Сърдечна операция в ефески стил


от Радсотин Марчев

проповед в Евангелска баптистка църква, Аксаково

27.03.2022

Посланията към седемте църкви в Откровение са най-проповядваната част от цялата книга и нямат нужда от по-подробно представяне. Сигурно повечето от вас са ги чели, а сигурно някои и са слушали проповеди върху тях. Въпреки това те са едни много богати текстове, които винаги успяват да ни кажат нещо ново, което преди това не сме забелязвали или да ни посочат някаква аналогия с нашата собствена ситуация, която сме пропускали.

Днес аз ще започна с първото от тези писма написано към църквата в град Ефес. Преди това обаче нека да кажа малко повече за самия град, към който то е отправено.

Град Ефес бил най-големия град в римската провинция Мала Азия (която се намира в днешна Турция) и третия най-голям град в цялата Римска империя. Той бил разположен на устието на р. Кейстер. Макар официално столица на провинцията да бил град Пергам и там да се намирала резиденцията на проконсула той през повечето време е живеел в Ефес. В миналото той бил част от царство Пергам, което цар Атал III предал без бой на римляните през 133 пр. Хр. По този начин Ефес получил статут на свободен град, което означавало, че имал право на самоуправление. Тъй бил също така и главното пристанище на провинция Азия (с излаз на Егейско море). Търговското му значение било още по-голямо поради факта, че през него преминавали 3 важни търговски маршрута – от Ефрат до Колоса, от Галатия до Сардис и от долината Меандър на изток и юг. От пристанището до центъра на града водела величествена алея, украсена с колони от двете страни. Освен това градът имал голям стадион, пазар и театър, разположен на склона на планината Пион с 25 000 места.  Изчисленията за населението на града варират, но според някои то е било около 250 000 души – което е значителен град дори според съвременните стандарти. Града бил център на поклонението на богинята Артемида (или Диана) и тук се е намирал неин храм, който се е смятал за едно от чудесата на света. Размерите му били 4 пъти по-големи от Партенона в Атина. Храмът също така служел като банка, която съхранявала пари и отпускала заеми и така генерирал значителен финансов ресурс.

Когато слушате това описание сигурно си представяте нещо величествено. Но Ефес имал и друга страна. Един историк пише, че гръко-римските градове през 1 век били изключително претъпкани, по-мръсни отколкото можете дори да си представите, пълни с чужденци и често спохождани от катастрофи като пожари, епидемии, военни нападения и земетресения.

Съвременните градове могат да се разпростират колкото им позволява терена около тях, но с древните не било така. Те били оградени от стени, които ги предпазвали от нападение, но хората зад стените трябвало да се скупчат на изключително тясно място. Освен най-богатите, които можели да си позволят повече лично пространство най-пренаселените днес градове като Калкута биха изглеждали луксозни в сравнение с древните. (Населеността на Калкута е 78 човека на акър, а в Рим била около 200 до 300 човека. В Ефес вероятно е била около 130). 

Когато слушаме за римски улици ние си мислим за величествени добре павирани пътища, покрай които има колонади, но това се срещало рядко. Повечето били изключително тесни и хората, които вървели по тях трудно се разминавали и постоянно се блъскали един друг. В римските градове имало забрана да се строят високи сгради като ограничението било до 3 етажа. Но дори така хората живеели в постоянен страх те да не паднат ако носещите греди поддадат – което често се случвало. И ако не паднели те още по-често изгаряли до основи понеже пожарите били често явление. Имайте на предвид, че по това време комините все още не били измислени и всичкия дим излизал през прозорците. А самите прозорци нямали рамки и представлявали просто отвори закрити с някакви парцали.

Градската канализация не била подземна, а течала открита по средата на улицата. Цялата мръсотия се изхвърляла в нея – често направо през прозореца на 2-я или 3-я етаж.

