от Фред Садърс
Останалата част от тази книга говори за това как Троицата е благовестието. Фактът, че Бог-Отец ни е спасил изпращайки Сина и Духа, това е благата вест. Тази глава обаче прави една крачка встрани от въплътения Син и изления Дух и разглежда дълбочината на Божия триединен живот сам по себе си. Докато Троицата в спасението е именно благовестието, Троицата в себе си е основата на тази блага вест. Тя е приемането на благата вест тъй като „Бог за нас” има смисъл единствено ако има такова нещо като „Бог в Себе Си”.
За да се подготвим да разберем по-добре благата вест ние трябва да се опитаме да надникнем в безкрайните дълбочини от които то идва. Тежестта на тази глава все още не е самото благовестие и ние все още не сме разгледали отблизо изпращането на Сина и Духа от Отца. Разбира се, за да съзерцаваме онтологическата Троица ние трябва да започнем с Троицата на спасителната история. Не бихме могли да я видим на друго място понеже Троицата е едно открито учение и тя е открита когато Сина и Духа ни го показват. Изпращането на Сина на Неговата въплъщенска и изкупителна мисия ни дават началната точка за разбиране на вечното Му синовенство и откриват точното значение на бащинството на Бог-Отец. Ние следвахме подобен път за Светия Дух от изпращането Му на Петдесетница обратно до вечното Му изхождане от Отца.
Но ние също така казахме, че вечния живот на Отца в Себе Си е „дори по-благ от благата вест”, ако е възможно да се изразим почтително. Под това ние имаме предвид, че Божия вечен живот като Отец, Син и Свети Дух е свързан с безкрайно блаженство и съвършенство. В центъра на славното благовестие има един блажен Бог. Бог е съвършен в Себе Си и е съвършено щастлив. Бивайки съвършен Той не може да стане по-добър. Сузана Уесли ни казва, че Бог е „съвършено, вечно блажество”, едно същество, което „не е възможно да приеме каквото и да увеличение на съвършенството или щастието от своите творения”. Той може да направи своето щастие и блажество дотъвпни за тези товрения понеже Той вече и от вечността притежава тези неща. Подобно разбиране за един Бог, Който няма нужди, които трябва да бъдат посрещнати, е един поглед към дълбините на живия Бог и богатство, което Той толкова щедро раздава в делото на спаението.
С други думи блата вест започва далеч от нас, в живота на блажената Троица, която е цялостна в себе си и не търпи никакво лишение. Това не е някаква студена абстракция, а нещо велико, за което си заслужава да хвалим Бога. Джон Пайпър се е трудил усърдно да напомня на християните, че „Божията слава се състои до голяма степен във факта, че Той е по-щастлив и от най-необузданото ни въображение”. Неговата книга Desiring God написана през 1986 е почти изцяло посветена на начина, по който „християнския хедонизъм”, или живота в наслада на Бога, достига до всяка афера на християнския живот (Писание, молитва, пари, мисия, брак, страдание и т.н.). Но Пайпър по необходимост гради всички тези принципни точки на здравата основа на „Божието щастие” като вечно тринитарно събитие за Отец и Сина наслаждащи се на взаимното си приръствие. Макар да признава, че „относно всички тези неща стоим в основата на една тайна” Пайпър също така твърди, че „Писнаията ни дават да надникнем във висините”.[1] Тези висини са тринитарни:
„В троичното божество (Отец, Син и Свети Дух) Бог е бил съвършен в Своята радост от цялата вечност. Това принадлежи на самата Му природа понеже Той е родил и възлюбил Сина от цялата вечност. Следователно Бог е бил съвършено и цялостно щастлив в общението на Троицата.”[2]
Може да изглежда неудачно да зaпочваме от толкова далеч, от тайната на Божието същество ако целта ни е да видим променени животи. Ежедневното ни търсене винаги е био на някакво практично учение за Троицата, за практичност, приложение и опитна отплата. Всъщност е вярно, че учението за Троицата променя всичко в християнския живот. Но най-мъдрите християнски учители винаги са занели, че прекия път към практичността е измамен. Прескачайки дъбоките извори на реалността те не само, че пропускат истината, но в края на краищата носят плодове, които се оказват не чак толкова практични. Когато достигем до промяната, която учението за Троицата може да донесе в живота ни е жизнено важно да започнем с разбирането за Бог в Себе Си преди да се придвижим към Бог за нас. Ние трябва да започнем с една напълно непрактично учение за Троицата. Едва тогава можем да кажем, че наистина сме направили нещо.
