Трябва да има повече


от Фред Сандърс

Първата стъпка по пътя от дезинтеграция към  интеграция е да изясним лъжливите надежди, които в момента ни се предлагат като истинския център на християнския живот. Ако сме се научили от Ефесяни и от по-старата евангелска традиция да мислим големи мисли за спасението тогaва можем най-после да се окажем на позиция, от която сме в състояние да избегнем някои капани. Когато християните се опитват да обяснят централната реалност на своето преживяване като християни какво обичайно ни идва наум? Трите най-сериозни кандидата обикновено сa едни и същи: доктрина, поведение и емоции.

Хенри Скугал (1650-1678), шотландки богослов живял само до 27 години, е написал една класическа книга, която адресира директно този въпрос. Неговата книга The Life of God in the Soul of Man[1] днес не е широко четена, но е оказала огромно формиращо въздействие върху евангелската традиция, особено чрез своето въздейсъвие върху водачите на пробуждането през 18 век. Сузана Уесли (1669-1742) изглежда е обичала книгата и я препоръчва на синовете си Джон и Чарлз. Чарлз (1703-1788) на свой ред дава копие на Джордж Уайтфийлд (1714-1770), който по-късно свидетелства, че „никога не разбирах какво е истинската религия” докато не е прочел книгата на Скугъл. Казвайки това Уайтфийлд свидетелства за ролята на книгата при неговото обръщение като в същото време слага пръста си на основния проблем, който Скугъл иска да адресира: естеството на истинската религия. „Религия” в наше време често е отрицателно зареден термин, дори сред евнагелските християни, които са толкова очевидно религиозни. Терминът се използва за един формален и изкустевен начин на поведение и обичайно е използван като контраст на нещо притежаващо по-голяма реалност и непосредстеност. Има две групи, които са особено склонни да описват себе си с думите „Аз не съм религозен”: евангелските християни и себеопределящите се като светски хора. Евангелският християнин ще завърши изречението (или ще си сложи фланелка с щампа) „…аз просто обичам Господа”, докато светския човек ще го довърши със сега вездесъщия израз: „… но аз съм много духовен”.

Ако някога на пазара се появи съвременна перефраза на книгата на Скугъл най-добрият превод на „истинска религия” за нашите уши вероятно би бил: „автентична духовност”. Но нека преди това поне да се опитаме да го чуем със собствения му глас:

„Аз не мога да говоря за религия, но съм дълбоко наскърбен от това, че от толкова много хора, които претендират, че са религозни, само малцина разбират какво означава това.” 

След това той прави дисекция на трите най-често споменавани погрешни места за религията:

„Някои я поставят в разбирането, в ортодоксалните вярвания и идеи. Цялото съдържание на своята религия те виждат в това, че имат тези или онези убеждения и че са се присъединили към някоя от многобройните секти, на които понастоящем света е нещастно разделен.

Това са християни на „главата”, които не само се грижат да имат правилно учение – което ние трябва да правим – но които погрешно вярват, че да бъдеш „богословски прав” е същността и съдържанието на християнския живот. Както се изразява Скугъл те са склонни да бъдат неоправдано разделящи, макар, разбира се, да настояват, че всичко това е направено в името на истината. Техният проблем не е, че са загрижени да бъдат правоверни, а че не се грижат за нищо друго до такава степен, че при всичката им мъдрост те все пак не могат да разберат какво друго липсва в живота им. От трите вида неадекватни християни, казва Скугъл, аз смятам християните на „православните идеи” за най-близки до реалността, но поради същата причина те вероятно са най-здраво хванати в капана. Ако кажете на някой от тези велики вярващи, че пропускат реалността на спасението те веднага ще направят място в интелектуалната си система за едно учение за „реалноста на спасението”. Те ревностно се стремят да обхванат цялата Божия истина, но ако им кажете, че им липсва силата на благочестието те ще купят (или напишат) книга за него, ще изучават Библията по въпроса или по някакъв друг начин ще се опитат да изградят правилно учение за него.

Други го поставят във външния човек, в един постоянен поток от външни задължения и в един модел за вършене на дела: ако живеят в мир със съседите си, пазят умерена диета, покланят се редовно, редовно посещават църква и се молят и понякога отварят ръцете си за нуждаещите си те смятат, че достатъчно са оправдали себе си.

Тази религия на „външния човек” практикувана от „християните на ръцете” представлява едно моралистично и редукционистко християнство. В най-лошия случай подобна нагласа може да представлява практически атеизъм, който гледа на християнството като на една полезна митология, чрез която да сочи към добър живот. Трудно е да се отърсим от впечатлението, че подобни вярващи са просто естествено добри хора и че ако бяха последователи на някоя от другите световни религии те биха били също толкова щедри, миролюбиви, посветени и честни в поведението си. Искате тези хора да ви бъдат съседи и не ви е грижа какво вярват  понеже доказателствата са видни в доброто им поведение. В най-добрия случай тази версия на истинската религия  е в хармония с изискванията на Божия закон, оживен от свята ревност и особено чувствителни към социалната справедливост и физическите нужди на бедните. Отново, няма нищо погрешно в  подобна настройка, освен че тя пренебрегва най-важното. Проблемът не е, че те търсят добри дела – нещо, което ние всички трябва да правим – а че виждат в тези прояви същността на християнството.

