от Фрес Сандърс
Анализът на Майкъл Полани (1891-1976), който пише подробно за подобни епистемологични преходи се оказва полезен за разбиране на учението за Троицата. Полани започва научната си кариера като химик-изследовател, но след това малко по малко насочва интереса си към философията на науката и оттам към епистемологията. Неговата работа е част от една по-голяма, продължила цял век тенденция на детрониране на науката от ролята й на абсолютен арбитър за истинни твърдения. Работата на Полани се намира някъде между критиката на „историческия преход” на Томас Кун във философията на науката[1] и критиката на абстракцията на Стивън Тулмън въведена в теориите на познанието от Просвещението[2].
Най-известната творба на Кун е „Личното познание: по пътя към една пост-критичека философия” публикувана през 1958 г., която разглежда най-вече доверителния и участнически характер на всяко познание не на последно място и научното. „Аз започнах с отричане на идеята за научната дистанцираност,” започва той, но продължава смело своята изповед: „Искам да установя, най-общо, един алтернативен идеал за познанието[3].”
Изследователския му проект го накарал да започне едно пътешествие, в резултат на което той се обърнал към същностната епистемология и описал познанието като умение сравнимо с фокусиране на очите върху конкретен обект в комплексното поле на визуални стимули:
„Познанието за активно разбиране на нещо, което знаем, е действие изискващо определени умения. Умелото познаване и действие се извършва чрез съблюдаване на цял ред конкретни неща, като улики или инструменти, които водят до определено постижение, без значение дали практическо или теоретично. Можем да кажем, че едва тогава започваме да „съзнаваме субсидиарно” тези конкретни неща в нашата „фокусна съзнателност” за сложната същност, която сме постигнали[4].”
Подобно умение не може да бъде придобито от самотни участници, които решават еднолично върху какво да фокусират вниманието си. Да знаеш коя информация да пренебрегнеш и коя да вземеш под внимание както значимо доказателство предполага една установена рамка, в която е събрано познанието: „Сега трябва още веднъж утвърдим вярата като източник на всяко познание. Негласното приемане и интелектуалната страст, споделянето на един идиом и на културно наследство, присъединяването към мислеща по подобен начин общност: това са импулси, които формират нашето виждане за природата на нещата, от която ние зависим за усвояване на предметите, които изучаваме. Нито един интелект, без значение колко критичен или оригинален, не може да оперира извън подобна негласна рамка[5].” Полани развива тези свои идеи за познанието най-пълно в своята книга The Tacit Dimension (1966).
Разсъждавайки върху процеса на научни открития Полани осъзнал огромното значение на елементи, които обичайно били пренебрегвани като маловажни фактори и оставяни без изследване в периферията на стандартните описания на начина, по който се достига до научното познание. Учените изследователи упражняват истинско творчество когато вършат своите задачи следвайки следи, откривайки смислени модели и формирайки правилни експериментални ситуации. Започвайки с това прозрение в процеса на теоретично формиране Полани изследвал гещалт психологията, механиката на визуалното възприятие и процеса на експериментално обучение, при който младите лекари се учели да разпознават смислени модели на симптомите и да изказват с някаква увереност диагноза на основата на доказателствата, които на непосветения биха изглеждали само прибързани и несвързани наблюдения. Тези умения и наблюдателност не могат да се обяснят с простото натрупване на по-голямо количество ясни и определени идеи или чрез допълнително прецизиране на определени твърдения. Те изискват познавателен агент, който да създаде познавателна рамка и практически умения за формиране на заключение. Тези умения привидно се създават от една общност посветена на приятелски отношения, центрирани около ценности, които са приемани и предполагани от всички участници. Тази обща култура формира една предкогнитивна, нетематична увереност накъде да насочим вниманието си и каква информация си заслужава да бъде търсена съзнателно. За да не изглежда това само подготовка към една чиста субективност следва да бъде отбелязано, че Полани е вярвал в ценността на обективното познание и често се е опитвал да покаже какви са нещата в действителност.
По този начин Полани привлича вниманието към една изключително важна и въпреки това все още некогнитивна увереност, която прави възможно тематичното познание. Това скрито измерение е неизказаният елемент в разбирането и познанието, една увереност за нещата, върху която ние не разсъждаваме, която е много по-различна от ясната увереност, която имаме когато умствено фокусираме вниманието си пряко и конкретно върху един обект. Най-известната фраза на Полани е: „Винаги знаем повече отколкото можем да кажем”.
