Когато не виждаме ясно


от Радостин Марчев

проповядвана във Втора баптистка църква – Варна

04.07.2021

Исая 54:1-3 Весели се, неплодна, която не раждаш; Запей с радост и възкликни, ти, която не си била в болките на раждане; Защото повече са чадата на самотната, Нежели чадата на омъжената, казва Господ. Уголеми мястото на шатъра си, И нека разширят завесите на жилищата ти; Не се скъпи; продължи въжетата си И закрепи колчетата си. Защото ще се разпространиш надясно и наляво; Потомството ти ще завладее народите И ще населят запустелите градове.

1 Кор. 1:27-28 Бог избра глупавите неща на света, за да посрами мъдрите; също избра Бог немощните неща на света, за да посрами силните; още и долните и презрените неща на света избра Бог, да! и ония, които ги няма, за да унищожи тия, които ги има,

И двата текста говорят за едно и също нещо – за това, че Бог често избира за Себе Си най-неочакваните хора, тези, на които никой друг не би спрял погледа си, не би обърнал внимание и не би сметнал за подходящи.

Исая пише тези думи към евреите, които били горди с това, че са единственият народ, който познава истинския Бог. И те били уверени че това им дава някакво особено етническо превъзходство на всички останали народи, които те наричали понякога езичници, а понякога направо кучета. Исая обаче им казва, че от тях в края на краищата Бог ще избере за Себе Си много по-голям брой хора отколкото от евреите. Това е смисълът на сравнението с бездетна жена, която накрая ще се окаже с повече деца от тази, която ражда. Нищо чудно, че Исая не е бил популярен пророк и според една легенда завършил живота си разрязан на две с трион.

Втория текст на апостол Павел е отправен към коринтските християни, които по подобен начин смятали, че щом са повярвали в Христос това по някак си ги прави хора по-висша категория. Павел, много подобно на Исая, столетия преди него, им казва, че те са слепи и не разбират нищо. Бог не избира хора според техните заслуги, според това, което могат да Му предложат. Няма нищо, което човек може да покаже и да каже: „Ето, заради това Бог ще ми обърне внимание.” Не, пише Павел, „Бог избира глупавите, немощните, долните, презрените и тия, кото ги няма”, за да не се похвали никой пред Него.

Нека да ви дам няколко примера как действа това.

Първи пример: През 1 век в Етиопия живеел един човек, който бил много добър финансист. Може да ни се струва странно да говорим за финансисти по това време, но древните хора също като нас искали парите им да бъдат използвани по най-добрият възможен начин и да им носят полза и печалба. Затова те търсели хора, които знаели и можели да работят добре с тях. Този човек бил такъв. Всъщност той бил толкова добър, че накрая го направили финансов министър на цялата страна, която по това време била упарвлявана от царица на име Кандикия. Той стабнал важен, натрупал пари и завързал познанства с най-влиятелните хора.

Но при цялата тази забележителна кариера по някакъв начин той чул за богът на евреите. Не знаем как – може би в своята работа му се наложило да общува с евреи, които също били пословично добри във финансовата сфера. Може и те му разказали за своята вяра. И противно на всяка логика този човек повярвал. Не просто проявил любопитство – той повярвал истински. И понеже искал да разбре повече той използвал своите връзки и богатство, за да намери еврейските писания. Обръщам ви внимание, че през 1 век това изобщо не било лесно. Нямало книгоиздаване и той не можел просто да отиде в книжарницата и да си купи Библия. Свитъците били много скъпи и трудни за намиране. Освен това той живеел в Етиопия, където не говорели на еврейски. Но интересът на този човек бил толкова голям, че той успял да си намери целия свитък на пророк Исая. Исая е голям пророк – написал е цели 66 глави. И ако се опитате да си представите един древен свитък, на който е записана тази книга той ще е дълъг няколко метра.

И така този човек намерил свитък на Исая и освен това научил еврейски език, за да може да го чете. През 1 век дори самите евреи вече на говорели на еврейски език, а на една по-нова форма наречена арамейски. Но този човек научил староеврейския понеже искал да прочете свещените книги за Богът за Когото чул. И понеже вярата му била голяма той си взел отпускт, качил се на колесицата си и направил пътешествие до Ерусалим, за да присъства на един от еврейските празници.

Когато стигнал там той се отправил към храна, за да се поклони на Бога, в Когото бил повярвал и заради Когото положил толкова усилия. И знаете ли какво станало? Не го пуснали да влезе. Този иначе толква успял човек имал един физически недъг – той бил скопец. Не знаем дали бил роден такъв или бил насилствено кастриран когато го отвели да работи в двореца, за да се изключи фсяка възможност за афера с жена от царското семейство (Древните хора не си поплювали много за тези работи.). Но еврейският закон специално забранявал човек с подобен недъг да влезе в Господното събрание.

