от Фред Сандърс
Какво можем да кажем за тези предложения свързани с култивиране на скритото измерение на тринитарното богословие? За някои форми на евангелско християнство тези, относително свързвани с високата църква, ресурси са били, и продължават да бъдат, подхранващи християнския живот източници, които подпомагат способността на църквата да говори за Троицата. Освен това ние няма нужда да влизаме в безкрайния спор за същността на евангелското християнство или за неговия истински център, твърдейки, че то по дефиниция трябва да бъде нелитургично, нетрадиционно и несакраментално.
Разбира се, милиони евангелски християни са такива, от голямата група от южните баптисти до петдесетниците от дълбокия юг. Въпреки това движението като цяло и централните еклесиологични течения в него със сигурност могат да растат в трите области, които дискутирахме по-горе без това да компрометира по някакъв начин евангелската им идентичност. Едно формално и сложно използване на литургията, по-силно усещане за великата традиция и по-високо виждане за тайнствата са възможни в някои от църквите съставляващи евангелското движение. Дотолкова доколко те реално осигуряват една скрита увереност за реалността на Троицата те дори могат да бъдат препоръчани като стратегически ценни насоки, в които движението може да се развива. Например бележките на Джералд Брей за литургията, които цитирахме по-горе явно са точно това: една препоръка как евангелските християни могат да станат по тринитарни ставайки по-литургични.
Въпреки това, ако подобен съвет бъде приет като програма и поддържан като необходим той изглежда води към заключението, че някои евангелски християни ще станат по-тринитарни единствено ако станат по-малко евангелски. Най-малкото подобна програма за тринитарнио обновление ще означава, че тези сегменти от евангелското движение, които са нелитургични, нетрадиционни и несакраментални могат да участват в тринитарното обновление единствено до степента, в която променят своите практики в достатъчна степен, за да са в състояние да усвоят скритите ресурси на своите братя от високите църкви. Но това би била неудачна препоръка по множество причини. Основана сред тя е, че тези църкви имат богословски убеждения за цял спектър от въпроси. Може да има църкви, които са нетрадиционни, нелитургични и несакраментални по случайност, невежество или по подразбиране, но по-голямата част от тях са приели тези позиции понеже са намерили библейски причини за това. Не е добре да казваме на членовете на една църква, която практикува кръщение на възрастни, че ако започне да кръщава деца ще усети по-дълбоко действието на Троицата в живота си. Те са взели решение за детското кръщение поради различни основания и ще се придържат към тях. Да се отнасяме с тях сякаш те въобще не са мислели за тайнствата означава да бъдем едновременно наивни и груби.
Другата причина да се отклоним от конвенционалната мъдрост за скритото измерение на тринитарианството е, че нашата задача е да представим Троицата така, че тя да пусне по-дълбоки корени в евангелската почва. Това може да означава да обработваме почвата за известно време, но със сигурност не означава да продадем фермата. Да твърдим, че нелитургичните, нетрадиционните и несакраменталните църкви трябва да променят всички свои практики е равносилно на това да заявим, че тяхната евангелска култура (и множество доктринлани и практически характеристики свързани с тази култура) трябва да бъдат променени. Ние обаче се опитваме да инкултурираме учението за Троицата в евангелското движение и затова се опитваме да намерим елементи в тази култура съвместими със скритата рамка изискваща се за едно здраво тринитарианство. Евангелските християни със сигурност ще имат полза от това да станат по-тринитарни чрез всички необходими средства. Въпреки това вместо да ги насилваме да променят ресурсната си база аз препоръчвам на евангелските християни да използват по-пълно множеството ресурси, които вече имат.
Какви са тези ресурси? Когато учим евангелските християни за Троицата кои са силните, но неизказани реалности, които богословите могат да използват свързвайки ги с тяхната опитност? Каква скрита, латентна увереност лежи в умовете на тези вярващи, от която да генерираме концептуалните средства за подобно съзнателно богословско разсъждение? Евангелските християни, които са скептични спрямо дълбоката традиция, сложната литургия и реалистичния сакраментализъм все още разполагат с множество ресурси за силно тринитаринство. Всичко, което те правят е основано на едно тринитарно посвещение и всяка евангелска практика провокира подобни разсъждения: прогласяването на благовестието, личностния подход към спасението, увереността в спасението, подчинението на библейския авторитет, познаването на Библията, проповядването с авторитет, емоционалното поклонение, разговорната форма на молитва, мисиите по целия свят и много от другите стандартни характеристики на евангелския църковен живот са богати източници за тринитарно изследване. Копайте където искате и ще се натъкнете на тринитарното злато.
