Възкресенското предизвикателство

от Радостин Марчев

(текста е публикуван във в. „Зорница“ – м. април)

Мнозина християни виждат възкресението на Христос като един вид завършек на изкупителното Му дело на кръста – като доказателство, че жертвата е приета, силите на злото са победени и ние можем да сме уверени в своето спасение. Това е вярно и дори да спрем дотук, Възкресение все още щеше да бъде велик празник и повод за славна радост. Новия завет обаче продължава по-нататък, добавяйки нови и нови щрихи към значението на празния гроб.

В самото начало на библейската история стои разказа за грехопадението – човешкия бунт срещу Бога. В момента, в който човекът обърнал гръб на своя Създател, той изпаднал в неестествено състояние, за каквото не е бил създаден да съществува. Резултата бил един процес на дезинтеграция – духовна и физическа – крайната точка, на която била смъртта. Хората се раждали със съзнанието, че ще умрат, живеели, опитвайки се да избягнат или поне да отдалечат този момент, и „поради страха от смъртта, през целия си живот били подчинени на робство” (Евреи 2:15).

Възкресението на Христос слага край на това робство. В своята велика 15 глава от Първото послание към коринтяните апостол Павел нарича възкръсналия Христос „първият плод на починалите” (ст. 20). Това означава, че Той ни показва какво ще се случи с нас. Божият Син е станал Човешки син, станал е човек и заради нас не само е вкусил, но и победил смъртта. Това дава повод на пуританския богослов от 17 век Джон Оуен живописно да говори за „смъртта на смъртта в смъртта на Христос”. Така както тялото на Христос не остава в гроба, но възкръсва на третия ден, Бог ще „съживи и вашите смъртни тела чрез Духа Си, който обитава във вас” (Римл. 8:11). Гледайки възкръсналия Христос, ние виждаме своето собствено бъдеще. Празнувайки Неговото излизане от гроба, ние празнуваме собственото си възкресение.

„Тялото се сее в тление, възкръсва в нетление; сее се в безчестие, възкръсва в слава; сее се в немощ, възкръсва в сила”, пише апостол Павел (1 Кор. 15:42-43), така че ние да можем да извикаме: „О смърте, где ти е победата? О смърте, где ти е жилото?” (ст. 55).

Но дори това не е всичко. В един друг, добре познат текст от своето Послание към римляните, Павел продължава да развива последиците от възкресението на Христос, казвайки, че дори и сега то оказва решаващо влияние върху нас.

„Или не знаете, че ние всички, които се кръстихме да участваме в Исуса Христа, кръстихме се да участваме в смъртта Му? Затова, чрез кръщението ние се погребахме с Него да участваме в смърт, тъй щото, както Христос биде възкресен от мъртвите чрез славата на Отца, така и ние да ходим в нов живот. Защото, ако сме се съединили с Него чрез смърт подобна на Неговата, ще се съединим и чрез възкресение подобно на Неговото; като знаем това, че нашето старо естество бе разпнато с Него, за да се унищожи тялото на греха, та да не робуваме вече на греха Защото, който е умрял, той е оправдан от греха. Но ако сме умрели с Христа, вярваме, че ще и да живеем с Него, знаейки, че Христос, като биде възкресен от мъртвите, не умира вече; смъртта няма вече власт над Него. Защото, смъртта, с която умря, Той умря за греха веднъж завинаги; а животът, който живее, живее го за Бога” (Римляни 6:3-10).

Макар да се различават в начина, по който обясняват това, християните са единодушни, че въплъщавайки се, ставайки човек, Христос може да действа като наш заместник или представител, така че това, което се случва с Него се отнася и за нас. По този начин ние умираме с Него, но и след това възкръсваме, встъпвайки в един качествено нов живот (ср. Еф. 2:6). За Павел това не е просто илюстрация, а реалност, която трябва да се види на практика. Според текста от Римляни, нов живот означава живот, освободен от силата и робството на греха, който ясно показва, че служим на Бога с всичко, което правим. И обратно, човекът, който продължава да живее по старому, показва именно това – че все още живее стария си живот, че не е умрял и не е възкръснал заедно със и във Христос, че не е „ново творение”, в което „старото премина, ето всичко стана ново” (2 Кор. 5:17).

Тази реалност е показвана най-видимо чрез християнското кръщение. Новоповярвалият гласно и пред свидетели се отрича от дявола и се облича с бели дрехи, за да покаже, че „е оправдан от греха“ (Римл. 6:7). След това той влиза във водата като в един воден гроб, за да излезе (възкръсне) от него като нов човек, който е помазван с масло – символа на Светия Дух, движещата личност и сила в християнския живот.

Когато получили възможност да строят храмове за нуждите на своите богослужения, първите християни често изграждали в тях баптистериум с формата на кръст. С това те искали още по-ясно да покажат, че Христовата смърт е и наша смърт и Неговото възкресение е и наше възкресение. Ето защо празникът Възкресение е едновременно радостно обещание, но и предизвикателна реалност да живеем достойно за подаръка, който сме получили.

Христос възкръсна, казва Павел. „И тъй, ако сте били възкресени заедно с Христа, търсете това, което е горе, гдето седи Христос отдясно на Бога” (Колосяни 3:1).