За остаряването и семейството


от Ръсел Мур

Синът ми, Самуил, който по това време беше на около 3 години, искаше да проведе с мен богословски разговор и аз се боях, че нямам смелостта за това. Самуил носеше със себе си една стара играчка – малко бухълче, чийто ръбове бяха зацапани с мръсотия. Той го наричаше „Пингуи” погрешно мислейки го за пингвинче. Никога не го поправихме понеже никой не искаше да спори за орнитология с малко дете. Играчката беше постоянен спътник на Самуил още от проходилката. Изглежда мекотата й го успокояваше тъй като той често търкаше Пингуи по бузите си когато се успокояваше след като беше плакал.

Този ден ние бяхме плакали при смъртта на близък на семейството ни човек. Чувайки, че говорим за смъртта, Самуил започна да задава въпроси. Отговорих на всички с увереност идваща от Библията. Все още си спомням какво беше чувството да гледам тези малки кафяви очи докато говоря за обещанието за възкресение на всички, които вярват в Исус и все още си спомням, че видях как те изведнъж се напълниха със сълзи. „Татко,” каза той, „ако аз отида в небето мога ли да взема с мен и Пингуи?” Останах неподвижен докато мислите ми препускаха вътрешно, опитвайки се да намеря начин да отговоря на сина си без да го травматизирам относно небето. Идеята, че може да потегли на път без Пингуи заучеше на Самуил както ада, да не говорим, че ставаше дума за цялата вечност. Накрая аз казах: „Е, Самуил, в небето ще сме напълно щастливи в божието присъствие. Ако в идния свят Бог знае, ча  да имаш Пингуи със себе си ще те прави щастлив сигурен съм, че той ще е там.”

Погледнах съпругата си както й намигнах сякаш казвах: „Така  се прави”. Но след около час Самуил ми връчи парче хартия с нещо нарисувано на нея. Листът доста приличаше на „списъците,” които той ни даваше за подаръците, които искаше да Коледа или рождените си дни. И бях почти прав. „Какво е това?” попитах аз с гласа на баща, чийто син току що му е връчил някакво произведение на изкуството. „Това са всички останали играчки от магазина, с които искам да съм в небето когато умра.” Не можех да измисля какво да кажа. По-късно през нощта лежах буден в леглото и казах на съпругата си: „Даваш ли си сметка какъв провал съм и като баща и като богослов? Излъгах сина си за есхатона и едновременно го научих да си събира на земята всичко, което иска да вземе в небето. Точно обратното на това, което ни учи Исус. Това означава, че както родител аз съм буквално антихрист.” Мария се разсмя и каза, че трябва да измия знакът 66 от челото си. Но  въпреки това аз спах неспокойно, знаейки, че въпреки себесуещането ми за човек с евангелска смелост моето християнско убеждение не можа да се справи с бухълчето играчка.

Обърканото ми богословие не ме притесняваше толкова. То скоро щеше да се изличи от детската памет. Притесняваше ме обаче, че бях използвал християнството не за да свидетелствам за истината, а за да смълча въпросите на едно дете. Това може да изглежда тривиално и все пак именно тук като подрастващ аз бях преживял духовна криза на вярата. Като тийнейджър аз се движех из културното християнство на Библейския пояс, което ме заобикаляше и започнах да се чудя дали някой въобще вярва всичко това или дали християнската вяра, която редовно слушах да се проповядва и цитира е просто една патерица за южняшката култура и консервативна политика.

Едно от нещата провокирали тази криза в мен беше факта, че наскоро бях посетил няколко погребения. На тях няколко пъти видях в ковчега хора, които никога преди това не бях виждал в църквата и за които знаех, че са пословични с това, че бият жените си, пият или просто с грубостта си към околните. Но независимо от всичко това на тези погребения всеки казваше, с пълна убеденост: „Той е на по-добро място.” Или „Сега той е с Исус.” Това беше объркващо. Всяка неделя сутрин ние имахме съживителни събрания, на които говорехме за огън и жупел. Но на всяко погребение ние е превръщахме в универсалисти. Сякаш вярвахме в оправданието чрез балсамиране. Бавно ми просветна, че не бях единствения, който не вярваше в това, което съседите казваха за духовното състояние на починалите. Те също не го вярваха. За тях тези думи за небето и вечния живот бяха, поне на погребенията, просто нещата, които се очаква да кажем за живите, точно като „Не изглежда ли като жив?” и „Обади ми се ако се нуждаеш от нещо.” Християнството беше превърнато в средство за постигане на дадена цел. Аз преминах през мрачната нощ на душата  и открих Исус от другата й страна. Но ето ме сега с моите собствени деца правещ същото – опитващ се да намеря едно евангелие, което да е достатъчно полезно, за да му помогне да премине през своята собствена нощ.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.