Евангелското ударение на съзнателната опитност на спасението е една очевидна характеристика на движението. Тя е започнала да се свързва с думата „новороден” и е описвана с по-сложен социологически език като „когнитивен пиетет”. Тази опитност на обръщение е конкретната, опитна реалност, към която абстрактната, концептуална терминология на тринитарното учение може да се обърне, за да намери връзка с вече съществуващото знание. Понеже Бог ни спасява както се отваря към нас и прави божия живот достъпен за нашето възстановяване и спасение, спасението се случва в съгласие с тринитарния ред. Заявлението, че човека е спасен е удачно и правилно понеже действа в съгласие със стоящата зад него тринитарна граматика без значение дали говорещия разбира тези или не тези граматически правила. Всеки, който е новороден е новороден чрез силата на Светия Дух на Сина действащ в сърцето му. Когато правилата на тази граматика на спасението бъдат обяснени това, което се появява и бива разбрано е учението за Троицата. Самото нещо присъства правейки възможно рационалното разсъждение за него, което обяснява правилата на собственото му действие.
Евангелското движение се характеризира с една увереност за личния характер на познанието на Бога и една опитност на действителното присъствие на един друг някой в близката връзка на една споделена история. Краткия израз, който евангелските християни изплезват за това е да поканиш Исус да живее в сърцето ти като твой личен Спасител или едно описание на приятелство с Бога. „Личност” е ключов термин в тринитарното богословие и не е случайно, че това ударение на евангелско движение добре съответства на един конкретен тон на евангелската молитва, който подчертава свободата на изразяване и един пряк, дори неформален маниер на говорене с Бога.
От химните на Уесли до съвременните песни емоционалното поклонение е един характерен белег на евангелския църковен живот. Тази емоционална дълбочина, макар сама по сбе си да не е достатъчна за богословско разсъждение създава един богат и привличащ контекст за тринитарното богословие. Преди всичко тя дава този стимул и общностно одобрение необходими да насърчат всеки да мисли провокативното – нещо необходимо, за да дойде учението за Троицата на по-добър фокус. Това докосване на дълбините на сърцето и ума е същностно за стратегията на Полани: „Тъй като скритото познание зависи от това накъде са насочени вашите емоции то няма да работи без една необходима загриженост… Не съществува откритие без желание да се знае и една вяра, че има нещо, което да бъде познато[1].” Емоционално въвличащото поклонение е едно общностно проявление на тази грижа, без която не може да има увереност, че има нещо заслужаващо си когнитивната енергия необходима за изследване. Общностното поклонение на Бога вече представлява едно фокусиране ума в правилната посока.
Един от най-важните ресурси на евангелското движение за развиване на скритото измерение на тринитаринството е характерното отношение към Писанието. Евангелските християни са една разновидност от библицисти (ако терминът не е станал прекалено пейоративен) и те вярват, че Писанията са средството, чрез което Бог общува с тях. Библията е Божие слово. Затова евангелските християни са развили множество духовни дисциплини фокусирани върху Божието слово представляващи чудесен пример за мотивът на Полани за притежаването на един обект с цел той да бъде разбран по-добре[2].
Вярвам, че всички споменати ресурси са достатъчно обещаващи за развитието на един богат фонд от скрито тринитаринаство, така че честно да можем да кажем, че евангелското християнство има в своята собствена специфична форма всичко необходимо, за да бъде по-силно тринитарно. Ако съм прав за тези ресурси за тринитарно разбиране тогава евангелската болест е още по-странна понеже ние имаме всичко необходимо, за да сме здрави и въпреки това продължаваме да боледуваме. Би било добре ако евангелското богословие използва скритите си ресурси за тринитарно богословие и достигне потенциала си. В това отношение известно количество приятелски състезателен дух би било полезно за всички: ако нелитургичното, нетрадиционно и несакраментално християнско семейство започне да се доказва като по-солидно и продуктивно тринитарно от своите литургични, традиционни и сакраментални братовчеди и двете страни ще имат полза от състезанието, за полза на екуменическата църква. Всеки ще бъде победител в биткатта за „по-тринитарен от теб,” която може да избухне стига евангелските християни да използват своя потенциал и развият характеристиките на движението си в посока на едно обновено тринитаринаство както сила за християнски живот и мислене.
Тази глава по необходимост беше по-абстрактна и методологична от останалите в книгата. Надявам се тя също така да е посочила бъдещи възможности в едно по-широко поле на евангелското тринитаринаство. В следващите глави ние няма да изследваме всяка една от тези възможности. Вместо това ще се фокусираме върху големите неща: благата вест и нейното приложение към отделните хора, библейското изучаване, молитвата и църквата както една изпълняваща мисия общност.
[1] Drusilla Scott, Everyman Revived: The Common Sense of Michael Polanyi (Grand Rapids, MI: Eerdmans, 1995), 51.
[2] Simon Chan, Spiritual Theology: A Systematic Study of the Christian Life (Downers Grove, IL: InterVarsity, 1998), chap. 8.
Rado's blog 