Така че пазачите на храма му казали, че е човек втора категория и че цялата му ревност и усилия са без значнеие понеже никога няма да може да се поклони и да бъде приет от Бога, в Когото повярвал. И така унижен и ядосан етиопецът тръгнал да се прибира към къщи.

Някои от нас сигурно знаят продължението на историята. Исус Христос изпратил един християнин на име Филип, който го срещнал по пътя. Отначало ние прочетохме един текст от Исая 54 глава. Когато Филип срещнал етиопеца той четял Исая 53 главата предшестваща този текст, която говори за Исус Христос. И същия ден този човек, който бил едновременно и етнически и физически дисквалифициран да бъде приет от Бога бил кръстен в името на Христос.      

Весели се, неплодна, която не раждаш; Запей с радост и възкликни, ти, която не си била в болките на раждане; Защото повече са чадата на самотната, Нежели чадата на омъжената, казва Господ.

Странен текст напълно подходящ за тази странна история.

Ние не знаем какво е станало по-нататък. Дали етиопецът се е прибрал безопасно в дома си? Дали е споделил благата вест с колегите си в царския двор? Не знаем. Това, което знаем е, че няколко века по-късно Етиопия е известна като изцяло християнизирана страна.

Втори пример: Скоро след като християнството започва да се разпространява се случва нещо, което никой от апостолите не е очаквал – към вярата започват да се обръщат не само евреи, но и езичници. Първия град, в който се случва това е магаполисът Антиохия, но скоро след това същото се случва и в редица градове в Римската провинция Галатия. Когато чуват това една група ревностни еврейски християни стават, пътуват до Галаия и казват на новите църкви, че единственият начин да имат нещо общо с Бога и с Христос е да станат етнически евреи – да се обрежат и да започнат да живеят според еврейския закон.

В Галатия по това време е и апостол Петър. Всички очакват да видят какво ще направи той. И Петър го показва много ясно – той отказва да се храни заедно с повярвалите езичници. В древността общото ядене е било едно от  най-важните неща. То показвало, че хората, които го споделят имат общение един с друг. Църквата и до днес изразява това чрез Господната трапеза – когато всички ядат от един хляб и пият от една чаша и чрез това показват, че са едно. Да откажеш да участваш или да не позволиш някой да седне на твоята трапеза означава ясно да му кажеш, че вие не принадлежите към една църква, че вие сте разделени. И така, Петър отказва да признае вярата на езическите християни докато те не се съгласят да станат евреи.

В Галатия обаче се намира и апостол Павел, който твърди, че Бог му е дал задача да носи християнската вяра специално на езичниците. Ето как той описва своите спомени за случката.

Гал. 2:11,14 А когато Петър дойде в Антиохия, аз му се възпротивих в очи, защото беше се провинил… Kато видях, че не постъпва право по истината на благовестието, рекох на Петър пред всичките: Ако ти, който си юдеин, живееш като езичниците, а не като юдеите, как принуждаваш езичниците да живеят като юдеите?  

Когато през 4 век първият църквоен историк Евсевий коментира тази случка той казва: „Този Петър не може да е бил апостол Петър. Бил е някой друг, който носи същото име.”

Но, не, това е бил точно апостол Петър. Двама от най-изявените водачи на ранната църква се скарват по въпроса за езичниците. Не знаем как е завършил спора. Склонни сме да смятаме, че Павел е победил, но всъщност изобщо не знаем дали е станало така. По това време авторитетът на Петър вероятно е бил доста по-голям от неговия.

Но това, което знаем е, че днес по света има около 2,5 милиарда християни. Само шепа от тях са етнически евреи. И на никой от християните неевреи не му идва и назум да спазва еврейските ритуални изисквания като белег за вяра в Христос.

Весели се, неплодна, която не раждаш; Запей с радост и възкликни, ти, която не си била в болките на раждане; Защото повече са чадата на самотната, Нежели чадата на омъжената, казва Господ.

Сигурно повечето от вас добре познават тези истории. Те обаче ни сочат към няколко много интересни и важни урока.

Аз ще спомена 3 от тях.  

Първият от тях е много ясен – Божието спасение не идва до нас поради нашите заслуги. Ние не сме приети от Бога защото сме Му направили много добро впечатление, защото сме се отличили с нещо особено, понеже притежаваме някакви специални качества или добродетели, които са ни препоръчали. Не, ние сме приети единствено по благодат, по милост и чрез вяра. Първият човек на когото Христос обеща, че ще бъде с Него в рая беше един разбойник заслужено осъден на мъчителна смърт заради престъпленяита си. В определен смисъл дори изразът „Спасяваме се” не е съвсем правилен защото ние не се спасяваме чрез нещо, което сами правим, а биваме спасени от Христос чрез това, което Той е направил на кръста.

