от Н Т Райт
Бъдеща надежда означава настояща мисия
Едно правилно разбиране на (изненадващата) бъдеща надежда дадена ни в Исус Христос ни води директно и, за мнозина еднакво неочаквано, до едно разбиране за настоящата надежда, която е основа на християнската мисия. Да се надяваме за по-добро бъдеще в този свят – за бедните, болните, самотните и подтиснатите, за робите, бегълците, гладните и бездомните, за насилваните, параноичните, потъпканите и безнадеждните и за целия голям, прекрасен и наранен свят – не е нещо друго, нещо допълнително, нещо добавено към благовестието като един вид послепис. И работата за надеждата преди това бъдеще, изненадващата надежда, която ни застига от Божието окончателно бъдеще в тревожното ни настояще не е някакво разсейване от мисонерската ни работа и благовестие в настоящето. Тя е една централна, същностна, важна и животворна част от него. Преди всичко самият Исус беше слушан от Своите съвременници поради това, което Той вършеше. Те виждаха как Той избавя хортата от болести и смърт и Го чуваха да говори за едно спасение, посланието, за което те бяха копнели, което достига отвъд настоящето в окончателно бъдеще. Но двете неща не са разделени, като настоящето се явява единствено визуална помощ за бъдещето или номер, чрез който да спечелм вниманието на хората. Дейтвията на Исус в настоящето бяха един вид дългосрочно обещание за бъдещето. И това, което Той обещаваше за бъдещето и вършеше в настоящето не беше да спасява души за някаква безтелесна вечност, а да спасява хората от покварата и тленеито на начина, по който света съществува в момента, така че те да могат да се наслаждават, още в настоящшето, на това обновление на товрението, което е Божията крайна цел – и по този начин да станат съработници и партньори на този по-голям проект.
Когато се обърнем към Павел стихът, кйто винаги ме поразява в тази връзка е 1 Коринтяни 15:58. Припомням, че Павел току що е написал най-дългата и подробна глава от всичките си послания, в кяото говори за бъдещето възкресение на тялото по един велик и сложен начин. Как очакваме да завърши една такава глава? Казвйки: ”затова, като имате такава велика надежда, можете да седнете и да се отпуснете понеже знаете, че Бог е приговил за вас славно бъдеще?” Не. Вместо това той кaзва: „Затова възлюбени мои братя, бъдете твърди, непоколебими, и преизобилвайте всякога в Господното дело, понеже знаете, че в Господа трудът ви не е празен.”
—Surprised by Hope 191–92
Опасната истина на Възкресението
Нека да се изразим рязко: Библията ни разказва историята на света, достигнала своята съдба, своята кулминация, когато Исус от Назарет излиза от гроба във възкресенската утрин. Просвещенската философия обаче разказва една история за света както достигнал своята съдба, своята кулминация с възхода на научния и демократичен модернизъм. Не е възможно и двете истории да са верни. Световната история не може да има две кулминации, две съдби. Това е ричината през последните 200 години хората да изливат презрение върху историята за възкресението на Исус. Разбира се, един човек възкресен за нов вид телесно съществуване винаги би бил нещо необикновено. Но причината първите християни да вярват в това не било понеже не познавали природните закони. Те вярвали, подкрепено от силните доказателкства на очите, ушите, ръдете както и на сърцата, че Богът на творението е направил нещо ново, макар и дълбоко хармониращо с всичко предишно, в естествения свят, започвайки Своя дълго подготвян проект за обновление на света. Това не било някаква произволна намеса, която или избавяла Исус или показвала Божието всемогъщество, или пък нещо друго. Тя била свързана с новото творение.
Но от 18 век нататък хората казвали, че ако вярваш в модерната наука – под което те разбирали епикурейския проект на сайънтизма, който претендира, че подкрепя с емпирични доказателства философския си светоглед – то не е възможно да вярваме във възкресението. В този скептицизъм обаче нямало нищо съвременно. Лукреций, най-великият древен епикуреец, би се присмивал на една идея за възкресение. Същото биха направили и Омир, Есхил, Платон или Плиний. Идеята е, че възкресението, ако наистина се е случило, би подкопало не само просвещенското разбиране за един разделен свят, но и просвещенското себепоздравление, мечтата за света достигащ своята съдба в нашето време и в нашата собствена система. Това е причината възкресението да не е виждано в научното изследване като начало на новото творение, а просто като най-странното от всички чудеса, а след това и като опасно идеологическо твърдение. Можете да се обазложите, че то наистина е опасно. Ако то е вярно всички останали идеологии се превръщат просто в лозунги.
—Surprised by Scripture 137–38
Rado's blog 