от Фред Сандърс
Приоритета на това кой е Бог пред това какво прави Той може да изглежда прекалено очевидно, за да си заслужава да говорим подробно за него. Може би дори си мислим, че едва ли някой би бил несъгласен с това. Всъщност обаче хората често повдигат множество възражения срещу подобна приоритизация. Някои казват, че макар да е чудесно духовното ни мислене да бъде насочено към това кой е Бог в Себе Си, това е прекалено абстрактна и безформена задача. Всичко, което знаем за Бога е това, което Той прави, по-конкретно това, което прави за нас. Макар че може да е логически правилно, че божието битие е по-голямо от Неговите действия това е без значение за нас щом веднъж се съгласим с него тъй като ние винаги се занимаваме конкретно с божиите действия.
След това съществува един практически проблем: дори ако се съгласим, че съществува някакъв вид духовно задължение да признаем, че величието на божият същностен характер превъзхожда външните Му действия, как можем да задържим вниманието си върху божието битие? Ако се отвърнем от изброяването на божиите действия към нас (творение, избиране, въплъщението, изпращането на Духа, ежедневни милости) оставаме без нищо специфично, за което да мислим и ще трябва единствено да повтаряме, „Ти си добър” отново и отново. Накрая, възразяващите казват, че Самият Бог бива удачно прославен когато сме благодарни за Неговите действия към нас. Няма нужда се опитваме да отидем по-далеч от това, достигайки някакво по-висше ниво на поклонение пред Бога в Самия Него. Нашият интерес е свързан с това, което Бог е направил за нас, казват те, и би било проява на фалшиво смирение да се опитваме да се издигнем над благодарността за нещата, които сме получили от Бога.
Това са разумни възражения, но именно тук учението за Троицата може да бъде особено полезна. Помислете за миг как учението за Троицата достига до съзнанието на християните. Един човек чува благата вест и я приема. Той осъзнава, че е грешник и че е спасен от наказание и от силата на греха от Исус Христос. Но веднага щом започне да мисли за това спасение той трябва да се запита как Христос осъществява това спасение? Отговорът е: чрез смъртта и възкресението Исус плати за моите грехове и ме изкупи. Това е начинът, по който Библията описва състоянието, в което сме се намирали и изкуплението, което Христос донася. Но веднага щом този отговор бъде даден той повдига друг въпрос: Кой трябва да е Исус Христос, за да е в състояние да спасява хората по този начин? Отговорът е, че Той трябва да е изцяло Бог и напълно човек. Вижте как действа логиката на спасението водейки ни към все по-широко разбиране. Започвайки с увереността в спасението християнинът е воден към разбиране за това какво е спасението (изкупление) и Кой трябва да е неговият Спасител (въплътеният божий Син).
Но има и един по-нататъшен въпрос, който трябва да зададем водени от логиката на спасението. Ако Исус е божествен кой трябва да е Бог? Ако сме сериозни когато добавяме „Бог” към описанието на Исус трябва да сме еднакво сериозни и към това, че по някакъв начин „Исус” трябва да бъде добавен към описанието на Бога. Вечният Син, Който когато се изпълни времето се въплъщава за нас и за нашето спасение същностно принадлежи към дефиницията на истинския Бог. Веднага щом един човек се обърне към християнската вяра и тази вяра започне да търси разбиране логиката на спасението неизбежно води към следните стъпки: от опитността на спасението, към природата на спасението, към природата на Спасителя, към природата на Бога.
С всяка следваща стъпка ние прехвърляме вниманието си от това, което е най-непосредствено достъпно за нас към търсенето на по-големите реалности, които то предполага. Ние трябва да отправим погледа си в друга посока, невъзможно е да разберем напълно нашата опитност на спасението ако просто анализираме все по-дълбоко и по-дълбоко това спасение. Трябва да отправим вниманието си към реалността отвъд нашия опит, която придава на опита неговият специфичен характер: делото, което Исус е направил за нас. Същата логика се отнася и за следващия кръг където можем да достигнем единствено до съзерцание на делото на Христос преди да погледнем към това, на което то се основава: личността на Христос. Накрая изповедта, че Исус Христос е Бог ни кара не просто да се концентрираме върху Исус, но да обърнем вниманието си и към идеята за Бог.
Може би забелязахте, че всеки от тези концентрични кръгове всъщност представлява различно богословско ниво. Можем да ги преначертаем с термините на систематичното богословие. В центъра нашата опитност е повлияна от сотериологията или учението за спасението. Сотериологията е доктринално поле включващо неща като оправданието, обновлението, обръщението и освещението. Сотериологията е вкоренена в изкуплението, обективното дело на Христос. Христовото дело на свой ред е основано на Неговата личност, което ни води до учението за въплъщението. И накрая, учението за въплъщението предполага учението за Троицата. Шотландският богослов Джеймс Дени нарича учението за Троицата „промяната в концепцията за Бога, която по необходимост следва новозаветната концепция за Христос и Неговото дело[1]”. Така вярата търсеща разбиране се придвижва към по-големите учения в християнското богословие: сотериологията, изкуплението, въплъщението и Троицата.