Водата се докарвала по известните римски акведукти, но веднъж доставена тя била складирана в открити цистерни откъдето всеки черпел и бързо ставала мръсна и дори негодна за пиене. Течаща вода с самите домове, разбира се нямало, баните били трудно достъпни и хората съвсем буквално миришели. Затова древните римляни високо ценели ароматните парфюми. Имало причина за това.

Болестите били чести както и епидемиите. Ако можехме да направим фотография на хората от това време щяхме да видим, че по-голямата част от тях са с белези или с липсващи части на тялото – крак, ръка, око, ухо или пръст. Понеже смъртността в градовете била висока – всъщност по-висока отколкото в провинцията – градовете се нуждаели от постоянен приток на нови хора. Мнозина от тях не били благонадеждни и затова в градовете царял социален хаос с улични банди, висока престъпност, голяма корупция и жестоко, но несигурно правосъдие.

Добре дошли в Ефес, перлата на мала Азия.

В този град, едновременно величествен и окаян, през 53 г. сл. Хр. пристигнал един наглед съвсем обикновен човек. Той бил дребен на ръст, с добро телосложение, но с криви крака, плешив, с голям нос и с лице, което понякога било като лице на човек, а понякога светело като лице на ангел. Това е най-древното описание на апостол Павел, с което разполагаме. Той дошъл в Ефес. по време на второто си мисионерско пътешествие и останал в него чак до 56 г.

Не е ясно дали първата християнска общност в Ефес е била основана от Павел, но под негово ръководство тя бързо нараснала. Първоначално той проповядвал в еврейската синагога, но когато общността се обърнала срещу него се преместил в школата на човек на име Тиран, който най-вероятно е бил преподавател по философия обърнал се към християнството. Тук той в продължение на цели 2,5 години открито говорел за Христос на всеки, който желаел да слуша.

Отначало малцина обръщали внимание на новата религия, но след време започнали да я забелязват. Учението на християните, че има само един Бог не се харесало на търговската гилдия на златарите, които си докарвали стабилни доходи от продажба на образи на Артемида – богинята покровителка на града. Водени от човек на име Димитрий те подбудили хората към бунт срещу християните и враждебността към тях започнала да се увеличава.   

През 1892 при разкопките в Ефес  е открита пещера, наречена впоследствие пещерата на св. Павел. Стените й са покрити с картини, някои от които са изображения на Павел. Тя е била място за срещи на християните още от 1-2 век – може би точно поради тази враждебност.

Възможно е по време на престоя си в Ефес ап. Павел да е бил за кратко време задържан и хвърлен в затвора преди да бъде освободен. Когато напуснал града той оставил след себе си друг църковен водач – Тимотей. До Тимотей, който се намирал в Ефес Павел пише своите 1 и 2 Тимотей.

До ефесяните Павел написал и специално послание, което е запазено в нашите Библии и носи точно това име. Макар че то може да било циркулярно писмо изпратено към всички общества в региона то със сигурност е писано и към Ефес.

Традицията казва, че в Ефес за известно време е живял и ап. Йоан заедно с дева Мария, която той довел тук от Ерусалим (Ако си спомняте Исус на кръста поверява майка си на Йоан и оттогава той се грижи за нея).

Оказва се, че църквата в Ефес е свързана с доста известни личности и  с доста документи намерили място в нашия НЗ – няколко глави от ДА, послание към ефесяните, 1 и 2 послание към Тимотей – всички те ни дават информация за живота на християнската общност на това място.

Но днес ще прочетем един текст за Ефес, който се намира в последната книга на Библията – Откровение.