Някой от ползите да застанем зад отнтологичната Троица могат да бъдат изяснени чрез изпозлването на двойни отрицания. Това учение прогонва погрешните идеи за Бога. Просто помислете за множеството недостойни идеи и нагласи спрямо Бога, които учението за Троицата може да ни помогне да назовем, отхвърлим и дори да осмеем. Учението за Троицата изгонва недостойните идеи за съвършенството на Божия живот. Недостойно е да мислим за Бога както за самотен или отегчен без нас. Бог не търси какво да прави в щастливата земя на Троицата. Бог не е сътворил света, за да напълни приектираните небесни жилища с топуркането на малки крачета. Бог не си осигурява копмания в самотното небе. Добро богословско разсъждение започващо от Библията винаги ще отхъврли идеята за божествена самота или отегчение. Но веднага щом осъзнаете истината стояща зад онтологичната Троица недостойнството на идеята за един самотен или отегчен Бог става напълно явна. Троичния Бог е един, но не и самотен. Нищо от това, което Бог прави в творението или изкуплението не е направено понеже Му липсва занимание или работа. Въплъщението на Сина не е осъществено като някакво чудесно приключение, което да разсее скуката на вечния Син. Всички тези идеи са недостойни за Бога както учнеието за Троицата ясно показва.
Учението за Троицата прогонва цял набор от недостойни идеи свързани с Божията любов. Триличностната любов на Бога не е любов, която се нуждае от компания. Следователно ние не трябва да представяме благовестието по начин, който представя Бога като умоляващ ни да се върнем у дома, за да може Той отново да бъде щастлив, сякаш нашето изкупление възстановява разрушеноето Му блаженство. Недостойно за слваното благовестие на блажения Син е да създаваме впечатление, че ние молим хората да се примирят с Бога, за да на бъде живота Му съсипан от скръб. Чуждо на любовта е да мислим, че любовта в сърцето на вселенската любов е една романтична любов, в която творенията копнеят за Твореца или в която Бог копнее за душите на изгубените. Тази любов е на второ място след любовта, която сме научили от Исус: любовта на Отца към Сина и на Сина към Отца в единството на Светия Дух. Със сигурност е вярно, че Бог те обича и има чудесен план за твоя живот.[3] Но зад този известен „духовен закон” стои вечната любов на Отца към Сина в щастливата земя на троицата. „Нищо в Новия завет не свети толкова ярко клкото вечната любов на Отца към Сина (Йоан 1:18; 5:20; 27:24 и т.н.)”, пише епиксоп Х. С. Г. Моул.[4]
Учението за Троицата прогонва цял ред недостойни идеи и отношения към Божията слава. Бог разкрива славата Си на творенията най-вече чрез изкуплението. Но е недостоойно да мислим, че без нас Бог няма да има на кого да покаже славата Си. Отец винаги се наслаждава във възлюбения Син и Сина винаги се радва на Своя Отец в единството на Светия Дух. Робърт Лейтън казва: „Съвършено вярно е, че блажената Троица Satis amplum alter alteri theatrum sumus” т.е. всеки е достъчно голям театър за другите.[5] Освен това Бог е наредил нещата с цел те да покажат и изявят Неговата слава, но учението за Троицата ни показва един от начините, по които това божествено себезадовлство не става егоистично. В него всяко от лицата на Троицата показват по-ясно славата на другите.
Разглеждайки начина, по който ученито за Троицата премахва недостойните идеи ние използвахме изцяло отрицателни подходи за това какво учението показва за Бога. Те показват, че Бог не е самотен, отегчен или егоистичен. Но ако се обърнем на 180 градуса и кажем това по полжителен начин просто бихме казали, че Бог е любов. Не е съвпадение, че това е начина, по който Боблията го казва. Учението за Троицата ни помага да разберем това с по-голяма яснота: Бог е любов. Триединния Бог е една любов, която е базкрайно над нас, предшества ни от цялата вечност и ни кани в себе си.
[1] John Piper, Desiring God: Meditations of a Christian Hedonist (Sisters, OR: Multnomah, 1986), 32.
[2] Ibid., 33. В тази секция Пайпър развива идеи идващи от Джон Едуардс.
[3] Bill Bright, “Four Spiritual Laws,” http://www.campuscrusade.com/four_laws_online.htm.
[4] Handley C. G. Moule, Outlines of Christian Doctrine (London: Hodder and Stoughton, 1902), 39.
[5] From A Practical Commentary upon the First Epistle of St. Peter, 149.
Rado's blog 