Писанието като тайнство


от Радостин Марчев

Добре известно е, че реформаторите през 16 век поставят под съмнение по-голямата част от тайнствата приемани от Католическата църква за такива. Правейки това те не променят дефиницията за тайнство и запазват популярното определение на Августин – тайнството е външен знак, зад който стои вътрешна благодат. Лутер модифицира това определение като външен знак свързан с божествено обещание, но резултата не е особено различен.

Дали решението на реформаторите е правилно или не е спорен въпрос, по който сега няма да взема отношение. Това, на което искам да обърна внимание е сравнително по-малко известния факт, че тяхното виждане за Писанието силно се доближава именно до разбирането им за тайнство. Подобно на кръщението и Господнта трапеза тук имаме външен знак, зад който стои вътрешна благодат или външен знак свързан с обещание – всъщност с повече от едно. Това може да изглежда донякъде естествено с оглед ударението на Реформацията върху Sola Scriptua, но е важно да направим някои уточнения.

Първо, макар да има смисъл, в който може да се каже, че Писанието е Божие слово вероятно по-удачно би било да изразим тази идея като Писанието съдържа Божието откровение към нас написано на човешки език. Това може да не е без значение понеже истинско Божие Слово всъщност е Исус Христос. Именно Неговия глас християните искат да чуят в Библията. С оглед на това можем дори да кажем, че Писанието няма свой собствен самостоятелен авторитет, а черпи такъв от Бога поради решението на Христос да упражнява Своя авторитет в света чрез откровението дадено в Библията. Подобни уточнения може да изглеждат дребнави, но на практика те предпазват християните от ереста библиолатрия – т.е. поклонение на Писанието. Единственият на Когото можем да се покланяме е триединния Бог, Който ни се е разкрил в Писанието като Отец, Син и Свети Дух.

Второ, реформаторите виждат Словото като тайнство не толкова в неговата писмена форма колкото в активното действие на проповядването му. Именно тогава то става действено и чрез Духа се превръща в благодатно средство, което докосва сърца, изобличава света за „грях, правда и съдба” и води хора при Христос. Не е никак чудно, че в  книгата Деяния акта на проповядване се описва именно като предаване на Божие слово (напр. 4:31, 11:1, 13:5, 7, 44, 18:1) макар апостолите със сигурност да са правили нещо повече от това просто да четат Библията на глас.  Така функцията на Писанието като благодатно средство се проявява не когато то е затворена книга, а когато се използва за това, за което е дадено – т.е. когато се проповядва активно, тълкува правилно и разкрива благовестието ясно.

Трето, Писанието е благодатно средство когато сочи към Христос. Третирането му като алманах във всяка област и търсенето на някакво езотерично познание е изначално погрешна употреба – макар днес да е широко разпространена в някои християнски среди. Извличането на богословски системи може да има своето място и полза, но ако това в крайна сметка не води до по-ясно виждане на Христос може да се окаже и „пропускане на целта”. Духа и центъра на Писанието е Христос. Ранната църква е разполагала единствено със Стария завет и въпреки това е виждала навсякъде в него своя Спасител. Ние можем да сме скептични към някои екзотични екзегетични примери от това време, но самия факт, че дори когато не са разполагали с Новия завет християните са били в състояние да срещнат Христос на страниците на Писанието и да се нахранят с Него е нещо, което би трябвало да бъде постоянен пример за нас. Какво по-добро, по-ценно и по-спасително всъщност бихме могли да намерим там? Ако Христос липсва нашите дребнави спорове и претенциозна дисекция на библейски стихове не могат да са нищо повече от подигравка с Божия дар. 

Четвърто, Писанието е спасително тайнство когато води към praxis т.е. към реално приложение на това, което сме научили. Без по никакъв начин да омаловажавам значението на знанието – вкл. доктриналните познания в християнския живот – само по себе си то не е достатъчно. Единствено когато бъде приложено на практика, когато бъде живяно то може да даде плода, който е предназначено да произведе. От казаното дотук това би трябвало да е напълно естествено заключение. Срещайки се с възкръсналия Христос хранещия се със Словото се облича с Него и започва да Го следва като свой Господ и Спасител – все по-близо и по-посветено. Това е целта на Библията. Именно този практически аспект ясно се откроява в

2 Тим. 3:16-17 Всичкото писание е боговдъхновено и полезно за поука, за изобличение, за поправление, за наставление в правдата;  за да бъде Божият човек усъвършенствуван, съвършено приготвен за всяко добро дело.

Фактът, че ние ги свързваме най-вече с едно чисто интелектуално учение за вдъхновението вече говори много.

Бог е поставил пред нас трапеза „по-сладка от мед и от капките на медена пита” (Пс. 19:10). Тя „възвръща душата, два мъдрост на простия, всели сърцето и просвещава очите”. Нейната благодат ни дава най-истинското тайнство – Самият Христос – не като интелектуално, историческо познание, а като източника на живота, Който с любов ни предлага разчупеното Си тяло и пролята Си кръв. И докосването до тази реалност не може да е нищо по-малко от тайнство.

Tolle lege – вземи, чети.         

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.