Тези прозрения на Полани за природата на познанието имат някои полезни следствия за богословието като цяло и по-конкретно за тринитарното богословие. Шотландския богослов Томас Торънс предлага следното кратко описание на скритото познание: „Върху тази допълнителна увереност се крепят всички мнения, явни мисли, формални разсъждения и изказано знание и комуникация. Дори най-цялостното формализирано познание (напр. чрез логика или математика) трябва да включва неизказани или скрити коефициенти понеже единствено стъпвайки на тях тази формална система може да оперира смислено. Това е видно от изграждането на мисленето и речта върху една реалност или основанието на някакво умение насочено върху определена цел. Това е и начинът, по който умовете ни спонтанно интегрират конкретните неща в едно общо цяло, като разпознаването на дадена физиономия или свързването на уликите в една фокусирана цел както е при научната интуиция или открития. Скритото познание, твърди Полани, е фундаменталната сила на ума, която създава явното познание, придава му смисъл и контролира употрбата му. Скритото и явното познание са противоположни едно на друго, но не са рязко разделени. Докато скритото познание може да притежава себе си явното познание трябва да разчита на това да бъде разбрано и приложено. Оттук всяко познание е или скрито или основаващо се на скрито познание. Едно изцяло явно познание е немислимо. Тази скрито измерение създава обединяващата основа на всяко познание, свързва го с конкретните ситуации на живота и обществото в света и като такова осигурява последователно епистемологично поле, което свързва науката и изкуството и премахва древния дуализъм довел до фрагментирането на човешката култура[6].”
Така явното познание зависи от едно предварително единство по-богато и по-пълно от твърденията, които се събират около него. Този скрит коефициент на всяко явно познание е особено важен за достигане до заключения и дисциплинирано разбиране на много големи, неясни или сложни предмети, които носят в себе си следствия за широк набор от дисциплини. Това ни връща обратно до тринитарианството.
Скритото ниво на познание е особено важно за тринитарното богословие. То е това, което прави учителят по богословие способен да изрече важната фраза: „Вие знаете” и реалистично да очаква да остане свързан със своите слушатели. Обръщайки се към въпроса за Троицата християнският учител трябва да може да се обърне към някаква опитност или имплицитно разбиране и познание, което да може да бъде разширено в пропозиционно обяснение на предмета:
„Знаеш, Троицата, както това, което пеем в църква.”
„Знаеш, Троицата, която се среща навсякъде в Библията.”
Или „Знаеш, Троицата, в която вярва всеки християнин”.
Без това скрито осъзнаване на Троицата явното поучение за Троицата винаги ще изглежда както някакво чуждо тяло насилено в един иначе разумен набор от вярвания. Причината за това е, че учението за Троицата е толкова голямо, фундаментално и всеобхватно.
Шотландскикят богослов Томас Торънс, чието обобщение на категориите на Полани ние току що цитирахме, е направил повече от всеки друг богослов, за да използва прозренията на Полани в богословието като цяло и по-конкретно по отношение на Троицата. Ето майсторското му описание как силното тринитарианмство зависи от скритите измерения:
„Едно петгодишно дете е натрупало удивително количество факти за физическия свят, в който то спонтанно и интуитивно се адаптира – много повече отколкото детето би могло да разбере дори ако се окаже най-великият физик. Вярвам, че по подобен начин ние научаваме много повече за Отца, Сина и Светия Дух, в Чието име сме били кръстени, в семейството и общението и живата традиция на Църквата отколкото бихме могли да изкажем някога: то се изгражда върху структурите на нашите души и умове и ние знаем много повече отколкото някога бихме могли да изкажем. Това се случва благовестителски и лично с нас чрез членството в Църквата, Христовото тяло в света, когато посредством преобразяващата сила на Словото и Духа нашите умове интуитивно и вътрешно се адаптират към познаването на живия Бог. Ние ставаме духовно и интелектуално свързани с моделите на божествения ред, който е отвъд нашите сили ясно да изразим, но които съзнаваме, че разбираме посредством божията Истина, която е в Исус, която постоянно увеличава нашето разбиране, изразяване и изповед на вярата. Това е начина, по който християнската история се е утвърдила първоначално и след това е била потвърдена чрез постоянно четене и изучаване на Библията във вярващата общност[7].”
Според Полани и според Торенс ние знаем за Троицата повече отколкото сме в състояние да кажем. Всъщност ако не притежавахме скрито съзнае за живия Бог посредством нашите християнски опитности, богословската традиция никога не би развила концептуалните инструменти необходими за едно явно разбиране на това учение, което е едновременно една конкретна изповед (едно учение сред много други) и обширния контекст на всяка изповед (доктриналната матрица, която придава смисъл на всички останали).
[1] Thomas Kuhn, The Structure of Scientific Revolutions (Chicago: University of Chicago Press, 1962).
[2] Stephen Toulmin, Cosmopolis: The Hidden Agenda of Modernity (Chicago: University of Chicago Press, 1990). Заслужава също да си припомним и работата на Ханс Георг Гадамер във философята, Аласандър МакИнтайър в областта на морала и Имре Лакатос във философията на науката, за да разберем по-широкия контекст, в който работата на Полани може да бъде удачно поставена. Но ако свързваме работата му с мислители като Пол Фейърбенд, Бруно Латор и „научните изследвания” като цяло би означавало значително неразбиране.
[3]Michael Polanyi, Personal Knowledge: Toward a Post-Critical Philosophy (London: Rout-ledge and Kegan Paul, 1958), vii.
[4] Пак там., vii.
[5] Пак там, 266.
[6] Thomas F. Torrance, “Notes on Terms and Concepts,” Belief in Science and in Christian Life: The Relevance of Michael Polanyi’s Thought for the Christian Faith and Life (Edinburgh: Handsel Press, 1980), 145.
[7] Thomas F. Torrance, The Christian Doctrine of God: One Being Three Persons (Edinburgh: T&T Clark, 1996), 89.
Rado's blog 