от Фред Сандърс
След като разгледахме внимателно как вечния Син ни Се е разкрил можем да видим как в същото централно събитие от спасителната история първата личност на Троицата открива вечната дълбочина зад Своята личност. Първата личност на Троицата е Бог-Отец. Бог е наречен Отец на първо място по тринитарни причини. Той е Отец понеже е Отец на Сина от вечността, у дома в щастливата земя на Троицата. Той не е станал Отец на Рождество или в някой друг момент от човеката история, или дори в пред-темпоралната история. Той не е претърпял никаква промяна от това да не е Отец към състояние, в което вече е Отец. Никога не е съществувало време, в което Той да е съществувал като самотен Бог, без Своя Син, понеже винаги е бил Бог-Отец. Това е пряко следствие от изповядването на божествеността на Христос. Ако Исус е Бог-Син, Бог винаги трябва да включва Син и Отец.
Обикновено когато мислим за Бог-Отец ние сме изкушени да мислим за Неговото бащинстно като основано на нещо различно от същностната тринитарна основа. Склонни сме да свързваме Неговото бащниство с нещата, които Той свободно е избрал да напарви в историята на спасението. Например Бог-Отец е определил избраните да станат Божии синове (Еф. 1:5), едно действие, в което Той решава да осинови избраните. Но колкото и велико да е това спасително, осиновяващо бащинство то принадлежи към това, което Бог прави, а не към това, което определя Кой е Той. Той би бил Бог-Отец дори ако никога не беше осиновявал сътворените синове и дъщери понеже би бил Бог-Отец на Бог-Син. Разбираемо е, че когато говорим за Бог-Отец нашите сърца и умове се насочват първо към благодатното осиновително бащинство. Но има нещо отвъд това осиновяващо бащинство и когато питаме за същностната основа на Божието бащинство трябва да търсим по-далеч в Божието битие, където откриваме една основа за бащинство, която не предполага нашето съществуване. Би било грешка да направим Божието бащинство зависимо от човещшките синове и дъщери: Той е бил Отец още преди нас да ни има.
Още по-голяма грешка обаче е по-често срещания начин на мислене, според който основната причина Бог да „Отец” е, че Той е създал или „родил” света. В малкото случаи, в които Библията говори за Бога както Отец на всичко съществуващо или като Отец на човечеството, тя използва езика по един метафоричен или поетичен начин (виж Йов 38:28; Деяния 17:28). Основната идея в Писанието не е, че всяко творение вече е дете на Бог-Отец, а че на тези, които са приели Исус е дадено правото да станат Божии синове (Йоан 1:12) на основата на делото на Исус, Божия Син по природа. В либералното богословие от 19 век е имало богословско течение, което е твърдяло, че централаната идея на християнството е „бащинството на Бога и братството между хората.”[1] Превърната в система тази идея за универсално бащинство била богословски бедствена. Класическия либерализъм на БНББМХ (Бащинството на Бога и братството между хората) првърнало благата вест е нещо подобно на едно описание на общото състояние на нещата вместо в прогласяване на това, което Бог е направил в Христос. То никога не било в състояние обясни греха или да види нуждата от едно скъпо изкупление и бързо изгубило от погледа си учението за Троицата.
Но либералите от 19 век не са единствените направили грешката да мислят първо за творението когато чуват, че Бог е наречен „Отец”. Тя може да бъде лесно допусната ако оставим умовете ни да бъдат водени от един общ символизъм за бащинство вместо от основните насоки на библейското учение. Обобщената космическа идея за бащинство вероятно е една от причините много хора да си представят Бога като старец с побеляла коса и брада. В популярния ум космическият татко бог винаги се превръща в космическият дядо бог. За разлика от това когато нарича Бога „Отец” Писанието сочи към нещо много конкретно и съвсем не толкова сантиментално. То сочи към факта, че в живота на единия Бог съществува една вечна връзка на бащинство и синовенство. Той е Отец на Сина по дефиниция. Това е Кой е Той. Следващо от това е това, което Той прави: Той действа, за да стане Отец на тези, които е предузнал и осиновил като синове (Ефесяни 1:5). Накря в един широк или поетичен смисъл понякога може да е удачно да опишем Божията обща любов и грижа към всичките Му творения изпозлвайки една бащинска метафора. Но да започнем с космическото бащинство означава да започнем от края вместо от началото. Бог няма света за Свой син. Той толкова възлюби света, че даде Своя Син (Йоан 3:16).
Същата логика, която имаме за Отца и Сина се отнася и за Светия Дух: Той е Този, Който е поради тринитарни причини, като вечната трета личност в Троицата. Въз основа на тринитарната идентичност, в която съществува заедно със Сина и Отца, Той свободно влиза в историята на спасението и върши Своето дело. Делото на Духа във всеки един аспект е тясно свързано с това на Сина. Духът осъществува въплъщението на Сина реализирайки Неговот зачеване в утробата на девицата. Духа помазва и дава сил на Сина в месианската Му мисия. Накрая на Петдесятница Духа е излян върху всяка плът след като делото на Сина е завършено. Делото на Духа е да обитава във вярващите, да прилага делото на Христос пряко и лично за тях. Той е Този, Който е като вечен Дух и върши това, което върши в историята на спасението като Духа на Петдесетница.
[1] Най-влиятелното изложение на това виждане за „бещибството на Бога и безкрайната ценност на човешката душа” преставляа книгата на Адолф фон Харнак, What Is Christianity? (New York: Putnam’s, 1902). Джордж Лед оборва класическите либерални твърдения в своята статия “God the Father” публикувана в International Standard Bible Encyclopedia, E–J, ed. Geoffrey Bromiley (Grand Rapids, MI: Eerdmans, 1982), 511.
Rado's blog 