Апостол Павел е напуснал града от няколко години, а и Тимотей не е наоколо. Църквата е нараснала и вече не може да се събира на едно място – вероятно в града е имало няколко малки домашни църкви наброяващи между 15 и 50 човека – в зависимост колко хора може да побере къщата, в която се събирали. Враждебността към тях продължава да тлее и от това, което чуват изглежда, че има опасност от голямо гонение в цялата империя. И точно тогава Христос се явява на един човек на име Йоан и му заповядва да напише писма до 7 църкви в мала Азия, но писма не от себе си, а от Бога. „Който има уши нека да слуша какво говори Духът към църквите“ е една фраза, която се повтаря във всяко от тях.  Една от тези църкви е Ефес, за която ние говорим.

Ето какво казва Христос на църквата в Ефес. То е записано в Откровение 2:1-7.

1 До ангела на ефеската църква пиши: Това казва Оня, Който държи седемте звезди в десницата Си, Който ходи всред седемте златни светилника;

2 Зная твоите дела, труда и търпението ти, и че не можеш да търпиш злите човеци, и си изпитал ония, които наричат себе си апостоли, (а не са), и си ги намерил лъжливи;

3 и имаш търпение, и за Моето име си издържал, и не си се уморил.

4 Но имам това против тебе, че си оставил първата си любов.

5 И тъй, спомни си от къде си изпаднал, и покай се, и върши първите си дела; и ако не, ще дойда при тебе [скоро] и ще дигна светилника ти от мястото му, ако се не покаеш.

6 Но имаш това, че мразиш делата на николаитите, които и Аз мразя,

7 Който има ухо, нека слуша, що говори Духът към църквите: На този, който победи, ще дам да яде от дървото на живота, което е [всред] Божия рай.

Може ли този текст, който звучи странно, тайнствено и може би донякъде неразбираемо да каже нещо и на нас, църквата в Аксаково, която се събира 2000 години по-късно?  Нека да го разгледаме по-внимателно.

Христос се представя на християните в Ефес като

Ст. 1 – Оня, Който държи седемте звезди в десницата Си, Който ходи всред седемте златни светилника.

Малко по-рано, в Откровение 1 гл. ни се казва, че седемте звезди са ангелите на седемте църкви; и седемте светилника са седемте църкви. (1:20). Когато се обръща към вярващите в Ефес по този начин Христос им казва, че не е изоставил църквата Си, но е винаги с нея и се грижи за нея. Христос говори за църквата като за Своя църква. Тя не е наша, а Негова. Той винаги е с нея и ходи сред нея. Когато се събират 2 или 3 в Неговото име Той е между нас – дори когато ние нямаме очи да Го видим. И символите, които Христос избира, за да опише църквата Си също говорят много – звезди и светилници. Това са добре познати християнски образи, но те винаги повдигат въпроса: Такива ли сме наистина? Не само на думи, а с начина, по който живеем?

Отначало Христос хвали църквата в Ефес – те пазят вярното учение и не правят компромиси с благовестието. Не е лесно да бъдат излъгани – те разпознават измамата и странят от лъжеучителите. Не само това – те имат и висок морал. Не се притесняват да се конфронтират с тези, които се наричат християни, но живеят неморално. На тези хора вероятно им е бил давана възможност да се покаят, но ако не го направят те не са търпени. Ефес е била църква пример за цялата област.

И тогава, както казваме, като гръм от ясно небе, идват ст. 4-5 

Но имам това против тебе, че си оставил първата си любов. И тъй, спомни си от къде си изпаднал, и покай се, и върши първите си дела; и ако не, ще дойда при тебе [скоро] и ще дигна светилника ти от мястото му, ако се не покаеш.

Не можем да кажем дали Христос говори за любовта към Бога или към ближния, но в християнския живот двете неща са така свързани, че на практика не могат да бъдат разделени.

Апостол Йоан казва 1 Йоан 4:20

Ако рече някой: Обичам Бога, а мразя брата си, той е лъжец; защото, който не обича брата си, когото е видял, не може да люби Бога, Когото не е видял.

Липсата на обич към хората около теб е сигурно доказателство за липса на любов и към Бога, а любовта към Бога неизменно ражда и любов към другите хора.