Други пък основават цялата си религия върху преживяванията с огнено въодушевление и екстатично посвещение. Всичко, към което те се стремят е да се молят непрестанно, да мислят радостно за небето и да бъдат спохождани от тези нежни и разтапящи опитности, които те самите чувстват към своя Спасител, докато сами убедят себе си, че Го обичат силно. Оттам насетне те имат пълна увереност в своето спасение, нещо което смятат за най-голямата християнска придобивка.[2]    

От трите вида Скугъл смята тези на „сърцето” за най-лесни за разпознаване. Всъщност те очевидно не са се променили много от 17 век и езикът на Скугъл вероятно извиква в ума ни някои съвремени примери: „огнено въодушевление и екстатично посвещение”, „нежни и разтапящи опитности,” „силни в любовта”. Християнинът на сърцето е толкова добър и толкова силен, че представлява постоянно изкушение за християните на главата и ръката. Ако успеете веднъж да събудите другите вярващи от техния интелектуален и морален редукционизъм те много вероятно ще се присъединят към християнството на сърцето и ще прекарат остатъка от живота си в свидетелство как някога са били хладни, но сега са запалени и как са били избавени от абстракциите и доведени до връзка с реалността. Но те просто са се прехвърлили от един редукционизъм към друг.

Един американски автор през 1947 г. пише книга в стила на Скъгъл поставяйки си за задача „да опише някои видове погрешни идеи, които са толкова широко разпространени, че христиняският живот се състои в приемането на определени членове на вярата и живот съответстващ на определено  поведение.”[3] Това е предупреждение, което трябва да звучи постоянно понеже и самото изкушение е непрестанно. Проблемът с християнството на сърцето не е, че то култивира и се наслаждава на едно топло и емоционално усещане за Бога в Христос – което ние всички трябва да изпитваме – а че бърка това със спасението и истинската християнска опитност.

Християнството на главата, ръката и сърцето свидетелстват за един елемент от истината, но нито едно от тях не е самото нещо. Не можете да се докоснете до естеството на спасението или да видите благата вест в пълният й размер докато стоите в някой от тези три редукциоизми. Можете да увеличиите или обогатите християнския си опит като се научите да се придвижвате от едното към другото поред. Емоционалното христинянство например може и трябва да извлича полза като внимава на учението. И обратното, чудесно е да видим как едно хладно рационално християнство изведнъж открива съществуването на източник на емоции, за който преди това дори не е подозирало. Но търсенето на истинската религия в тези три неща е изгубена кауза понеже самото нещо не се намира в нито едно от тях. Нито пък то може да се намери в трансцедентото единство на трите, просто като начертаем един по-голям кръг около тях. Всички тези три фактора са елементи, в това, което традиционно наричаме душа.

Може да стане по-ясно, че говорим за човешката душа ако наречем елементите интелект, воля и емоции. Но какъвто и език да използваме за тези човешки способности, които дават началото на нашите учение, поведение и емоции идеята е, че това, за което говорим представлява един набор от феномени иманентни на човешката природа. Когато действаме ние действаме от главата, ръката и сърцето.

Тези неща, казва Скугъл, имат „вид на благочестие,” но „ в най-добрия случай са само средства за постигането му или конкретни опитности с него” и те „често биват бърквани с пълнотата на религията,” но не са това.

Със сигурност религията е нещо съвсем различно. Тези, които я познават ще мислят по съвсем различен начин и ще презират всички тези сенки и фалшиви нейни образи. Те знаят от опит, че истинската религия е единение на душата с Бога, истинско участие в Божествената природа, самият образ на Бога изписан в душата. Или пък, според думите на апостола, това е Христос изобразен в нас.

Отвъд идейните, социалните и емоционалните редукции на благовестието Скугъл сочи към „единението на душата с Бога” и след това прибавя библейски и традиционен език за участието в Божествената природа, преобразяването по Божия образ и изобразяването на Христос в нас. Накрая той обобщава своето послание с едно изречение, което дава заглавието на неговата книга и формира остатъка от съдържанието й: „Накратко, аз не зная как естеството на религяята може да бъде изразено по-пълно  отколкото назовавайки го Божествен живот.” Християнството не е нищо друго освен живота на Бога в душата на човека.

Тук Скугъл излага факта, че благовестието може да бъде опитано и измерено единствено по отношение на нещо над и отвъд иманентните реалности на главата, ръката и сърцето. Истинската религия е Божественият живот и по дефиниция Божественият живот е нещо, което се намира в живия Бог. Нашето спасение и опитността ни като християни идват от и се състоят в единението на този Божествен живот с това, което сме ние сами по себе си. Спасението идва от това: това е състоянието, в което ние продължаваме да съществуваме. Истинската религия, казва Скугъл, се състои в живота на Бога в душата на човека.

Скугъл ни помага да поставим различните прояви („конкретните изрази” на благочестеи да използваме неговият език) на правилните им места и да ги разграничим от източника и същността, която единствена е тяхно начало. Този източник е живия Бог. С този анализ ние се върнахе към началното твърдение на настоящата глава, че когато питаме за размера на благата вест единственото удачно нещо, с което можем да  го измерим е Бога. Благовестието е с размерите на Бога понеже Бог е поставил Себе Си в него. Живия Бог ни дава Себе Си и става наше спасение, живота на Бога в душата на човека. Ние сме спасени чрез Божията блага вест да се покланяме на Бога на благовестието.


[1] Книгата е налична в няколко скорошни редакции. Джеймс Пакър е написал въведението й в изданието на Christian Focus reprint. Издадена е заедно с всички останали творби ан Скугъл в The Works of the Rev. Henry Scougal, ed. Don Kistler (Morgan, PA: Soli Deo Gloria, 2002).

[2] Henry Scougal, “The Life of God in the Soul of Man [1667],” Works of the Rev. Henry Scougal, 2.

[3] Shirley Carter Hughson, With Christ in God: A Study of Human Destiny (London: SPCK, 1947), ix.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.