от Фред Сандърс
„Аз те прославих на земята, като свърших делото, което Ти Ми даде да върша. И сега прослави Ме, Отче, у Себе Си със славата, която имах у Тебе преди създанието на света.” (Йоан 17:4-5)
„Той е самото битие и като такова по необходимост следва да бъде безкрайно щастлив в славното съвършенство на Своята природа от вечност до вечност. Той нито създава нито изкупва понеже има нужда да прави това, но ни обича понеже ни обича.” (Сузана Уесли 1738)
Следващите глави ни ще видим, че Троицата е от огромно значение за практически неща като спасението, духовността, молитвата, изучаването на Библията и църковния живот. Учението за Троицата е едно практично учение и има непосредствени следствия за християнския живот. Донякъде ние ще отговорим на въпроса, който задава Ники Круц: „Защо има три личности… когато това ме обърква толкова? Не може ли Бог просто да е Бог?” Това е въпрос, който си задават мнозина християни: „Защо Троица?”
Но първият и най-ясен отговор трябва да бъде, че Троицата няма за цел да постигне нещо повече и Бог е цел за нещо. Точно както не можете да попитате за каква цел служи Бог или каква функция изпълнява е безсмислено да питате и каква е целта на Троицата или на каква цел служи тя. Троицата не съществува за нещо отвъд самата Себе Си, понеже Троицата е Бог. Бог е Бог по този начин: Божият начин да бъде Бог е като е Отец, Син и Свети Дух едновременно от цялата вечност, съвършено цялостен в едно троично общение на любов. Ако не приемем това за наша отправна точка всичко, което ще кажем за практическото значение на Троицата може да доведе до огромна грешка в разбирането: да мислим за Бога Троица като за средство за постигане на някаква друга цел, сякаш Бог е Троица, за да бъде полезен. Но Бог Троица е целта, краят, telos-а, омегата. В Себе Си и без всякакво отношение към сътворения свят или към плана за спасение Бог е това битие, което съществува като триединна любов на Отец за Сина в единството на Духа. Безкрайният живот, който Бог живее в Себе Си, у дома, в щастливата земя на Троицата, преди всички светове, е съвършен. Той е цялостен, неизчерпаем и безкрайно блажен.
Представете си, че няма небе… или земя
Има нещо по-добро дори от благата вест и това нещо е Бог. Добрата вест на благовестието е че Бог е отворил динамиката на Своя триединен живот и ни е дал дял в това общение. Но цялата тази блага вест има смисъл единствено на фона на нещо дори още по-добро от благата вест: добротата, която е съвършенството на Самия Бог. Учението за Троицата е на първо място и най-вече едно учение за това Кой е Бог и Бог Троица би бил Бог Троица без значение дали ни се е открил или не, дали ни е изкупил или не, дали ни е създал или не.
Очевидно тези твърдения „без значение дали” са противни на фактите: те говорят за ситуации, които не са реални. Бог се е открил, изкупил е Своя народ и, да изкажем най-очевидното нещо, ни е създал. Ако това е така какъв е смисълът да задаваме хипотетични въпроси за това какво би станало ако Бог не е извършил нещата, които е извършил? Всъщност не е ли дори неблагодарно да забравяме, или да се преструваме, че сме забравили, Божиите могъщи дела? Не, в този случай, съвсем не е неблагодарно, понеже това ни дава възможност да бъдем дори още по-благодарни. Хипотетичните въпроси са полезен начин да разберем какви са нещата в действителност представяйки си какво би било ако не те не стояха по този начин[1]. Те могат да служат като умствени лекарства прилагани върху погрешни начини на мислене. Ако сте склонни да мислите, че божието триединство е нещо, което Той е приел, за да постигне някаква друга цел или за да общува със света и се запитате: Ако света не съществуваше би ли бил Бог Отец, Син и Свети Дух? Ако сте изкушавани да мислите за Рождество като за времето, в което Синът е започнал Своето съществуване може да се излекувате като се запитате: Ако Божия Син не беше приел човешка природа щеше ли бъде въпреки това Божий Син?
Отговорът на тези хипотетични въпроси е да, Бог щеше да бъде Троица дори света да не съществуваше и Божия Син всъщност съществува преди Своето въплъщение. Бог минус света все още е Бог светата Троица. По думите на химна на Фредерик Фабер
When Heaven and Earth were yet unmade
When time was yet unknown,
Thou, in Thy bliss and majesty,
Didst live, and love, alone[2].
Ударението в тези чудесни думи е върху божието самодостатъчно „блажестнво и величие”. Фабер сам бързо би добавил, че последната дума „сам” е много различна от „самотен”. В противен случай Бог не би могъл да обича сам. Наистина Бог е единственият, Който може да обича сам по тринитарни причини: Бог Отец обича Бог Син в любовта на Бог Свети Дух.
Твърде дръзко ли е да казваме какво е Бог или какво е правил преди сътворението? Със сигурност това изисква смелост, но единствено смелостта на Новия завет. Една от характерните разлики между Стария и Новия завет е, че Новия се осмелява да изказва подобни твърдения. Вижте например начина, по който Новия завет прави крачка назад в своите твърдения за спасението: докато при Стария завет Бог казва: „Аз ви избрах” новия завет заявява, че „Той ви е избрал в Христос преди създанието на света”. Пророците не правят изказвания какво е било „преди създанието на света,” но апостолите го правят. Основната причина за това е, че идващият Христос принуждава апостолите да мислят още по-назад, по-надълбоко, за крайната основа на Божиите пътища и дела.
