от Фред Сандърс
В началото на книгата Евреи авторът задава притеснителният въпрос: „Как ще избегнем ние ако пренебрегнем едно толкова велико спасение?” (Евреи 2:3). Стария завет бил велик: утвърден от ангели, сияещ в слава, даващ познание за истинския Бог. Но Новия завет, благовестието, е несравнимо по-велик. Той не е прогласен от ангели (ст. 2), а от Бог-Отец лично чрез Господ Исус (ст. 3, ехо на 1:1, където Бог говори чрез Сина Си), и потвърден от Светия Дух (ст.4). Неговото „пренебрегване” би означавало омаловажване или пропуск да се признае колко велик е той. Какво е това „велико спасение”, за което трябва да внимаваме? Колко велико е то? Както пита Спърджън: „Докъде достига спасението”?
Един постоянен проблем сред съвременните евангелски християни, в контраст с по-старата евангелска традиция, е тенденцията, която описахме да се вижда спасението като нещо по-малко отколкото е всъщност. Някои мислят за спасението единствено като прошка, може би ново начало, при което можеш да опиташ отново и по възможност този път да не оплескаш работата. Други имат по-големи идеи за прошката, разбирайки спасението като предварителна прошка на всички бъдещи грехове. Ако спасението беше това то лесно би довело до антиномизъм. Реагирайки протиов това някои хора виждат спасението като възможност за морална реформа: можеш да кажеш кой е християнин като наблюдаваш кой е морален или поне кой показва някакъв морален напредък. Възможно е да избираш изсред елементите на вярата, така че да си забъркаш смес по свой собствен вкус.
Има християни, чийто три кардинални доктрини са: (1) веднъж спасен завинаги спасен; (2) съвършенството на земята е невъзможно; (3) бъдещите ми грехове вече са простени. Това е не толкова доктринална система колкото план за извинение на светскостта. Този вид хриситняство има своята зла противоположност, която признава три истини за библейски очевидни преди всички останали: (1) вяра без дела е мъртва; (2) никой не отива на небето без истинска святост и (3) ние притежаваме свободна воля. Това не е толкова докртинална система колкото декларация за намерението да се търси праведност чрез дела. Всяко от тези приемания би следвало да подчертава един здравословен живот на вяра стига да е поставен в удачен контекст. Но взети сами по себе си или комбинирани с други елементи, които подсилват техните опасности без да ги балансират те са катастрофални.
За някои евангелси християни спасението е опитност на обръщението, момент на религозна среща, в който ти решаваш да повярваш в благата вест, да приемеш Исус и отсега нататък да е идентифицираш като християнин. За други спасението е по-добро отношение направено възможно от Бога, Който е проемнил начина, по който мисли за теб: преди се е мръщил, а сега се усмихва. Някои мислят за това както да пропуснеш ада и да се насочиш към небето.
Съществуват евангелия на „мениджмънт на греха”[1], евангелия на просперитета[2] и евнагелия на себеодобрението. В послдните три примера шредлаганите „евангелия” очевидно не са благи, а много лоши вести. Д. С. Райл (1816-1900) отбелязва, че благовестието е „най-странното и деликатно използвано лекарство, но и такова, което се разваля много лесно”. То може да се развали, казва той, чрез отнемане, добавяне, заместване или диспропорционално изполване.[3] Това е причината Павел да предупреждава галатяните, че „другото благовестие” всъщност не е благовестие и че неговите проповедници не са благовестители, а са анатема.
Но предишните примери изглеждат поне донякъде верни: не включва ли спасението прошка, укрепване на живота ни и небето след като умрем? Със сигурност е така. Но то не може да бъде сведено до никое от тези неща нито пък те могат да бъдат свърани заедно просто като съставим достатъчно дълъг списък от подобни елементи, дори ако последните са библейски валидни. Зад всички тях стои същото нещо, самото благовестие. Благовестието е истинската реалност, която прави възможни ползите на всички изброени неща. Спасението, което сме в опасност да омаловажим е само по себе си нещо велико, което пръска благословения във всяка посока и на всяко ниво. „Не пренебрегвайте едно толкова велико спасение”, означава както дар така и задача, но да го почитаме така както то заслужава е смущаващо велика задача. Бог е сложил Духа Си в нас не само, за да ни даде нещо, но и за да ни направи способни да разберем какво ни е било дадено: „А ние получихме не духа на света, но Духа, който е от Бога, за да познаем това, което Бог е благоволил да ни подари;” (1 Кор. 2:12).
