За една богословска карикатура


от Радостин Марчев

През последните няколко месеца ми се наложи да чета доста литература свързана със сравнение на някои богословски въпроси в православната и протестантската традиции. Едно от нещата, които забелязвам е, че разликите в разбирането на греха и неговото преодоляване рутинно се представя в две направления.

Първото е, че православието за разлика от протестантството отрича всяка идея за наследствена вина като част от учението за първородния грях. Най-просто това означава, че според протестантите вината свързана с първия грях на Адам се прехвърля  (вменява) на всички негови потомци. Резултатът от това е, че всеки човек се ражда виновен пред Бога.

Втората разлика е свързана с твърдението, че протестантите разглеждат греха и неговото преодоляване (т.е. теориите за изкуплението) в стриктно юридически термини и рамка докато православието се характеризира с едно по-терапевтично виждане, което разглежда греха като болест, която трябва да се лекува.    

И в двете твърдения има известна истина, но в същото време по своята същност те представляват карикатури.

Първо, макар учението за наследствената вина да се поддържа от някои протестанти то далеч не е универсално прието. Това е просто едно виждане, сред няколко други по въпрос, за който сред протестантите не съществува консенсус. Например, Оливър Крисп, преподавател в семинарията Фулър, пише:

„… идеята за първородната вина може да бъде разделена от учението за първородния грях. Човек може да се роди в състояние на морална поквара наследена от някакъв свой първи предшественик и въпреки това да не бъде виновен за тяхното престъпление – една аналогия на това да е роди с някакво генетично състояние, което може да бъде вързано с някой далечен предшественик, за което ние също така не носим вина.”

Нещо повече, той показва, че това всъщност не може да бъде приписано нито като задължително нито дори като стандартно виждане за реформираната традиция, за която той говори:

„…това не е универсалния глас на всички реформирани изповеди по въпроса. По-ранни изповеди като Шотландската изповед (1560), Белгийската изповед (1561) и 35 члена на религията (1563) съдържат едно учение за първородния грях, което не включва първородна вина. Нито пък учението за първородната вина може да се открие в всички източници на реформираната мисъл. Нито Улрих Цвингли нито Жан Калвин я споделят. Всъщност Цвингли отрича, че хората се раждат с вина за грях, който той изглежда вижда донякъде като болест предавана от едно поколение на друго. Калвин пише за първородния грях както за една зараза и поквара на човешката природа. Той дефинира това по следния начин: „Съгрешавайки Адам не само навлякъл на себе си нещастие и гибел, а предал и нашата природа на подобно разрушение. Това не било резултат единствено на неговата вина, която не можела да принадлежи на всички, а понеже заразил цялото си потомство с покварата, в която самият той паднал…Адам така покварил себе си, че тази зараза се разпростряла от него към всичките му потомци.””

Накрая, Мартин Лутер няма никакви проблеми да разглежда греха с образите на болест и изцеление. В една своя проповед той използва именно този пример:

„Това е подобно на състоянието на болест. Отначало болният трябва да разбере каква е болестта му и какво може и не може да прави. След това той трябва  да разбере къде може да намери лекарството, което ще му даде здраве. Накрая, той трябва да пожелае това лекарство, да го получи или да намери някой, който да му го донесе. Така десетте заповеди учат хората да разбират своята болест. Те им помагат да разберат какво не могат да правят или да не правят. След това Апостолската изповед им показва къде могат да намерят лекарство – благодатта – което да им помогне да станат верни, така че да могат да пазят заповедите. Апостолската изповед показва, че Бог и Неговата благодат са ни предложени в Христос. Накрая, Господната молитва ни учи как да желаем и да получаваме всичко това чрез праведна и смирена молитва. По този начин те ще получат лекарство и ще бъдат спасени.”