Когато Христос носи спасение апостолите трябва да решат дали живота на Исус Христос е бил още едно събитие в серията на Божиите действия и дали, срещайки Божия Син, те са се докоснали до нещо, което е било напълно първично по отношение на Самия Бог. Христос не им оставя възможност да Го смятат за още един пророк или Божий служител. Те дори трябва да решат откъде да започнат историята на Исус: От раждането? От древните пророчества за Неговото идване (в Марк)? С родословието свързващи го с Авраам (в Матей) или по целия път обратно до Адам (в Лука)? В крайна сметка те знаели, че най-добрият начин да говорят за Исус като вечен Божий Син било да се върнат по-назад от основаването на света и да изповядат, че Той е бил тук дори преди това. Стъпката назад отвъд създанието на света е една стъпка във вечната Божия природа. Така Стария завет започва със създаването на света: „В началото Бог създаде небето и земята” (Битие 1:1). Но историята на Исус започва преди това понеже Божия Син вече присъствал във времето на началото: „В началото беше Словото, и Словото беше у Бога и Словото беше Бог” (Йоан 1:1).
В резултат на това ние говорим от здрава новозаветна основа когато казваме, че Бог е Троица от цялата вечност или че Бог е Отец, Син и Дух без отношение към сътворението на света. Шотландският богослов Робърт Лейгтън (1611-1684) разсъждава върху този факт когато коментарът му върху 1 Петър го довел до израза „преди създанието на света” (1 Петър 1:20):
Преди да е имало време, или място, или някакво творение, БОГ, блажената Троица била в Себе Си и, както казват пророците, населявала вечността, напълно щастлив в Себе Си. Но понеже желаел да сподели и да изяви Своята доброта, Той дал съществуване на света и на времето в него, създал всичко, за да изяви Своята доброта и най-съвършеното от творенията Си, за да разсъждава над нея и да й се наслаждава[3].”
Да си представим Бог без света е един от начините да подчертаем Божията свобода в сътворението. Да мислим за съществуване без света прави очевидно, че Бог не е бил длъжен да го създава. Създаването не е било необходимо, задължително, неизбежно за Бога, нито произлиза от някаква необходимост наложена отвън нито поради някаква липса съществувала преди това в Божия живот. Библията не отговаря пряко на въпроса Защо Бог изобщо е създал нещо?[4] но отхвърля някои от най-явните погрешни отговори. Би било погрешно да кажем, че Бог е създавал понеже е бил самотен, незадоволен, или отегчен. Бог е свободен от подобни зависимости.
Тази божествена свобода е едно от нещата, които се имат предвид под благодат. Забележете колко дълбоко втъкан е този аспект на благодатта дори в нашия език: когато нещо е добро (от gratia, благодат) и ни е дадено гратис (свободно) удачният отговор е благодарност (отговаряща на gratia). Понякога когато човек получи неочакван подарък той мънка: „Не трябваше да правиш това!” Е, разбира се. Това твърдение, прекалено очевидно, за да има нужда да се споменава, е едно малко разсъждение за природата на свободата, която лежи зад един истински подарък. Така е напълно излишно да описваме нещо като „безплатен подарък” сякаш може да има някакъв друг вид подарък. Благодатта извиква благодарност и ние отговаряме с „Благодаря”. Това между другото е и причината ние да казваме моля когато искаме нещо. Тя е съкратена форма на израза: „Ако ти е угодно,” което е начин да признаем, че човекът когото молите за услуга не е ваш слуга, а свободен човек, който е длъжен да извърши това, което искате. Добрите обноски са и добро богословие.
Същата логика на свободата и благодарността важи и по отношение на изкуплението: щом човекът е паднал Бог не е стриктно задължен да го спаси. Можем да спрем мислите си за миг между сътворението и изкуплението и да се запитаме: Какво би станало ако Бог не беше изкупил падналите Си творения? Ако да мисълта, че че сътворението можеше и да не се случи е неприятна то мисълта за изкуплението е ужасяваща: Бог не е длъжен да ни спаси. Не съществува вътрешна необходимост, която да Му е наложена нито пък някаква външна нужда да го прави. Съвършеното блаженство на Бога не би било нарушено от окончателното падение на човечеството. Бог не ни избавя, за да спаси Себе Си от скръб по нещастието ни. Той ни спасява свободно поради удивителното изобилие на Своята доброта. Има една древна молитва, която хвали Бога за това, че Той „чудно създава и след това чудно обновява достойнството на човешката природа[5]”. Тази молитва изразява учението за „двойната благодарност,” един термин, който означава, че Бог създава свободно и също така свободно изкупва. И двете неща са чудна благодат. Дори повече от свободната благодат на Бога при създаването ние зависим от Неговата милост за своето спасение, заставайки пред Него „без да има какво да кажем” и отговарящи на Неговата благодат с благодарност.
[1] Питали ли сте се някога: Какво ли щеше да бъде ако нямаше хипотетични въпроси?
[2] Hymns Ancient and Modern (New York: Pott and Amery, 1870), no. 154.
[3] От A Practical Commentary upon the First Epistle of St. Peter, The Works of Robert Leighton (London: Longmans, 1870), 3:137. The prophet he quotes is Isaiah (57:15
[4] Писанието обаче говори индиректно по този въпрос осигурявайки значително място и водителство за полезно библейско разсъждение. Класически пример за това е книгата на Джон Едуардс от 1765 The End for Which God Created the World.
[5] Mirabiliter condidisti, mirabilius reformasti е елегантната латинска форма на тази молитва датираща поне от 7 век. Тя става част от Римската меса и се казва в момента на смесването на водата с виното.
Rado's blog 