Всеки, който е спасен е по дефиниция пристежател на това велико нещо. Но помислете колко лошо изразяват някои християни това, което имат. Изправени пред тези огромни благословения в удивителния им размер и в голямата им сложност ние правим всичко възможно, за да ги държим под контрол. Научили сме един полезен етикет, който можем да използваме, за целите на комуникацията: казваме, че сме спасени. Ако трябва да обясним какво означава да бъдем спасени, ние добавяме следващия най-удобен термин: „новородени”. Приканени да отидем отвъд това ние добавяме думи като „простен” или „изкупен” (макар че това звучи донякъде капризно) или уточняваме, че ние сме християни или обясняваме, че имаме лична връзка с Исус или че сме Го приели в сърцата си. Всички тези неща и дори всички те взети заедно, може да ни помогнат с комуникацията. Те работят особено добре когато говорим на някой, който споделя нашата опитност и просто има нужда да му бъде показана правилната карта, за да идентифицира това, към което тя сочи. Но взети сами по себе си тези думи, които използваме може да започнат да звучат абстрактно. Често срещам вярващи, които се чудят защо езикът на „личната връзка с Исус” не се среща в Библията, дали трябва да престанат да го използват или какво означава той.
В подобни случаи нашият проблем не е толкова, че сме изопачили благовестието както сме добавили или отнели нещо от него. Проблемът е, че ние сме взели един истински елемент от него и описваме цялото чрез една от неговите части. Ситуацията ни прилчиа на легендата за шестима слепци, които срещнали слон: единият се облегнал на страната му и казал „слонът прилича на стена”. Другият усетил крака и казал: „слонът е като дърво”. Те продължили докато всеки един описал слона като змия (хобота), копие (бивника), вентилатор (ухото) и въже (опашката). Всеки от тях бил схванал нещо истинско, но поради слепотата си никой не бил в състояние да даде пълно описание на реалността. Дори взети заедно шестте описания не биха разрешили проблема понеже без значение как съчетавате стена, змия, дърво, копие вентилатор и въже няма да сте в състояние да достигнете до нещо, което можете да наречето „слон”.
Всички култури и субкултури се придвижват на етапи и евангелското християнство заедно с всички останали е една специфична християнска субкултура. С културни термини един класически период е време когато всички части на общностния живот изглеждат свързани заедно, взаимно подкрепящи се един друг и имат интуитивен смисъл. За разлика от това един декадентски период се характеризира с разпад на всикчи най-важни връзки, усещане, че това, което е дало първоначалния тласък и смислена форма на културата до голяма степен е изчерпало силата си. Упадъка е отпадане от, разрушаване на предишното единство.
Живеещите в упадъчна култура усещат, че живеят между парчета и отломки на нещо, което трябва да е имало смисъл за предишните поколения, но сега изглежда като куп несвързани парчета. Упадъчните култури се чуватват неспособни да изразят причините да свързват нещата едно с друго. Те прекарват много време взирайки се в изолирани фрагменти неспособни да ги свържат в едно смислено цяло. Те започват всичките си речи цитирайки преекспонираните думи на Йейтс: „Нещата се разпадат и центъра не може да издържи. По света се шири анархия.” Декадентите или фетишизират своите племенни и партийни различия или смесват абсолютно всичко заедно в някаква обща помия. Не всеки в декадентските култури усеща необходимост да работи за постигане на единство, но тези, които правят такива опити се изправят пред големи изпитания. В най-добрия случай това прилича на опит да редят пъзел без да имат пълната картина на капака на кутията. В най-лошия е като опит да правиш нещо докато в същото време се бориш с ужаса на осъзнаването, че пред себе си имаш парчета от няколко различни пъзела, нито един от които не е цялостен или свързан. Евангелското движение в наше време изглежда преминава през подобен декадентски период. В някои части на евагелската субкултура не съществува дори жива културна памет за класически период или златна епоха. Ние преживяваме цялостен декаденс.
