от Фред Сандърс
За да прецените размера на дадено нещо трябва да сте в състояние да определите неговите граници. Къде се намират границите на благовестието и какъв е неговият размер? Д. П Филипс е написал книга с толкова чудесно заглавие, че хората се чувствали просветлени само като го чуят без значение дали след това прочитали книгата или не. Книгата е добра, но не може да се мери със собственото си име, което е „Твоят Бог е твърде малък”. Тези пет кратки думи поразяват съзнанието с усещане за нещо неописуемо огромно и свободно и в същото време с опасността да се задоволим просто с някакво негово бледо копие. Често съм си мислел да напиша книга със заглавие „Твоето благовестие е твърде млако” и както веднъж казал Д. К. Честертън: „Подобно на всяка книга, която никога не съм писал тази до този момент е най-добрата.[1] Тази несъществуваща книга е пълна с вдъхновяващи описания за преоткриването на богатствата на благовестието и с пробуждането на вярващите за тяхната пълнота в Христос след години опити да добавят християнска същност на себеналожената оскъдност от християнски ресурси. И изненадващия край на този бестселър е, че благовестието е било прекалено малко понеже техния Бог е бил твърде малък. Мислейки неправилно за святостта и любовта на Бога те не биха могли да имат правилни разбирания за спасението, което тези неща носят. Благата вест до такава степен надвхърля нашите човешки мерки, че може да бъде измерено единствено на фона на нащо толкова огромно колкото Самия Бог. Тъй като единственото нещо толкова голямо колкото Бога е Самия Бог ние трябва да гледаме към Него, за да си съставим представа за размера на благовестието.
Има едно място в Писанието където необятността на благовестието е изказана най-ясно: благословението, с което Павел започва своето послание към ефесяните. Павел започва с хваление към Бога за дара на благовестието: „Благословен да бъде Бог и Отец на нашия Господ Исус Христос, Който в Христа ни е благословил с всяко духовно благословение в небесни места,” и след това поема дълбоко дъх и започва да изрежда едно след друго тези благословения в една лавина от 202 думи на хвала без прекъсване или пунктоация от ст. 2 до 14.[2] Тук Павел говори за пълнотата на сърцето си както и за точността на своето прозрение. Темата за „благословение” го завладява и го кара да напише едно също толкова завладяващо изречение. То преминава от небето до земята, правейки неочаквани завои и отклонения, повтаря се по два и три пъти докато се колебае между Бога и човека и обикаля, за да види своя обект от всеки възможен ъгъл. При цялата тази необуданост благословението притежава величественост и цялостност отразяващи мъдростта, която то прославя. Никакъв превод или перефраза не са в състояние да го предадат напълно, но ето един опит:
„Бог ни е избрал в Христсо преди да са били положени основите на света, за да бъдем свети и непорочни в Него. В Своята любов Той ни е определил отнапред да бъде осиновени в Исус Христос по благоволението на Своята воля, за да бъдем за похвала на славната Му благодат – благодат, с която Бог ни е обдарил във Възлюбения, чрез Чиято кръв имаме изкупление, прощение на греховете според богатствата на Неговата благодат, която е излял изобилно върху нас. С пълна мъдрост и прозрение Той ни е дал да познаем тайната на Неговата воля според Своето балговоление, което отнапред е определил в Христос: чрез един план, според който, когато се изпълнят времената, Той ще събере в Себе Си всичко небесно и земно, на едно място: в Христос! В Него ние сме получили и наследство, за което сме и били предопределени според волята на Този, Който изработва всичко според волята Си, за да бъдем за похвала на Неговата слава. Ние, които отначало се надявахе на Христос, в Когото и вие също – вие, които чухте думите на истината, благовестието на вашето спасение – когато повярвахте бяхте запечатани в Христос с обещания Свети Дух, Който е капаро на това, което ще наследите когато Бог изкупи притежанията Си за прослава на Своята слава.”