Това разбиране стои в основата на цялото християнство. Ние не сме християни понеже сме се родили в България, която е традиционно християнска страна. Не сме християни понеже пазим християнските морални ценности – всъщност ако сме честни ни трябва да признаем, че често съвсем не ги пазим чак мтолкова добре колко ни се иска или ни се иска другите да мислят, че ги пазим. Ние не сме християни дори защото редовно ходим на църква. Ние можем да се наречем християни единствено понеже сме повярвали, че Исус Христос е Спасител, Който може да направи за нас всичко това, което самите ние никога не бихме могли да направим за себе си.

Аз съм сигурен, че повечето от вас са чували това много пъти, но това е посланието, което Църквата е призована постоянно да напомня.

Това е тясно свързано с втория урок. Ако сме спасени не заради нашите качества и постижения, а единствено по милост и благодат то няма причина, заради която да се гордеем. С течение на времето аз все повече се убеждавам, че това е един от най-трудните уроци, които християните научават.

Преди години по кината излезе един филм наречен „Адвокат на дявола”. В него Ал Пачино играе точно дявола, който манипулира хората и ги подтиква да вършат неща, които имат страшни последици за тях и за другите. Режисьорът съвсем съзнателно поставя целия филм в рамките на една и съща реплика, която дяволът казва в началната и крайната сцена: „Гордостта, моят любим грях”.

Но ние се гордеем. Гордеем се понеже си мислим, че понеже сме станали християни ние сме по-някакъв начин над останалите хора. И тази наша гордост се проявява по множество начини.

Проявява се когато решим, че разбираме области като политика, икономика или наука повече от хората, които цял живот са изучавали тези области. Можем да не ги слушаме понеже знаем по-добре от тях. Ако слушате някои християни можете да останете с впечатлението, че те говорят с небесна мъдрост за коя партия трябва да гласуват хората на изборите и дават категорични мнения за вируса КОВИД. Причината – понеже са християни, а християните имат достъп до мъдрост, която е недостижима за света. И всеки който не е съгласен с тяхното мнение е обявяван за плътски и недуховен.

Когато повярваме в благовестието ние получаваме Христос, Който е най-голямото богатство и мъдрост. Но това не ни прави компетенстни във всяка област. Ние продължаваме да не знаем много неща, ние все още трябва да се учим. И ако смятаме, че това не е така е добре да чуем Яков, който казва, че това „не е мъдрост, която слиза отгоре, а е земна животинска и бесовска”.

Апостол Павел казва същото по различен начин:

Бог избра глупавите неща на света, за да посрами мъдрите; също избра Бог немощните неща на света, за да посрами силните; още и долните и презрените неща на света избра Бог, да! и ония, които ги няма, за да унищожи тия, които ги има, за да  не се покхали никой пред Бога.  

Нека да го кажа отново – ние не сме приети от Бога понеже сме по-добри, по-умни или по-способни от другите хора. Нито пък когато повярваме изведнъж ставаме такива по някакъв чуден начин. Често е точно обратното – много от повярвалите имат не повече, а по-малко качества и способности от средностатистичексите в света. И причината за това е, както казва Павел, за да стане напълно ясно, несъмнено, без възможност за грешка, че Бог не обича и не приема по заслуги – а защото е Любов отправена към всички.

Това също стои в центъра на християнството и то би трябвало да премахне всяка гордост в нас. Но ако става обратнто – ако си въобразяваме, че понеже сме християни ние сме с нещо повече от другите хора то ние преобръщаме благовестието надолу с главата и го изопачаваме по един грозен начин, който пречи на Божието дело.

Но независимо от това, че християните често са слаби хора Бог е работил,  разботи и ще продължава да работи чрез тях. И това е третото нещо, което трябва да разберем. Бог често работи чрез най-неочакваните хора, чрез тези, които не бихме могли дори да предположим, че Той би избрал, призовал или използвал. Но Той го прави. Той избира езичниците пред евреите. Той избира етиопески евнух, който изглежда дисквалифициран по рождение. И ако Бог е направил това може да се окаже, че Той е готов да използва и теб, точно когато смяташ, че си най-неподходящия и неподготвен човек.

Може би, точно сега се нуждаем от духовна проницателност, за да чуем Божия глас, който ни призовава към нещо.

Може би се нуждаем от духовна проницателност, за да видим какво прави в други хора, които ни се струват на пръв поглед напълно неподходящи. Помислете си например за това – в момнта християнството в България расте вероятно най-бързо в ромските общности. Можем ли да го видим днес? И имаме ли въображение да си представим какво може да излезе от това утре?

