За остаряването и семейството – 2


от Ръсел Мур

Зад всеки разговор за благовестието, всъщност зад всеки разговор за каквото и да е, стои сянката на смъртта. Как да осмислим живота си ако ще остареем и умрем? Това е особено вярно когато изправени пред смъртността ние правим това, което прави едно дете: още по-силно се вкопчваме за нашите любими играчки. „Мислете за горното, а не за земното; защото умряхте, и животът ви е скрит с Христа в Бога” (Кол. 3:2-3), пише Павел към църквата в Колос. Убеждавайки себе си, че съм неуязвим и безсмъртен аз също често се вкопчвам във финансовата си стабилност, семейна сигурност или успех в кариерата, за да не се фокусирам върху факта, че всичко около мен е променливо и временно, пара, която бързо изчезва. Реалността е тясно свързана със семейството – включително с начина, по който се грижим за възрастните хора около нас и начина, по който самите ние се приближаваме към старостта.

Трудността да говорим за семейството като един начин да носим кръста си е, че ние може би смятаме, че „Семейството” е една, статична реалност. Под това аз нямам предвид просто разликите между семействата и начините, по които те са структурирани в този паднал свят. Имам предвид, че семейството – нашето семейство и нашето място в него – се променя през жизнения ни цикъл, понякога по начини, които ни дезориентират. Но ако внимаваме можем да видим, че тези промени ни напомнят – където и да се намираме в живота си – за нашия призив в настоящето и за призива ни в живота отвъд завесата на смъртта.

До някаква степен това е най-лесно когато стигнем до прехода от детинство към зрялост. Докато растем ние разбираме, че възрастните около нас сякаш постоянно се учудват на това „как растем” или казват неща като „Миналия път когато те видях беше само едно бебе! Погледни колко голям си станал!” Когато сме деца не можем да разберем защо ни се струва, че времето тече толкова бързо за възрастните докато на нас ни се струва, че пълзи. Тези от нас, които имат свои деца ще забележат, че по-възрастните хора ни казват когато децата ни са още бебета: „Радвай се на всяка минута с тях; времето тече толкова бързо”. На нас това ни се струва още едно клише, но с времето разбираме, че както повечето клишета, то се е превърнало в труизъм понеже е вярно. Ние правим стъпка назад и се чудим: „Откъде се появи тази жена? Вчера беше моето малко момиченце!” или „Как той изведнъж стана този мъж? Къде е малкото ми момченце?” В същото време ние виждаме хората около себе си, нашите родители и баби и дядовци, да се движат стъпка или две пред нас в живота. Склонни сме до голяма степен да пренебрегваме това докато не забележим, че те започват да се препъват и да отпадат. Тогава идва напрежението и стреса от грижата за тези, които винаги са се грижели за нас и чрез това ни е напомнено какво ни очаква и нас самите: остаряване в посока на смъртта.    

Някои изследвания показват, че „четиридесетте” са най-трудния житейски период за повечето хора. Някои учени говорят за „обратен завой” по отношение на личното щастие, което е най-голямо през 20-те до 30-те години, след това спада през 40-те, преди, понякога, през 50-те отново да тръгне нагоре. Някои предполагат, че това е така понеже в средата на живота си ние започваме да виждаме, че това, което сме мечтали и сме се надявали за живота си няма да се осъществи, по начина, по който сме си го представяли. Други обаче смятат, че причината е големия стрес, на който са подложени хората когато, както се случва на мнозина, те трябва едновременно да отглеждат деца и да се справят с проблемите произлизащи от възрастни родители. Това, с което си имаме работа тук е приближаването на смъртта. Може би забелязваме това когато възрастната ни майка започва да забравя разни неща или баща ни пада и си чупи крака в банята, но в интерес на истината през цялото време сме били подготвяни от останалите ни роднини за процеса на стареенето, но просто не сме го забелязвали.

По-широките семейства са сами по себе си знаци едновременно на живота и на смъртта. Ако сте семейни отделете минута, за да погледнете снимка от сватбата си. Има големи шансове на нея да бъде не само брачният ви партньор, но и вашите и неговите или нейните родители. Ако не сте семеен направете същото с някои други снимки отразяващи важно събитие (дипломиране, рожден ден и т.н.). Най-вероятно около вас ще има множество членове на семейството ви. Родителите ми се струваха толкова стари кгато завършвах училище и когато се женех. Но когато гледам тези снимки аз виждам млади лица – и осъзнавам, че макар вътрешно да се чувствам същия както когато бях на 19, със същите емоционални белези и уроци научени по пътя – сега аз съм по-възрастен отколкото са били те тогава.