Всеки ред и почви всяка дума на великото благословение може с поза да бъде обяснявана подробно. Но за да видим начина, по който тя показва размера и формата на благата вест, можем да пропуснем детайлите и да отбележем само две неща за пасажа като цяло: първо, то е неизказано огромено и сложно и второ, има отчетлвиио тринитарни контури.[3] Благословнието на благовестието с други думи е голямо и има формата на Бога.
Първо, нека да се обърнем към неговия размер и сложност оставяйки формата настрана за следващата глава. В този превод аз съзнателно разделих благословението на три части, за да подчертая тринитарната логика, от избиращ и осиновяващ Отец, през изкупващ и откриващ Син до обещан и запечатващ Дух. Но ако изречението е, както казват няки коментататори, „едно чудвоище”, аз се надявам, че не съм направил нищо, с което да го опитомя.[4] Необуздаността на благословението е един важен негов аспект и читателят, който не усеща известен световъртеж от огромантия му размах на мисълта просто не го е прочел правилно. То съдържа повече идеи, сочещи в повече посоки от това, кето може да се очаква разумно някой да възприеме. На основата на Ефесяни 1:3-14 никой не може да обвини Павел, че има твърде малко благовестие. Тук има изобилие граничещо с екстравагантност. И изречението на Павел има този характер именно понеже като вдъхновенито от Бога Писание, то вярно кореспондира с характера на реалността, която сочи: едно благовестие за спасение, което е дело на неопитомената света Троица. Подобно на цялото Писание този текст е Божие слово и има в себе си живота, действието и проникновението, които можем да очакваме от един всемогъщ речеви акт, чрез който Бог върши Своето дело (Евр. 4:12). Това е едно ефективно слово и един от неговите ефекти е да отнеме живота на слушателите си, за да ги предаде на Христос. Това веднага премества слушателите в небесните места, в света на Духа и от тази отправна точка, ни приканва да се присъединим към благословенията на Бога за благословенията, с които Той ни е благословил.
Причината Павел да започва писмото с такъв разностранен залп е, че той ни призовава да хвалим Бога и за да хвалим Бога правилно ние се нуждаем най-вече от една добра доза дезориентация. Всеки от нас мисли от своята собствена гледна точка, започвайки от себе си като център и от това как нещата ни изглежда на нас самите. Това е неизбежно тъй като всеки трябва да започне оттам където се намира. Това е начинът, по който работят ограничените човешки умове и това не е свързано с някаква греховна себецентричност. Въпреки това когато крайните умове срещнат безкрайния Бог ние рискуваме да поставим Бога в каталога неща, от които се интересуваме, които изучаваме или събираме или от които извличаме някаква полза. Особено коагто въпросът е благословението на спасението има голям опасност крайния ум да третира Бога и Неговите благословения като ползи, които можем да добавим към живота си. Единственият начин да избегнем тази тенденция е като се потопим в объркващо необятното и сложно Божие благовестие. Дължината на изречението използвано от Павел има за цел да обърка нашите категории, за да може да ни пренасочи към Божият оринетир. Това, от което се нуждаем е едно чудо да бъдем способни да видим собствената си ситуация от една безкрайно по-висша гледна точка. Трябва да започнем да мсилим центрирани върху Бога, не въдху себе си. Ако можем да се изразим така Павел ни приканва към едно екстатично благовестие: благата вест на изпращането ни извън (ek-stasis) самите себе си.