Разбира се, протестантите често и дори основно представят греха с юридически термини и рамка. Но православната традиция също не е чужда на подобна изразност – вкл. в своите литургични текстове. В статия озаглавена Orthodox Christian Reception of thePauline Teaching on Dikaiosyne: Chrysostom, in Conversation with Calvin, on Romans 1–3 и публикувана в International Journal of Systematic Theology Volume 20 Number 2 April 2018doi:10.1111/ijst.12284 православния богослов Едит Хъмфри пише:

„Можем да разберем защо православните пастири и писатели, попадайки в близък контекст със западни християни както от римокатолическата така и от протестантска традиции,  може да реагират. Не толкова юридически по своя дух колкото западните си събратя те са изкушени да отхвърлят всичко свързано с оправданието, справедливостта и Божия гняв, макар тези теми да могат да присъстват в Писанията и в много от източните отци. Новия завет използва множество картини опитвайки се да обясни тайната на изкуплението… Прекалената реакция срещу западните богословски ударения  означават, че понякога последната група метафори е пренебрегвана (или дори осъждана). Като православен учен  това ме притеснява тъй като моята общност по този начин рискува да пренебрегне богатствата намиращи се не само на Писанието, но и в съкровищницата на древните отци.”  

Цялата статия заслужава сериозно внимание – вкл. препратките към допълнителната литература по въпроса.

Причината да посочвам тези неща не е, за да отрека разликите между двете традиции и да твърдя, че те всъщност казват абсолютно едно и също нещо. Това очевидно не е така както би станало ясно при всяко по-задълбочено богословско разглеждане. Взаимодействието между природа и благодат, виждането за свободата на волята, начина, по който се разбират последствията от първородния грях – дори отделен от идеята за наследствена вина, смисъла, който юридическия език носи по отношение на греха както и цялостните теории за изкуплението не само съдържат различни акценти, а в някои случаи са действително различни. Всъщност моят призив е именно към опит за преодоляване на повърхностното поставяне на въпроса – всички протестанти вярват в наследствената вина, а православните не използват юридически език свързан с греха и изкуплението – което всъщност пречи, а не помага за изясняване на действителните позиции. А последното е императив, за воденето на какъвто и да е смислен диалог.   

4 thoughts on “За една богословска карикатура

  1. Превъзходна статия! Наистина описва добре различните богословски виждания на православните и протестантите. Имам едно прошение – молба. Нека автора на този прекрасен блог да сътвори една статия за това, какво е отношението на протестантите към православното учение за митарствата и дали това уучение има боблейска обосновка. Не знам дали ранните свети отци говорят за тези митарства , но съм попадал на поучения на Серафим Роуз за видовете митарстване на душите при настъпването на смъртта и претеглянето на душите в съда на Бог.

    Ще бъде интересно да разберем, какво мислят евангелистите по този въпрос. 🙂

  2. Съжалявам, но нямам почти никакви познания за митарствата и не мога да кажа нищо смислено.
    Не ми е известно в протестантството да има подобен аналог – поне на ниво сериозно богословие.

  3. А как бихте коментирали вярванията на католическата и православната църкви за заупокойните молитви и твърдението на източноправославните, че с молитви към Бога и правене на жертви към Него, Той може да промени мнението си и да се смили над душата на починалия грешник и да го изведе от ада, право към рая?

    На мен такова учение ми се струва суеверно и езическо. В Божието слово, никъде не се поменават подобни първобитни вярвания и няма уверение, че Бпог като регулировчик, може да премести една душа от едно място към друго. 🙂

  4. Струва ми се, че това, което пишеш са по-скоро карикатури отколкото точните виждания на православни и католици. Но католик и православен със сигурност ще обяснят това по-добре от мен.
    За личното ми виждане мога да кажа 3 неща.
    1. Библията не дава конкретни указания за молитви към починалите. Дали общото указание да се молим един за друг може да включва И това е по-сложен въпрос.
    2. Оконатечлната съдба на починалите доколкото мога да преценя според Библията ще се определи от Христос при Неговото второ идване – не преди това. До това време не можем да говорим за някакво преместване от ада в рая или обратното.
    3. Дали човек след смъртта си може да се покае или не е въпрос, на който Библията отново не ни дава твърд отговор. Лично аз не виждам непреодолими основания защо това да е невъзможно. Казано по друг начин, макар да виждам силно ударение върху споделяне на благата вест сега и отговорност тя да бъде приета в този живот аз не изключвам Божията милост да се простира и по-далеч отколкото понякога си мислим.
    Това са лични мнения без претенция да обвързвам друг някой с тях.
    За едно виждане в тази насока от идващо от протестантска традиция виж „Великата раздяла“ на К. С. Луис – книгата е преведена на български език. Разбира се, това не е богословска книга, но под формата на притча Луис изказва именно богословски идеи.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.