Ако сте обърнали внимание колко по-голям е външния кръг вероятно започвате да осъзнавате как тринитарното богословие може да ни помогне да развием добро чувство за пропорция. Троицата е по-голяма от вас и вашето спасение и в частите от кръга, които не се припокриват с вашия кръг се случват доста неща. Тези останали части от кръга на троицата представляват останалата част от пълнотата на божествения живот, щастливата земя на Троицата. Не е възможно да я представим на някаква скала понеже тя е безкрайна, неограничена и в крайна сметка неразбираема. Има части от тази щастлива земя, в които не можете да отидете и никога няма да отидете. Не мога да ви опиша какво се случва там нито пък някой друг може да го направи понеже Бог не ни е казал нищо за тези места. Тринитарното богословие никога не трябва да бъде опит да се престъпят границите поставени от божието Слово във
Второзаконие 29:29: „Скритото принадлежи на Господа нашия Бог, а откритото принадлежи на нас и на чадата ни до века, за да изпълняваме всичките думи на тоя закон.”
Това усещане за пропорция е нещо, което тринитарното богословие може да даде на християнския живот. То може да ни помогне да придобием перспектива, да видим как най-важните учения произлизат едно от друго и да обясни следствията от това, което Бог е напарили за нас. Но в този процес нещо друго неминуемо остава засенчено. То приема за даденост факта, че всички наши мисли започват от мястото, на което се намираме самите ние и продължават нататък от този център. Това е вярно понеже процесът, чрез който учим започва с това, което е най-близко и най-ясно за нас. Но резултатът не е толкова една обективна карта на богословската територия колкото диаграма на това как всичко изглежда от мястото, на което се намирам аз. Ако погрешно приемете това за карта тя ще страда от оптическата илюзия на паралаксната грешка и ще достигнете до извода, че вие сте центъра на божието дело и пътища, сякаш въплъщението на божия Син и вечното битие на тридеинния Бог са центрирани върху самите вас. Дори ако този подход не е себецентричен в един греховен смисъл той е съзнателно центриран върху спасението и по този начин недостоверен за установяване на голямата картина на учения от калибъра на Троицата, въплъщението и изкуплението. Трябва да съществува някаква по-голяма карта, на която можем по-достоверно да определим къде точно се намираме.
Такава карта на богословската територия може да бъде начертана ако променим гледната си точка от реда на знанието, който ни показва как осъзнаваме отделните истини към реда на съществуването, който показва как тези истини са свързани една с друга без да казва нищо за начина, по който ние ги научаваме. Разбира се, нейната скала все още няма да е пропорционална тъй като ще включва безкрайния Бог. Ако започнем с една форма представяща какъв е Бог и след това начертаем в пропорционален размер това, което Бог прави втората форма би била толкова малка, че практически ще е невидима. На диаграмата, която цели да покаже вярната перспектива вместо действителните пропорции относително големия размер на един триъгълник може да предполага, че ние ще разберем безкрайността на триединния Бог сравнен с по-фокусираната природа на Неговите дела: въплъщението, изкуплението и вашето собствено малко спасение в подножието на кръста.
Макар взаимоотношенията на тази по-обективна диаграма да представляват голяма крачка напред в богословското разбиране предходната диаграма все още я превъзхожда в поне две отношения. Първо, бивайки центрирана върху нашия личен опит тя е по-добър водач за това коя част от християнското послание следва да бъде подчертавана повече от чисто практически мотиви. Би било нереалистично хипер интелектуално да започнем описанието на християнската вяра с Троицата и въплъщението преди дори да опишем ситуацията на хората. Второ, и тясно свързан с първото, е факта, че Новия завет е посветен на нещата намиращи се във вътрешните кръгове: греха, прошката и пълната способност на Христос да спаси тези, които Му се доверяват. Тринитарните основи на тези централни истини са изложени едва на няколко страници от Библията. Но те носят същата тежест, която е родена от божието свидетелство на Йов, че Той е един велик Творец, Който е създал множество интересни неща далеч надхвърлящи разбирането на Йов. По-голямата част от Библията не говори за това, но само глупак би пропуснал да го вземе под внимание когато мисли за Бога. Като хоризоната и фона на всичко, което се случва в Библията тринитарното и въплъщенското богословие са същностно важни ако желаем да разберем правилно. Но дори когато сме свършили своята работа по откриване и описание не трябва никога да смятаме, че сме отишли по-далеч от начина, по който Новия завет ни представя истината
[1] James Denney, Lectures in Theology (London: Hodder and Stoughton, 1895), 70. See the 1976 reprint (Baker) for a helpful introduction by David F. Wells to the maverick Denney
Rado's blog 