Павел не иска да бомбандира терорично слушателите си с цел да ги убеди да приемат вярната гледна точка. Той може и да е съставил едно удивително изречение, с което започва своето писмо, но той знае, че никой не притежава ресурсите за подобен когнитивен скок на мисленето към богоцентричност. Никой писател не може ефективно да изрази тази гледна точка точно както и никой читател не може да я научи директно. Трябва да се случи чудо.[5] Това е причината Павловия аргумент и описание в писмото да са придружени от един призив. Веднага след благословението той се моли за Божия дар на духовно откровение и просветление:
(Моля се)… дано Бог на нашия Господ Исус Христос, славният Отец, ви даде дух на мъдрост и на откровение, за да Го познаете, и да просвети очите на сърцето ви, за да познаете, каква е надеждата, към която ви призовава… (Ефес. 1:17-18).[6]
В третата глава Павел отново се моли читатетлите му да разберат всички измерения на тази истина и да „познаят Христовата любов, която превъзхожда всяко знание” (ст. 19). Накрая, уверен, че моли за нещо, което по човешки е невъзможно, Павел говори за „познаване” и „непознаваемо” по един оксимороничен начин. Той не е абсурден, той просто „събира привидно абсурдни противоположности, за да подчертае нещо конкретно.”[7] За да подчертае нашата нужда от това пряко откровение още повече Павел увещава слушателите си да дадат слава на Бога, Който „може да направи много повече отколкото искаме или мислим” (ст.20), или, в един крайно буквалистичен превод, също толкова обърклвщ колкото е и оригиналния гръцки текст, „Който е преизобилно способен отвъд всичко, което искаме или мослим”.
Стратегията на Ефесяни е да ни покаже благовестието от един птичи поглед, което е достъпно единствено от една гледна точка неимоверно превъзхождаща създадените сили. Когато по Божията благодат това чудо на преориентация се случи ние не просто сме готови да четем книгата Ефесяни, но вече сме взети в духовените благословения на Бога в Христос. Все пак единственото „място извън самите себе си”, което води до истинско спасение е да се намираме „в Хритос”, един израз, който Павел иползва поне веднъж във всяка фраза на изречението.[8]
Поради концентрираната сила, с която Ефесяни се концентрира върху това послание писмото винаги е имало почитатели през църковната история. Най-величкият от всички богословски коментатори на Ефесяни е пуританът Томас Гудуин (1600-1679) , чийто масивен коментар на книгата е едновременно детайлно стих по стих разяснение и майсторски синтез на всичко най-добро в реформираното виждане на пуританите. В първите няколко стиха Гудуин улавя характера на Божите благословения като практически съвпадащи със Самия Бог. Преди да се обърне към великите благословения на Ефесяни 1:3-14 и да ги разгледа дума по дума Гудуин чертае голямата картина: „Не само, че Бог благославя с всички добрини, но преди всичко дава Себе Си и Своето Собствено блажество.”[9] Благословението на благовестието е най-вече Бог, Който заявява: „Ти ще имаш цялото Мое блаженство, за да бъдеш блажен”, което апостолът удачно представя в Ефесяни 3 като „изпълнени с цялата Божия пълнота”. Наистина всички останали неща без Бога или освен Бога не могат да ни направят блажени.”[10]
[1] G. K. Chesterton, The Everlasting Man (Garden City, NY: Image, 1955), 1.
[2] Т.е. 202 гръцки думи. Виж Harold W. Hoehner, Ephesians: An Exegetical Commentary (Grand Rapids, MI: Baker Academic, 2002), 153.
[3] Друг новозаветен пасаж, който се конкурира с Ефесяни 1 по сложност и всеобхватност е Римляни 8. Ефектът върху читателя отново е зашеметяващ и тринитарен.
[4] It was Eduard Norden who in 1913 called it “the most monstrous sentence conglomeration . . . I have ever met in the Greek language.” Markus Barth quoted this remark in his two-volume Anchor Bible Commentary Ephesians: Introduction, Translation, and Commentary (New York: Doubleday, 1974), 77. He went on more reverently in his commentary to “make visible the distinctness, the beauty, and the sense of the several limbs of the ‘monster.’”
[5] Ефективното предавае на благовестието винаги се случва според думите на Павел: “И говоренето ми, и проповядването ми не ставаха с убедителните думи на мъдростта, но с доказателство от Дух и от сила” (1 Кор. 2:4).
[6] Забележете Отец на славата, Госпо Исус Христос и Духът на мъдрост, откровение и знание.
[7] Barth, Ephesians, 34:373.
[8] В текста 13 пъти се срещат изразите ‘в Него”, „в когото” и „във Възлюбения”.
[9] The Works of Thomas Goodwin (Lafayette, IN: Sovereign Grace, 2000), 1:46.
[10] Пак там.
Rado's blog 