Ние търсим спонсори с много пари, търсим връзка с управници и се стремим да заемем политически постове – и дай Боже да има повече християни, които Бог издига на високи позиции. Но може би тези наши стремежи ни пречат да видим други неща, които Бог прави. Ние се оплакваме, че Европа губи християнските си корени и се отдалечава от християнското си наследство. Страх ни е от притока на емигранти, които могат да донесат други културни и етични норми. Изтръпваме понеже броят на християните практикуващи своята вяра в Европа и Америка намалява. И си мислим, че това е белег за последните веремена и за края на упадъка на църквата. Но може би сме слепи в тези страхове понеже не виждаме по-далеч от самите себе си.

Ние ме свикнали дамислим за Европа и Америка като за центъра и стожера на християнството. Чисто статистически обаче центъра вече се е изместил. През 1900 Европа е била дом на 2/3 от световното християнско население. През 2011 г. цифрите са около 25% и до 2025 г. ще паднат до 20%. Ако попитате къде тогава сенамира центъра – отговорът е някъде в Африка и Латинска Америка. В началото на века в Азия има 22 милиона християни. През 2010 те са вече 350 милиона и се очаква до 2050 да са 600 милиона. В Латинска Америка в началото на века има 62 милиона. През 2010 са 540 милиона и се очаква до 2050 да станат 650 милиона. В Африка в началото на века има само 10 милиона християни. През 2010 те са 143 милиона. И обърнете внимание – очаква се до 2050 г. те са повече от милиард. Как се изчисляват цифрите? – по темповете на разтеж. Християнството в Африка расте средно с 2,5% годишно. Ако се чудите какво означава това помислете за следното – протестантството идва в България в края на 18 век и за 2 века все още е по-малко от 1% от наслението. В Африка за 150 години – от началото на 20 век до 2050 г. то вероятно ще бъде повече от 50% от населението на целия континент.     

Исторически бързият разтеж започва след разпада на колониалната система –  т. е. след изтеглянето на европейците от тези земи, които преди това са били техни колонии и след като империята вече не е можела да защитава и подпомага църквата. Възможно ли е Бог да е решил да смири богатите църкви, тези, които имат много семинарии, големи издателства за литература и деноминации подкрепяни от значително финансови бюджети и да се прояви през някои други – чрез тези, които презираме като изостранали, чужди, глупави, по някакъв начин зад нас?

Може би през следващите години ние ще започнем да приемаме мисионери от Африка вместо от Америка.

Преди година имах възможност да прекарам две седмици с група млади хора, които кандидатстваха за доктората в Свободния университет в Амстердам – едно от най-престижните богословски учебни заведения в света. Състват на групата беше много интересен. Единият от кандидатисте идваше от Узбекистан (доминиращо ислямска страна). Втори диваше от Йордания (също доминиращо ислямска държава). Трети идваше от Бразилия, но в момента живееше в Италия. Неговата история беше много интересна. Бразилия е страна, от която, подобно на България емигрират доста хора. Някои от тях достигнали до Италия. И така малко по малко се събзрала една група бразилци, всички християни. Било им трудно да се присъединят към местна църква понеже повечето не говорели добре езика. Но те били сериозни в своята вяра и решили да започнат църква. Затова се свързали със свои познати в Бразлилия и поискали да им изпратят пастир. Така моят приятел Андер Лисбоа се намерил в Италия. В момента в църквата му има хора от 8 различни нации. Миналата година взех интервю от него за в. „Зорница,” което е качено онлайн – ако искате идете и го прочетете. 

Бог не е спрял да работи нито делото Му е спряло. Просто понякога ние в нашето късогледство или в нашата гордост нямаме очи да го видим.

Весели се, неплодна, която не раждаш; Запей с радост и възкликни, ти, която не си била в болките на раждане; Защото повече са чадата на самотната, Нежели чадата на омъжената, казва Господ.

След малко ние ще застанем пред хляба и виното, които са тялото и кръвта на Христос и те ще ни напомнят за две неща.

Първото е, че спасителното дело, което Христос е започнал не може да се провали и няма да се провали. И Неговата църква ще остане и ще продължи да Го възпоменава докато Той дойде втори път.

И второ, единия хляб и едната чаша, от която ядем и пием всички ни напомнят, че ние сме едно с всички останали, които са Христови – българи и роми, хора от Африка, Азия и латинска Америка и всички останали, чрез които Той върши Своето дело – всички ние сме една Църква и едно тяло.

По този начин Господната трапеза е един призив към нас: Отворете очите си за това, което Бог прави. Зарадвайте се в него. Насърчете се. И след това излезте в света и се молете Той да ни използва по същия начин – дори ако сме най-неподходящите хора за това. 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.