от Фред Сандърс
Сузана Уесли е чудесен пример за добре балансирано евангелско тринитаринанство понеже тя показва едно добро усещане за пропорцията между това Кой е Бог и какво прави Той. Тя със сигурност има ревност за това, което Бог е направил за спасението на Своя народ, но знае, че благовестието черпи силата си от това, Кой е Бог. Тази основа на „божието природно блаженство” формира крайния хоризонт, на който тя може да „съзерцава неизказаната тайна на божията любов”. Балансираното евангелско тринитарианство не се хвърля просто в реката на благата вест и след това плува по течението. То признава и източника, от който извира тази река. Подобно на Сузана Уесли то е стъпили с единия си крак в щастливата земя на Троицата, а с другия в земята на благовестието. Когато евангелските християни изгубят усещането си за пропорция те започват да говорят така сякаш вече не ги е грижа за божия характер освен когато имат някаква полза от него. Най-добрата защита срещу това винаги е била учението за вечната Троица в Самата Себе Си.
Размишлението за вечната същност на Троица е най-конкретния и библейски начин да признаем разликата това Кой е Бог и какво Той прави. Бог е вечна Троица понеже троичността принадлежи на самата Му природа. Сътворението и изкуплението са неща, които Бог върши и Той все още би бил Бог ако не ги беше направил. Но Троицата е това, което Бог е и без да бъде Троица Той не би могъл да бъде Бог. Бог минус творението все още е Бог, но Бог минус Отец, Син и Светия Дух не би бил Бог. Затова когато се покланяме на Бога за това, че е наш Творец и Изкупител, ние Го хвалим за това, което Той прави. Но зад това, което Бог върши се крие по-великата слава на това, което Той е. Зад делата Му стои Неговата същност. В изречението „Бог спасява” субектът „Бог” е основата на твърдението.
Подобно на толкова много примери с дълбоките божии неща е възможно да разберем дълбините на божието битие зад Неговите действия на две нива: по един предварителен начин без дори да споменаваме учението на Троицата или по един по-конкретен начин във връзка с Отец, Сина и Светия Дух. Стария завет често показва по удивителен начин истините, които ще бъдат разкрити и усилени от Троицата в Новия завет. Така е и в този случай. Разграничението между това Кой е Бог и какво прави Той е важен елемент от старозаветния начин да хвалим Бога. В Псалм 86:10 например псалмиста казва и двете неща: „Велики са Твоите дела понеже само ти си Бог”. Още по-забележително, псалм 119:68 съдържа краткото твърдение: ”Ти си благ и правиш добро”. Ние ще видим новозаветното усилване на този мотив когато вътрешно триединния Бог действа по външно тринитарен начин т.е. когато Бог, Който е Отец, Син и Свети Дух ни спасява бивайки Отец, Син и Свети Дух за нас. Можем да перифразираме думните на псалма „Ти си благ и правиш добро” разширявайки ги по следния начин: „Ти си триединен и вършиш триединни дела”. Но ние никога не трябва да настояваме за някаква новозаветна яснота ако това означава да изоставим старозаветната цялост.
В този случай самият Стар завет ни дава повече от необходимото за размишление: Божието битие е основата за Неговите действия. Когато Бог върши велики и мощни дела Неговите действия или изяви са в съгласие с Неговият характер. Неговото поведение произлиза от Неговият характер, то е благо понеже Той е добър. Но характерът е по-велик от Неговото действие понеже е Негова природа. Той би могъл да се въздържи от някое конкретно действие или да извърши повече действия, но Той е Този, Който е. Ще има бъдещи божествени действия основаващи се на Неговия характер, но самият характер остава непроменим. „Аз, Господ, не се изменям” (Мал. 3:6).
Пуританът Томъс Мантън (1620-1677) коментира думите „Ти си благ и правиш добро” наричайки ги: „изповед на божията доброта както в дела така и в характер”. „Бог е добър в себе Си и добър към нас,” перифразира стиха Мантън. Първо, той живее в добротата на божията природа:
„Той е добър Сам по Себе Си, добър в Себе Си, да, Самият Той е добър. Няма добро по-висше от Него, освен Него или отвъд Него. Ако нещо е добро то е от Него и в Него. Той е основно и изначално добър, autagathos, добър от Себе Си, което не може да се каже за никой друг понеже всички творения са добри в следствие на своето участие и единение с Бога[1].”
Наистина „всички свещи са светлинки на Неговия факел,” казва Мантън. Втората част на стиха „и правиш добро” няма такава безкрайна дълбочина както първата понеже е едно събитие в историята на бжествения живот със света, който Той доброволно е създал. „Когато Бог е създал света тогава става ясно, че Той е добър и върши добро[2].” Ние винаги сме склонни да бъдем неблагодарни, но Мантън е особено загрижен да изгражда в себе си благодарност за това, което Бог е в Самия Себе Си. Единственият начин да прави това е да разсъждава върху предмета:
„Това е продукт на дълбоко и цялостно разсъждение. Погледите никога не стоплят сърцето, само нашите сериозни и съзнателни размишления ни докосват…Да бъдеш омагьосан от любовта, засегнат от любовта, винаги да мислиш за любовта, да говориш за любовта, изразявайки техните чувства на любов, това е делото на истинските светии[3].”
Съвременната хвалебна песен „Добър към мен” (Good to me) улучва удачната пропорция когато на приканва да пеем следното на Бога” “For you are good / for you are good / for you are good to me[4].” Две трети от нашето внимание върху божията доброта последвани от една трета за това как Той е насочил добротата Си към нас – т.е. точно удачното съотношение за християнската любов ако тя трябва да кореспондира на божието битие и действия. От друга страна възможно е да пеем тази песен сякаш всичко преди думите „към мен” представлява тройно подчертаване на това, което Бог е направил за нас: добър, добър, добър към мен. Но по-добрият начин да подчертаем какво Бог е направил за нас е като пазим това здраво вкоренено в Неговата свойствена доброта.
[1] Thomas Manton, One Hundred and Ninety Sermons on the Hundred and Nineteenth Psalm, (London: William Brown, 1842), 2:96.
[2] Пак там, 98.
[3] Пак там., 100.
[4] Craig Musseau, “Good to Me” (Mercy/Vineyard, 1990), CCLI #313480.
Rado's blog 