Как обаче е възможно една църква да пази вярното учение, да живее морално, да върши големи дела за Бога, но да е оставила първата си любов?

Мисля, че разбирам това. Аз не съм израснал в християнско семейство и да стана християнин беше съзнателен избор, който направих като младеж. И аз никога няма да забравя огромната разлика, която това избор направи в моя живот и в живота на много други млади хора по това време.   

Някои от най-ярките ми спомени са точно от тези първи години като християнин. Помня как се запознахме и известно време посещавахме един клошар, който живееше в къща от картон в задния двор на друг човек, който му искаше наем за нея. Той ни показваше раните по краката си където го бяха хапали плъхове, които нощем излизаха от дупките си и се разхождаха из т. нар. му къща.

Помня сирака, който живееше с баба си в панелка, която при дъжд течеше като сито от покрива по стените. Когато в църква пристигнаха помощи от хранителни продукти едно момче помоли за чувал с картофи. Нямаше кола затова го мъкна от центъра до последните блокове на Владиславово в рейса и след това го влачи от спирката до блока. Беше лято и тениската му стана мокра сякаш е паднал в морето, но накрая закара картофите.

Помня, че ходенето на църква никога не беше бреме или задължение, а службата в неделя сутрин никога не ни стигаше, така че търсихме възможност да се събираме и през седмицата. Никой не ни караше да си четем Библиите, но ги четяхме понеже те ни говореха като Божие слово, каквито са.

Бяхме много наивни и сега си давам сметка, че много неща сме правили погрешно, недообмислено и наивно. Но сърцата ни бяха прави. Днес знаем по-добре, имаме по-голям опит, но може би сърцата ни не са така топли. Когато един човек повярва в Христос, Той го прави способен да види света по съвсем нов начин и да усеща самия живот много различно. Но когато времето минава, докато „трупаме стаж“ като християни ние понякога губим част от този дар, който сме получили. Можем да го наречем мъдрост, или опит или с някое друго име, но аз се чудя дали това не е нещо друго, дали не е загуба на първата любов, за която тук говори Христос.  

Затова даваме по-малко – не пари – по-малко от самите себе си и от сърцата си. Не се трогваме толкова лесно, не се впечатляваме бързо. Научили сме се много добре за какво не трябва да даваме. Но сякаш престанахме да виждаме в хората създадени по Божия образ самия Бог, забравихме, че храним Него в просяка, посещаваме Христос в болницата или Го приемаме у дома си. Не че не правим неща – просто сърцата ни вече не са същите. Делата могат да изглеждат същите – даже по-добри понеже имаме повече опит и финансови възможности. Но сърцата не са понеже от тях си е отишла първата любов. И затова Христос казва Покай се.

Ако раздам всичкия си имот за прехрана на сиромасите и предам тялото си на изгаряне, а любов нямам, аз съм станал мед що дрънчи и кимвал що дрънка, казва Павел в първото си послание към коринтяни. Апостолът пише това писмо точно от Ефес и е съвсем възможно той да е казвал тези думи и на ефесяните, а сега Христос да им напомня нещо, което те са чували с ушите си.

Няма нужда да говоря за проблемът с мъртвата ортодоксалност, с традицията да се ходи редовно на църква, да се вършат църковни неща и да си въобразяваме, че сме духовно живи, а да не сме. Това е постоянна заплаха за всяка една църковна общност, която не трябва да забравяме. И вие достатъчно често сте чували да се говори за това.

Но аз се чудя, дали понякога Бог не изпраща специални събития в нашия живот, с които иска да ни напомни за първата ни любов. Събития като нов закон за вероизповеданията или бежанци изпратени сред нас. Може би ние трябва да се научим да четем по-добре знаците на времето – дори дребните ежедневни неща, през които преминаваме – не като някакво закодирано послание, а просто задавайки си въпроса какво ни казват те и нашите реакции към тях за нас самите, за състоянието на сърцата ни и за Бога, в Когото казваме, че вярваме.  

