да казват, че тук става въпрос за антропоморфизъм (приписване на човешки качества на нещо, което не ги притежава) и за неизбежните ограничения на езика (понятното говорене за Бога може да стане единствено чрез човешки език, думите в който са в определен род) все пак именно това е езикът на откровението в Писанието и в цялата християнска традиция.
Това ни изправя пред няколко съвсем практични проблема.
Първият от тях е свързан с необходимостта постоянно да повтаряме това, което току що казахме – невъзможно и неправилно е да приписваме на Бога – вкл. на лицата на Троицата – каквато и да е идея за половост. Всеки извод направен на тази основа следва автоматично да бъде дисквалифициран като неправилен.
Вторият е свързан с баланса между приемането на езика на откровението и целта, с която е използван подобен анторпоморфизъм и границите, отвъд които е опасно да пристъпим. Например, наричайки първата личност от Троицата Отец Писанието иска да предаде определени идеи. Така както в древния свят бащата е бил глава на едно семейство, който е имал власт, но и отговорност да се грижи за своето домочадие така и Бог се отнася със света и със Своето семейство – Църквата. По всяка вероятност това са напълно легитимни аналогии, които Библията цели да предаде. Съвсем друг е въпроса може ли от избора на подобно название да направим извода, че мъжа трябва да има водеща роля в семейството, а жената трябва да е подчинена. Аналогичен е случая с използването на думата „син” за Христос и извода от нея, че Той е по някакъв начин подчинен на Отца (т. нар. функционална субординация в Трицата).
Трето, тъй като с времето света, в който живеем се променя възможно е да дойде момент, в който древния език вече да не е ясен за съвременните хора т.е. самата цел, с която е избран определен натропоморфизъм по отношение на Бога вече да е непонятен и по този начин да не изпълнява функциите си. Приемливо ли е в този случай да използваме в Писанието език, който е родово променен. Например възможно ли е вместо Той да говорим за То или вместо за Отец за Баща и Майка? Това е много труден върпос, по който библейските учени са разделени и то не само за това дали изобщо е допустимо, а и ако е в каква степен и къде. Противо на мнението на някои категорични отрицатели въпросът не е напълно черно-бял. Например, Библията доста последователно използва като обръщение към смесени групи хора думата „братя”. Мъжкият пол/род е водещ понеже по това време обществото е било повече или по-малко патриархално и включването на жените в това обръщение се е подразбирало. Срещал съм хора с претенции на богослови, които от подобни обръщения достигат до заключението, че Писанието говори единствено на мъжете понеже те са и трябва да бъдат водачите. Лично аз смятам, че подобен извод е погрешен (поне на основата на подобно обръщение) и превод добавящ към „братя” думата „сестри” би бил по-удачен. Нито пък той би добавил нещо към Писанието понеже израза „братя” в древността е съдържал в себе си и обръщение към присъстващите жени – нещо, което в насщшето време отдавна е престанал да прави.
От друга страна сумата „отец” (баща) е избрана именно поради древните смислови обертонове, които се съдържат в нея. Опасността да пренесем някакво полово възпроятие чрез нея е напълно реална. Но добавянето на „майка” не само, че няма да реши този проблем, а вероятно ще внесе конотации, които авторът със сигурност не е целял. Използването на „то” е още по-лошо понеже отнема (и) идеята за личност. В този (и в много други случаи) вероятно е по-добре да насърчим читателите на Писанието да се запознаят с историческите реалности от времето когато е писано то, за да са в състояние по-добре да разбират неговия език. Това изисква усилие, но това се отнася по принцип за четенето на всяка древна литература идваща от културен контекст различен от нашия собствен. Задачата със сигурност не е чак толкова невъзможна и не би трябвало да е пречка за християнина, който гледа сериозно на своята вяра. С други думи аз имам силни резерви прямо подобни промени освен когато става дума за перефрази на Писанието, което е нещо донякъде различно от превод.
[1] Clement of Alexandria, Quis dives salvetur 37 (cf. Clement of Alexandria [trans. G. W. Butterworth; Loeb Classical Library; London: Heinemann, 1919];
Rado's blog 