В услоявията на декаденс обичайно се наблюдават два вида реакции. Консервативните темпераменти са склонни да сграбчат всички парчета и да настояват да ги държат такива каквито са ги намерили. Това може да са неща движещи се изцяло по инерция, които никой не знае как да използва, но консервативните верно ще ги пазят като музейни експонати. Либералните темпераменти от друга страна са склонни да захвърлят парчетата веднага щом ги намерят ако те не са им полезни. Представете си консерватор и либерал в някаква бъдеща тъмна епоха навдени над древен двигател за вътрешно горене, който може да запали, но не може да придвижи нищо. Закачена на едната му страна е неразбираема дрънкулка, която не добавя нищо към функциите на машината. Либералът ще реши, че тъй като не допринася с нищо за работата на машината тя може да бъде откачена и изхвърлена. Консерваторът би казал., че тъй като не може да се доклаже, че тя прави нещо тя трябва да остане там където се намира завинаги. Може би ако знаехме какво е правила тя можеше да бъде премахната, но понеже не я разбираме тя трябва да остане. Без значение от достойнствата на техните темпераменти (и в този случай никой не може да е прав) в условията на декаденс либералите стават рационализатори, а консерватористе се превръщат в глутница плъхове. Евангелските християни отдавна гравитират около глутницата плъхове макар да има някои белези, че понастоящм ние заменяме този темперамент за неговата относително по-нещастна алатенратива. Това ни остава с един впечатляващ набор от сотериологични тухли, които не знаем как да използваме или как те първоначално са пасвали една спрямо друга.
Неспособността да схванем цялостта на спасението всъщност е една от най-големите беди на декадентската богословска култура. Дали християнското спасение е прошка, лична връзка с Исус, сила за морална промяна или път към небето? То е всичко това и повече, но ако се надяваме някога да разберем смисъла на отделните му части описанието на самото нещо трябва да започне от цялостната му същност. Помислете колко подвеждащо е да свързваме свободната прошка и моралната промяна по някакъв органичен начин ако това, от което започвате са отделните части. Едно ужасяващо движение напред назад между евтината благодат и праведност чрез дела е една от постоянните проблеми на евангелската опитност в условията на декаденс.
Възможно ли е с материалите, с които разполагаме да съставим някакво свързано учение за спасението, което взема предвид всичко налично? Една поучителна опитност показва основните начини, по които евангелските християни изразяват спасението опитвайки се да го подредят логически. Дали сме родени отново понеже сме простени или сме простени понеже сме родени отново? Дали „спасени” се отнася до сегашно избавление от осъждение или до избавление от бъдещия ад? Дали Исус живее в сърцата ни понеже е избрал да ни смята за праведни или Бог гледа на нас и вижда правда понеже вижда Исус в сърцето ни? Повечето от нас може да постигнат някакъв напредък в тези въпроси и да започнат да съставят един логически ordo salutis, структуриран (макар и не задъжлително хронолигичен) ред на спасението. Но когато започнем с частите е трудно да избегнем усещането, че има прекалено много дребнава работа свързана с изграждането на цялото. Решението е да започнем от цялото и оттам да се придвижим към частите. Но къде можем да намерим цялото? И как да получим цялото ако сме принудени да започнем от една ситуация, в която се намираме сред отделни фрагменти?
[1] Dallas Willard, The Divine Conspiracy: Rediscovering Our Hidden Life in God (San Francisco: HarperOne, 1998).
[2] Проповядване на “здраве и богатство” или някаква друга форма (“просперитет,” “изречи и изисквай,” “положителна изповед”) най-добре може да бъде определено като богохулна пародия на евангелското послание. Тези учители използвам точно реториката на „изобилието”, която изследваме в тази глава, но я използват за собвените си цели. Колкото повече шум вдигат за изобилието и пълнотата толкова по-малко правят благовестието.
[3] C. Ryle, “Evangelical Religion,” Knots Untied: Being Plain Statements on Disputed Points in Religion from the Standpoint of an Evangelical Churchman (London: William Hunt, 1885).
Rado's blog 