Ст. 5 ако не, ще дойда при тебе [скоро] и ще дигна светилника ти от мястото му, ако се не покаеш.

Звезда и светилник, които не светят са безполезни и приличат на сол, която не осолява – друг образ, който използва Христос.

Когато Христос пише тези думи към Ефес неговите жители са разбирали много добре какво има Той предвид понеже са го преживели съвсем буквално. В миналото реката, от която града черпел вода пресъхнала и не можела да снабдява неговите нужди. Затова се наложило града да се вдигне физически и да се пренесе на друго място. Исус си играе с тази асоциация, която хората от Ефес са познавали добре.

Не знаем какво се е случило с църквата в Ефес. Днес той се намира в мюсюлманска страна и църква там няма. Изчезнал е и самият град оставяйки място на мащабни исторически разкопки. Останала е само една местност на име Аеселюк, което означава светия богослов.

Но писмото завършва с едно обещание

Ст. 7 – Който има ухо, нека слуша, що говори Духът към църквите: На този, който победи, ще дам да яде от дървото на живота, което е [всред] Божия рай.

Образът отново е много ясен. В началото на Библията първите хора са изгонени от рая описан като градина, в която расте даващото безсмъртие дърво на живота. Но сега Христос преобръща това – на този, който остане верен Той обещава да даде достъп до новия рай – който отново е описан едновременно като град и като градина – в който расте това дърво на живота.

Но може би тук има и по-голяма игра с образите. Първите християни са познавали много добре историята за изгубеното дърво на живота, но са започнали да влагат в нея нов смисъл. Те започнали да виждат кръста като новото дърво на живота – един инструмент на мъчение, чрез който по парадоксален начин те получават нов живот.

Един от символите на Артемида – богинята покровителка на Ефес бил точно дърво – определен вид палма, под която било изградено първоначалното й светилище. По-късно храмовият комплекс се разраснал и по всяка вероятност към него имало специална свещена градина. Всеки осъден престъпник, който успеел да стигне до храма получавал право не убежище и не можел да бъде наказан. И когато чуват думите за дърво и градина те много лесно са можели да направят асоциацията.

Но Христос напълно променя смисъла на символиката. Не Артемида, а Аз ви давам достъп до дървото на живота, казва Той. И това дърво не е палма, а има формата на кръста, който е покрит с Моята собствена кръст. Достъп до него ще получат не престъпниците, които са успели да се промъкнат незабелязано, а само тези, които искрено са се покаяли.

Мисля, че на това място ние доста ясно започваме да виждаме паралелите и да разбираме как едно писмо писано към църква в отдавна вече несъществуващ град може ясно да говори на християните и днес.

Ние си мислим, че се намираме в трудно положение и че не е лесно да живеем на практика вярата си. Оплакваме се от понякога враждебно отношение. Но и ефесяните са търпели враждебност заради вярата си. Оплакваме се, че не ни достигат средства. Но те са имали още по-малко средства, да не говорим за това, че изобщо не са имали право да строят църковни сгради, в които да се събират. Оплакваме се, че моралът днес е паднал повече от всяко друго време и тъжно клатим глави срещу такива нови заплахи като джендъра – каквото и да означава това. Но християните в Ефес живеели в град, който бил център на езическото поклонение на една богиня, чийто жени-свещеници се заобикаляли със самокстрирали се мъже поклонници, а броят на проститутките в града може да ни спре дъха. Оплакваме се, че българският народ се нарича православен, но по-често лее куршуми отколкото влиза в църква, но Ефес също е бил център на магьосничество. Може би всъщност нищо не е чак толкова ново и различно.

И може би и нас, така както на  църквата в Ефес, Христос пита: Как е първата ти любов? Спомни си откъде си тръгнал, покай се ако има нужда и се върни обратно при дървото на живота, което е моят кръст. 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.