Когато наскоро мислех за това аз осъзнах, че за същото време изминало от възрастта, на която са били родителите ми когато съм сключвал брак и тази, на която са сега аз ще съм се пенсионирал. Времевият прозорец не изглежда голям и все пак за същото време аз ще съм приключил с това, което сега ми изглежда толкова важно, движейки се бързо през годините, за които пасалмистът ни казва, че можем да очакваме в най-добрият случай „всичките ни дни преминават с гнева Ти. Свършваме годините си като въздишка. Дните на живота ни са естествено седемдесет години Или даже, гдето има сила, осемдесет години; Но и най-добрите от тях са труд и скръб, Защото скоро прехождат и ние отлитаме” (Псалм 90:9-10). Има множество начини, по които Бог ни казва, че не сме вечни, че идваме от някъде и че по-бързо отколкото си мислим ще се върнем в земята. Един от тях е като ни поставя не само в непосредствените ни семейства състоящи се от брачен партньор и може би от деца, а в по-широки семейства на роднини, в които има хора на различна възрасти. Можем да видим, ако изберем да го направим, какво ни очаква във времето.

В някои отношения семейството състоящо се от 3 или 4 поколения е в опасност. В едно глобализиращо се, все по мобилно, общество все по-малко хора познават своите баби и дядовци или останалите си роднини по начина, по който това е било възможно за предишните поколения. Някои семейства нямат баби и дядовци или близки роднини около себе си понеже на тези фигури се е наложило да пристъпят напред, понякога героично заемайки мястото на родителите. Не мога да преброя колко много верни баби и дядовци познавам, които са отглеждали внуците си в техните домове (а в един случай дори правнуците). Понякога причината се крие в неспособност на родителя или понеже родителят е бил убит. Понякога това е така понеже родителите са изоставили децата си, намират се в затвора или са пристрастени към вещества, които ги правят неспособни да изпълняват задълженията на родители. В други случаи обаче ние просто живеем на голямо разстояние от своите роднини.

Забелязах този феномен в собствения си живот  веднъж когато връщайки се в родния си град за Рождество видях, че децата ми са апатични и потиснати. Бяха прекарали около седмица със своите баба и дядо (които обожават) тичайки из горите, в които и аз бях израснал, в Билокси, Мисисипи. Ловяха риба в езерото зад къщата на родителите ми и, също като мен, прекарваха часове изследвайки Пиратската алея и ядяха палачинки в Café du Monde в Ню Орлеанс. Атмосферата в колата по обратния път, който траеше почти 12 часа беше погребална не понеже ваканцията беше свършила, а понеже оставяха своите баба и дядо за неизвестно колко време.      

Не мога да кажа, че разбирам как се чувстват. Баба ми живееше в съседната къща докато растях. Другите ми баба и дядо също не бяха особено далеч и можех да прекарвам безброй часове с тях, да ходим заедно на близкия плаж, да лагеруваме до потока някъде из горите или да се возим на влакчето в щатския увеселителен парк. На Коледа моите баба и дядо винаги изпълняваха един и същ ритуал. Дядо ми приготвяше яхния от стриди и когато отваряше подаръците си, които винаги бяха ризи, той ги обличаше една върху друга. По-голямата част от дните ми, в обикновено време, аз прекарвах с моите баба и дядо берейки лилав боб в градината им, събирайки боровинки или, разбира се, ходейки напред и назад до църквата. Моите деца познават своите баба и дядо, но нямат това ежедневно преживяване. Все по-малко и по-малко деца го имат.

Западния индустриализиран свят е различен от начина, по който  е съществували почти всяка предишна култура: аграрни селца с големи племена обработващи същата земя както своите бащи и майки, баби и дядовци. Това не може лесно да бъде поправено. Човек не може да пренебрегне подобни промени. Може обаче да знае, че ние сме изгубили нещо и да търси начини да подобри положението. Една църква, която познавам има служение по-различно от всичко, което съм виждал. Служението е създадено, за да помага на жени работещи в близкия стриптийз клуб. И то работи добре понеже се е проваляло много пъти. Първоначално църквата изпращала жени приблизително на същата възраст като работещите в клуба и проектът завършил с пълен провал. Стриптизьорките смятали, че тези жени на собствената им възраст се мислят „за по-добри от нас” понеже са от средната класа живеещи „почтен” живот. Следващата стъпка била дори още по-неуспешна. Църквата обучила и изпратила възрастни жени, които да влязат в стриптийз клуба и да изградят взаимоотношения, да евангелизират и да служат. Реакцията на стриптизьорките била отрицателна понеже жените им напомняли на техните собствени майки, с които повечето от тях поддържали, в най-добрия случай, трудни отношения. Дори сега църквата не пожелала да напусне мисионерското си поле и събрала нова група жени, които били дори още по-стари. Този път служението процъфтяло. Жените работещи в стриптийз клуба, някои от които освен това проституирали подвеждани от сутеньори, можели да се доверят на тези възрастни жени от църквата. Те се превърнали в техни приятели. Някои от стриптизьорките чрез свидетелството им познали Христос. Много повече намерили изход от трафика на сексуалната индустрия. Водачите на църквата ми казаха: „Видяхме промяна, когато изпратихме не жени, които са на възрастта не майките на тези стриптизьорки, а на бабите им. Почти всички бяха в конфликт с майките си, но всички обичаха и тъжаха за бабите си. Те сякаш мислеха, че една сурогатна майка може да ги осъди, но една сурогатна баба никога няма да направи това.” В това има голяма мъдрост. И тя не се отнася само за тези, които танцуват голи, за да преживяват, но, в някаква степен, за всички нас.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.